твърде много в защитата на нашите свободи, за да се страхуваме от хора като Бен Ладен.
ПРИЛОЖЕНИЕ I:
Кратка история на Командването за специални операции на Съединените щати
Преди да приключи тази книга, следва бърз преглед на СЩСОКОМ.
Президентът Рейгън одобри създаването на Командване за специални операции на Съединените щати на 13-ти април 1987 г. и на 16-ти април Министерството на отбраната активира СЩСОКОМ и назначи генерал Джеймс Дж. Линдзи за първи главнокомандващ. Сенатът го одобри без дебати.
Церемонията по активирането на СЩСОКОМ се проведе на 1-ви юни 1987 година. Изказалите се гости включваха Уилям X. Тафт IV, заместник-министър на отбраната, и адмирал Уилям Дж. Кроу, като и двамата се противопоставиха на поправката „Нън-Коен“. В речта си адмирал Кроу предупреди генерал Линдзи да интегрира новото командване в традицията на сухопътните сили:
— Първо, разруши стената, която се появи между силите за специални операции и останалите части на нашата армия — стената, която някои хора се опитват да издигнат още по-високо. Второ, информирай останалите военни — запознай ги с това, което правиш, защо го правиш и колко важно е да го правиш. И, последно, обедини усилията си с целия спектър на нашите военни възможности.
Генерал Линдзи знаеше, че прилагането на тези съвети щеше да предизвика проблеми („рискован курс“, както го наричаше той) предвид демонстрираната опозиция на Държавния департамент към създаването на СОКОМ.
Възложената мисия на СЩСОКОМ от Съвета на началник-щабовете беше „да подготви ССО за изпълнение на възложените мисии и ако е заповядано от президента или министъра на отбраната, да планира и провежда специални операции“.
Задълженията на мисията включваха:
1. Разработване на доктрина, тактики, техники и процедури на ССО.
2. Провеждане на специални курсове за обучение на всички ССО.
3. Обучение на придадените сили и осигуряване на взаимозаменяемост на екипировката и силите.
4. Контрол на подготовката на ССО, придадени към други обединени командвания.
5. Контрол на повишенията, назначенията, задържането, обучението и професионалното развитие на целия личен състав на ССО.
6. Утвърждаване и предаване на предложения за програма и бюджет за Основна военна програма 11 (ОВП–11).
7. Разработване и снабдяване с екипировка, материали, припаси и услуги, характерни за специалните операции.
Последните две задачи — справянето с ОВП–11 и разработката и снабдяването с конкретна за специалните операции екипировка — направиха уникално СЩСОКОМ сред останалите обединени командвания. Тези отговорности — наречени „специфични войскови“ — бяха изпълнявани досега предимно от отделните родове войски. Конгресът предостави на командването изключителни правомощия за структурата, екипировката и осигуряването на ССО.
Мисията на командването се развиваше заедно с променящата се геополитическа среда. Разпадането на Съветския съюз и възникването на проблема с регионалната нестабилност поставиха още по-големи изисквания пред възможностите на ССО, като това увеличи оперативното темпо (оптемпо) и предизвика нуждата от по-голямо участие на ССО в мироопазващи и хуманитарни операции. По-късно СЩСОКОМ добави бойното командване и контрола на борбата с разпространението на оръжията за масово унищожение и разузнавателните операции към списъка си с основни задачи и разшири контратерористичната мисия с включването на отбранителни мерки (антитероризъм).
От 1987 г. се смениха шестима главнокомандващи: генерал Джеймс Дж. Линдзи служи от 16-ти април 1987 до 27-ми юни 1990 г.; Карл У. Стайнър — от 27-ми юни 1990 до 20-ти май 1993 г.; Уейн А. Даунинг — от 20-ти май 1993 до 29-ти февруари 1996 г.; Хенри X. Шелтън — от 29-ти февруари 1996 до 25-ти септември 1997 г.; Питър Дж. Шумейкър — от 5-ти ноември 1997 до 27-ми октомври 2000 г.; Чарли Р. Холанд — от октомври 2000 г. до настояще време. Всеки главнокомандващ на Командването за специални операции остави своя отпечатък в обществото на ССО, докато реагираше на значителни промени във военния пейзаж. Разпадането на Съветския съюз, съкращаването на американските въоръжени сили, появата на нови страни агресори, засилената регионална нестабилност, високоорганизираният международен тероризъм и разпространяването на оръжията за масово унищожение — всичко това доведе до увеличено използване на ССО от командирите на традиционни американски подразделения, от посланиците и от други правителствени агенции.
