Никой не беше в състояние да изкаже съгласието си на глас. Фолкман ги изгледа един по един, втренчваше се в очите им и разбираше, че одобряват предложението, когато отместеха поглед или едва забележимо кимнеха. Последен беше холандецът: изпъшка тихо при мисълта на какво се съгласява и избърса очите си.
— Аз ще уредя всичко — каза в заключение Фолкман. — Няма да се наложи да се срещаме отново.
— Сигурен съм, че ще се срещнем — каза нюйоркчанинът, който беше говорил за Форт Нокс. — В ада.
7
Кабрило се прекръсти.
Жертвите бяха на различна възраст, но все пак повечето бяха на по двадесет и няколко. Някои бяха мъртви отдавна. Труповете им бяха почернели от вкочаняване и подути от газове. Други очевидно се бяха удавили, когато пиратите бяха изхвърлили контейнера от траулера. Всички изглеждаха болезнено бледи на прожекторите на палубата. Трудно беше да се каже, но в плетеницата от трупове сякаш имаше повече мъже, отколкото жени. Общото между тях, освен ужасната им смърт, беше, че всичките са китайци.
— Нелегални емигранти. — Хуан се изплю отвратено и погледна петролното петно, което още гореше в тъмния океан.
Изгарящи от желание да работят извън Китай, селяни и дори сравнително добре печелещи работници плащаха по тридесет хиляди долара, за да бъдат изведени нелегално от страната. Разбира се, и богатите китайци нямаха толкова много пари, затова беше изградена система, по която нелегалните емигранти щяха да работят за бандитите, уредили пътуването им, и да им изплатят дълга си, във фабрики при крайно нехигиенични условия или в ресторанти във всеки град от Ню Йорк до Ню Делхи. Жените обикновено проституираха в така наречените „салони за масаж“, които никнеха като гъби след дъжд в малките градове в Америка и Канада. Трудеха се непосилно години наред и живееха в претъпкани апартаменти, собственост на бандите, докато не изплатяха дълга си. Ако се опитаха да избягат, гангстерите ги изтезаваха или убиваха семействата им в Китай.
Над един милион китайци годишно заменяха едно тежко и безизходно съществуване с друго. Всички вярваха в обещанието, че нещата ще се подобрят само ако работят усилено.
Пътуването на емигрантите към новия живот се наричаше „да яхнеш змията“, а организаторите на нелегалните канали бяха „змийски глави“.
Кабрило и екипът му бяха засекли кораб с нелегални емигранти, по всяка вероятност отправил се към Япония, или пък пиратите бяха отвлекли такъв кораб и възнамеряваха да продадат работниците обратно на бандата или на някой друг. Какъвто и да беше случаят, бяха попаднали на канал за трафик на хора. Въпреки ужаса си от гледката и тъгата си Кабрило почувства и искра на гняв в гърдите си. Раздуха я и я разпали с омраза, докато тя не лумна и не се превърна в буен огън, който заплашваше да го изпепели.
Хуан се обърна към Линда Рос. Очите му бяха леденостудени.
— Повикай доктор Хъксли веднага щом се освободи. Не може да направи нищо за горките хора, но аутопсиите им може да хвърлят светлина върху случилото се. — Махна на моряците. — Щом санитарите изпразнят контейнера, проверете дали има идентификационни номера и после го изхвърлете през борда.
— Добре ли си, Хуан? — попита Линда.
— Бесен съм — отвърна той и тръгна. — А трябва да се оправяме и с подводницата.
Отиде в оперативния център. Слухът за труповете вече се беше разчул и настроението беше потиснато.
Марк Мърфи проверяваше изправността на оръжейните системи в случай, че отново им потрябват, а Ерик Стоун мълчаливо седеше на щурвала и чакаше заповеди.
— Мърфи — рязко извика Хуан.
Марк се обърна. Беше навъсен. Неговият изстрел беше взривил „Кра“ и бе опропастил шансовете да разпитат пленници.
