Може би. Но това ли е всичко?
— Разбира се, че не. Суламора е мъртъв. На никого не му пука за него. Искаме другите. Кес. Малперин. Близначките Краа. Ловет.
— Искаш нещо, което не мога да направя.
— Но ще го направиш.
— Не ме разбираш. Не зная такива подробности. Мога да свидетелствам за вътрешната си убеденост, че останалите членове на Тайния съвет трябва да са били замесени в конспирацията. Но доказателство? Суламора никога не е споменавал имената им пред мен. Никога не съм се срещал с тях, нито с някого, за когото да съм смятал, че е техен пряк представител. Недей да се мръщиш, Махони. Мога да ти го докажа. Вземи например моето присъствие тук. Избягах от Първичен свят, разбира се. Но се завърнах в дома си отпреди двайсет години, вместо да се скрия зад друга самоличност и да потъна в някоя част на вселената, където никой не ме познава. Очевидно, не съм си взел парите. Очевидно, не съм тръгнал да ги търся от никого. Ако онези проклети копелета от Тайния съвет имаха и най-малката идея, че аз съм Контролиращият, не мислиш ли, че щяха да уредят изчезването или залавянето ми? По-скоро първото.
Махони запази невъзмутимо изражение, но това, което чуваше, не му хареса.
— Така че, Махони, както казах, не съм димящото ти дуло, нито зная къде е то. С неохота ти предлагам всичко, което знам, повече не мога.
Венло си наля още една чаша пунш и махна с черпака към Махони, но той поклати глава. Венло седна обратно на стола си.
— Безизходна ситуация, нали? Можеш да ме убиеш… да се опиташ да ме убиеш. Но тогава определено няма да се измъкнеш жив оттук. Каза ми, че се целиш в по-големи негодници — предполагам, че искаш да ги заловиш.
— Не е точно безизходица — възрази Махони. — Ти ще си събереш багажа и ще дойдеш с мен на Нютон. Може да казваш истината, а може и да лъжеш. Ще разберем със сигурност.
— Мозъчно сканиране? Никога. Хората умират или се видиотяват под шлема. Ако такъв е изборът, по- добре да се бием и да загина тук.
— Няма да умреш, нито мозъкът ти ще се изпържи. Сканирането ще бъде извършено от Рюкор. Тя е…
— Чувал съм за нея. Най-добрата. Но признавам, от мисълта, че някой ще се рови из душата ми, ме побиват тръпки.
— Бедното същество, което ще се рови из душата ти, ще бъде разтърсено.
— Нека да помисля — продължи Венло. — Ако откажа и по някакъв начин и двамата оцелеем в последващата… дискусия, какво ще се случи тогава? Със сигурност ще пуснеш мълвата за моето съществуване, за да стигнете до Тайния съвет, като очакваш те да заличат следи, които дори не съществуват. Както и ще направят. Идиоти. Не ми харесва тази възможност. От друга страна, мога да дойда с теб. Да приема мозъчното сканиране. Да свидетелствам. Може би при вашия трибунал по някакъв начин силите на — гласът на Венло беше пропит със сарказъм — истината, справедливостта и имперската култура магически ще триумфират, а Съветът ще падне. Или, което е по-вероятно — собствената им некадърност ще ги унищожи. И при двата варианта съм в пълна безопасност. Добре защитен, със сигурност. Дори да не мога да изпълнявам занаята си, поне ще се отнасят с мен по начин, към който малко или много съм привикнал.
Венло казваше истината. Един политически убиец, освен ако не бъдеше убит в първите минути след атентата или не се окажеше напълно побъркан, щеше да попадне под грижите на правителството до часа на смъртта си. Независимо дали проговореше, или не — очакваше се, че рано или късно би избрал да направи разкрития, дори ако в този миг единствените заинтересувани същества са историците.
Венло се замисли. Жегата и тишината бяха потискащи.
— Добре. Ще събера охраната си и ще я разоръжа. Повикай придружителите си да дойдат. Могат да занесат багажа ми до кораба ти. Договорихме се.
Протегна му ръка. Махони само я изгледа. След секунда Венло стана и излезе от стаята.
Солон Кенна беше влизал в обсерватория само веднъж през живота си, а и тогава беше млад, пиян и объркан. Сега намираше обсерваториите за пленителни — или поне точно тази, в тази нощ, докато гледаше тъкмо към тази прожекция.
Погледна още веднъж към екрана, опитвайки се да се убеди, че не е изпаднал в делириум тременс.
Все още бяха там — разположени на орбита около Дюзабъл.
Алармите нададоха какофоничен вой, когато бе забелязано присъствието на чуждия флот. Кенна пребледня, а избраният за тайрен Уолш стана бял като платно, когато му казаха какво става и какво най- вероятно означава то. Кораби. Много, много кораби. По някаква причина членовете на Тайния съвет навярно бяха решили, че загубата на тайрен Йелад е непростима, и бяха изпратили гвардията.
Шепата патрулни кораби на Дюзабъл излетяха и се насочиха към чакащия флот, като излъчваха съобщения за мирните си намерения на всички възможни честоти. На челния кораб беше Уолш в ролята на представител на своята система.
Кенна мигновено беше потърсил укритие. Дълбоко, дълбоко убежище, което щеше да му предостави възможността за бърза пластична операция и бягство.
Но отговор нямаше.
А и никой не беше виждал кораби като тези — макар че очевидно имаха имперски дизайн.
Качиха се на борда на един от тях.
И тогава празненството започна.
Корабите бяха роботи — товарни роботи. Всеки от тях — а флотът изглеждаше неизброим — съдържаше достатъчно Антиматерия Две за максималното потребление на цял един свят в продължение на година в мирно време.
Дюзабъл за последните десет или петнайсет години не беше виждал толкова много АМ2. Но откъде, по дяволите, беше дошла?
Кенна изпълзя от скривалището си и отиде до обсерваторията, за да се увери, че Уолш и екипажите му не са попаднали под влиянието на халюциногени — и тогава разбра.
Господи, Господи, Господи, помисли си той.
Това, че Рашид имаше връзки, го знаеше със сигурност. Това, че е същество с определена важност, също му беше известно. Но, че беше… не.
Кенна се изправи и се завъртя. Пред него се намираше стар портрет, закачен на стената, част от паметната плоча на Имперската обсерватория Риан-Бърлоу-Т’лак. Картината изобразяваше Вечния император в официална царствена поза.
Тя беше също така, разбира се, и съвършено копие на образа на Рашид.
Кенна беше чувал и дори използвал старата политическа фраза: „Кой беше с мен преди Чикаго?“
— Аз бях — прошепна той. — Всички бяхме.
Времената щяха да са много, много добри за Дюзабъл и за солон Кенна. Вече беше почти сигурен, че кучият син е безсмъртен.
Обмисли внезапно променилото се бъдеще и какво криеше то, особено за наскоро избрания Уолш. Следващите избори… да вървят по дяволите. Засега. Следващите избори бяха чак след няколко години.
После се замисли дали да не потърси църква и да се помоли на някой бог, за да му даде на него, Кенна, достатъчно ум, та да разбере какво става, преди нещата да продължат хода си.
Но отново се върна към реалността — и се почерпи с една бутилка.
Махони разбра, че има сериозен проблем.
Рюкор дойде при него в своя гравистол, вместо да го повика в кабинета си или, ако въпросът не беше твърде сериозен, при огромното, дълбоко корито със солена вода, направено, за да й напомня за ледените арктически води, силните бури и извисяващите се айсберги на родния й свят.
Рюкор, от мустачките до огромното туловище и перките, му приличаше на морж и той неведнъж я бе описвал така.