Най-голямото предизвикателство пред генерал Линдзи бе превръщането на командването в движеща сила зад одобреното от Конгреса съживяване на ССО, без да отблъсне конвенционалните военни командири. Това не беше лесна задача предвид съпротивата в много военни кръгове против самото съществуване на командването. Като пръв главнокомандващ на Командването за специални операции той разработи приоритетите за неговото функциониране. Те бяха: организиране, попълване с персонал, обучение и екипиране на щаба; създаване на необходимите оперативни системи, включително разузнавателна, както и информационна и логистична поддръжка; разработване на взаимоотношенията, необходими за изпълнение на неговите роли и мисии; създаване на Основна военна програма 11 (ОВП–11) за осигуряване контрола на ССО над собствените им финанси; изграждане на командно-контролни отношения със съставните подразделения, с помощник-министъра на отбраната за специални операции и конфликти с ниска интензивност и с подразделенията за специални операции, придадени към главнокомандващите различни театри на бойните действия; дефиниране на изискванията към ССО в световен мащаб и скициране бъдещето на командването. Генерал Линдзи беше изправен и пред два основни оперативни теста, за които осигури обучени и готови сили — операция РЕШИТЕЛНА ВОЛЯ/ОТЛИЧЕН ШАНС ЕДНО в Персийския залив и операция СПРАВЕДЛИВА КАУЗА/В ПОМОЩ НА СВОБОДАТА в Панама. Използването на ССО от главнокомандващите театрите на бойните действия се увеличи значително по време на мандата на генерал Линдзи.
Създаването на ОВП–11 беше специален и уникален приоритет както за генерал Линдзи, така и за Конгреса. По подобие на другите родове войски, СЩСОКОМ трябваше да има свой собствен бюджет и щеше да бъде отговорно за определянето на собствените си финансови нужди, включително за научно-развойна дейност, екипиране и обучение на всички ССО към всички родове войски.
Въпреки че поправката „Нън-Коен“ създаде ОВП–11 за реформиране финансирането на ССО, буквата на закона позволяваше различни интерпретации и някои чиновници от Министерство на отбраната твърдяха, че новото командване не трябва да предава собствен Програмен меморандум за целите (ПМЦ), който дефинира и оправдава всички необходими за бойната готовност програми и инициативи, включително разпределението на финансирането във времето (по такъв начин ПМЦ служи като основа за изграждане на бюджета). Армията искаше да запази контрола си над финансирането на ССО, за да може да използва средствата за други цели, както бе свикнала винаги да постъпва.
Този спор продължи до септември 1988 г., когато сенаторите Нън и Коен изясниха намеренията на Конгреса, заявявайки, че вносителите на закона „напълно възнамеряваха главнокомандващият Командването за специални операции да носи единствен цялата отговорност за подготовката на ПМЦ“. Същия месец Конгресът прие Обществен закон 100–456, който разпореждаше на главнокомандващия Командването за специални операции да предава ПМЦ директно на министъра на отбраната.
Четири месеца по-късно, на 24-ти януари 1989 г., помощник-министърът на отбраната Уилям X. Тафт IV подписа меморандум, с който даваше на главнокомандващия Командването за специални операции бюджетна власт над ОВП–11. Малко след това кабинетът на министъра на отбраната (КМО) предостави на СЩСОКОМ контрол върху определени ОВП–11 програми (на 1-ви октомври 1990 г.) и пълен контрол върху тях през октомври 1991 година.
По закон родовете войски са отговорни за обучението, екипирането и модернизирането на съответните