— Да?
Чертите на Кабрило омекнаха.
— Не се обвинявай. На твое място и аз щях да направя същото. Чака ни още много работа. Ще има други.
— Да. Знам.
— Стоун, увеличи скоростта на тридесет възела и ни закарай над подводницата.
— Слушам.
Линда все още беше на палубата и несъмнено помагаше на Джулия и медицинския екип. Кабрило наблюдаваше пасивния сонар и съобщаваше курса и корекциите в скоростта на Стоун, докато „Орегон“ не стигна точно над загадъчната подводница, която беше потънала още двайсет и два метра през тридесетте минути, откакто я бяха забелязали. Хуан изчисти акустичния сигнал през компютъра и премахна външните шумове, но пак чуваше само бавното изпускане на въздух от подводницата. Не можеше да разбере дали се прави на умряла, или наистина има проблем. Ако обаче имаше авария, със сигурност щеше да чуе алармите и звуците от работата на екипажа в херметизирания корпус. Дори без сложни подслушвателни устройства трясъкът на метал щеше да стигне до „Орегон“, но всичко, което се долавяше, беше бълбукащото свистене на бавно потъващата подводница.
Хуан отвори на компютъра карта на района. Дълбочината беше почти две мили. Щяха да минат дни, докато подводницата стигне до дъното, въпреки че дотогава отдавна щеше да е стигнала до гибелта си, след като преминеше критичната дълбочина на потапяне.
— Отговорникът по спускането, обажда се Кабрило — каза Хуан в микрофона. — Отворете вратите на корпуса и подгответе единия дълбоководен разузнавателен робот. Двама водолази да чакат. Донесете екипировка и за мен.
След петнадесет минути, облечен в оранжев неопренов костюм, Хуан стоеше зад оператора на робота. Очилата му бяха закачени на лявата ръка. Не беше необходимо да се гмурка заедно с апарата, но искаше да почувства освежителното спокойствие на прегръдката на океана. Раменете и вратът го боляха от напрежение и гняв.
Подводната сонда представляваше малък плавателен съд с формата на торпедо с три витла с променлива скорост на оста за двигателната сила и маневреността. В куполообразния нос имаше видеокамера с висока разделителна способност, а отзад бяха монтирани фарове, които осветяваха триметрова ивица в тъмните води.
Огромните врати към морето се отвориха и в огромния трюм в средата на кораба нахлу хлад. Подводните фарове хвърляха трепкащи зелени отблясъци върху напречните прегради. Голямата подводница „Номад 1000“ се извисяваше над басейна като дирижабъл, готова в случай, че се нуждаят от силната й автоматична ръка.
— Минаваме на петнадесет метра — съобщи диспечерът. Вниманието му беше приковано в екрана, показващ картина от камерата на робота. Виждаше се само мрак. Пръстите му стискаха двата лоста, които контролираха сондата. — Осемнайсет.
— Там. — Кабрило посочи.
В тъмнината се появиха едва забележими очертания. Отначало бяха черни и неясни, но с приближаването на робота се откроиха. Сондата се приближаваше откъм кърмата. Бронзовото витло блесна на силните светлини. След това се видя и рулят. Хуан никога не беше виждал такава подводница.
— Издигни ни метър и половина и дай три напред.
Операторът изпълни заповедите му и витлото изчезна от обхвата на камерата. Появиха се стоманени плоскости на корпус, но не бяха оформени като на типична подводница. От друга страна, Линда беше казала, че подводницата е странна, когато беше проверила формата й с активния сонар.
А после изведнъж забелязаха буквите ХАМ, изписани с бяла боя на черния корпус.
— Дръпни ни назад — каза Кабрило.
Малкият подводен робот даде на заден ход и думата нарасна на нищо неозначаващото УТХАМПТ.
— Какво означава УТХАМПТ, по дяволите? — попита единият водолаз.
