— Саутхамптън, Англия — отвърна Хуан.
В същия миг се видя и името — „Авалон“. Това изобщо не беше подводница.
— Мислиш ли, че това е корабът, от който пиратите са отмъкнали бегълците?
— Съмнявам се. — Кабрило се вторачи в екрана, докато роботът минаваше над перилата на кърмата и покрай задната палуба. Сред плетеницата от оборудване плуваха риби. — Но съм сигурен, че е една от жертвите им. Обзалагам се, че е бил нападнат точно преди ние да влезем в обхвата на радара им. — Свърза се с мостика и помоли Марк Мърфи да провери кораба с британски флаг.
— Нямаше ли да чуем SOS? — попита водолазът.
— Не и ако пиратите са го заглушили или са се качили на борда, като са използвали някакъв номер, който да им позволи да превземат радиостанциите, преди те да изпратят сигнал за тревога.
— Шефе, обажда се Мърфи. „Авалон“ принадлежи на Кралското географско дружество. Пуснат е на вода през 1982 година, дълъг е четиридесет метра и…
— Кога за последен път са чули за него? — прекъсна го Кабрило.
— Според съобщение в пресата от Кралското географско дружество преди четири дни са загубили връзка с кораба. Американските спасителни екипи в Окинава не са намерили нищо.
— Няма логика. — Хуан беше озадачен. — Ако пиратите са се качили на борда и са прекъснали комуникациите, спасителните екипи би трябвало да забележат кораба за нула време.
— Не и ако са го потопили веднага — отговори операторът на дълбоководния робот.
— Няма начин да е потънал само на двайсет метра за четири дни. — Кабрило се замисли. — Освен ако… ако някой не е успял да спре нахлуването на вода.
— Пак щеше да потъне — обади се водолазът. — Щом е загубил плаваемост и е стигнал дотук, ще продължи да потъва.
Хуан го погледна.
— Уместна забележка, освен ако не се е заклещил в област от силно солена вода. По-гъста е от сладката и затова един и същ обем измества по-голяма тежест. Океанът е напластен като торта със слоеве вода с различно ниво на соленост и температура. Възможно е „Авалон“ да е потънал в пласт свръх гъста вода, която да е запазила равновесието му. — Кабрило все пак беше наясно, че корабът ще продължава да се пълни с вода, ще се плъзне през солената зона и после ще се устреми като камък към дъното.
Мълчаливо наблюдаваха как роботът обикаля потъващия кораб. Нямаше видими следи от борба, нито дупки от куршуми или доказателство за експлозия. „Авалон“ сякаш се беше потопил под вълните, без да окаже съпротива. Сондата стигна до носа. Хуан каза на лоцмана да мине покрай надстройката и да провери дали може да надникнат през някой прозорец.
— Мислиш, че някой все още може да е жив? — изведнъж изтърси водолазът.
Кабрило вече беше обмислил тази идея и я беше отхвърлил. Беше виждал колко жестоки са пиратите и знаеше, че не биха оставили очевидци дори на потопен кораб. Другото доказателство беше тишината. Ако беше затворен в потънал кораб, той щеше да направи нещо, за да привлече внимание, колкото и безполезни да изглеждат усилията му. Щеше да удря по корпуса с гаечен ключ, докато вече не може да движи ръцете си. А после щеше да крещи до последния си дъх. Не, Хуан беше сигурен, че на борда на „Авалон“ няма живи хора.
Роботът се върна над палубата на „Авалон“ и се насочи към мостика. В тесния конус светлина видяха, че големите прозорци са разбити или от пиратите, или когато научноизследователският кораб е потънал. Лоцманът вкара сондата в един, като внимаваше кабелът да не се заплете. Таванът приличаше на блещукаща, трепкаща стена от течен живак — там имаше въздушна кухина, зареждана от низ мехурчета, които излизаха от малка дупка в пода.
На мостика имаше множество доказателства, че корабът е нападнат. Стените бяха осеяни с дупки от куршуми, а на пода бяха пръснати месингови гилзи. Купчината парцали в единия ъгъл се оказа труп. Дребни рибки се стрелкаха над него. Лоцманът се опита да маневрира робота така, че да видят лицето на мъртвеца, но малката сонда нямаше сили да преобърне едрия мъж.
— Провери дали ще намериш достъп до останалата част на надстройката — заповяда Кабрило.
Операторът се опита, но вратата в задната част на мостика беше залостена с метален прът, пъхнат в скобите.
— Остави. Дай да огледаме страничните отвори. Може би ще успеем да видим какво е положението вътре.
Дълбоководният робот мина първо покрай левия борд на „Авалон“ — спираше пред всеки илюминатор, — но не видяха нищо. Вътре цареше непрогледен мрак. Операторът зави около кърмата и придвижи робота нагоре към десния борд. Светлината очерта идеален кръг върху черния корпус и кръглите прозорци заблестяха като скъпоценни камъни. И щом фарът озари едната каюта, се чу пронизителен трясък на метал. Неистово отсечено барабанене. Мъжете, които наблюдаваха екрана, се дръпнаха, когато в илюминатора неочаквано се появи бледото лице на жена. Очите й бяха широко отворени от страх, а устните й се движеха, сякаш викаше.
— Мили Боже! Тя е жива!
Кабрило вече нахлузваше ремъците на акваланга на раменете си. След това сложи на врата си и компенсатора за плаваемостта и закопча колана с тежести на кръста си. Другите двама водолази бързо направиха същото. Хуан грабна плавници и мощно фенерче.
— Предупреди Хъксли да е готова — каза той и натоварен с тридесет килограма екипировка, нагази в басейна, нагласи маската на лицето си, провери притока на въздух и се хвърли във водата.
Надяна плавниците и изчисти маската. Водата не беше много студена и тялото му бързо затопли тънкия пласт въздух в неопреновия му костюм. Кабрило изчака другите двама водолази, изпусна въздух от акваланга и се гмурна в мрака: държеше се с една ръка за кабела на робота, за да се ориентира.
Запита се как ли е оцеляла жената. Ако се съдеше по изгризания от рибите труп на мостика, пиратите очевидно бяха потопили „Авалон“ малко след като го бяха превзели. Имаше ли достатъчно въздух вътре? Отговорът явно беше „да“. Въпросът беше дали няма да свърши, докато извадят жената.
Вече виждаше светлия ореол на робота и тъмните очертания на научноизследователския кораб. От десетина дупки в корпуса излизаше въздух, сякаш плавателният съд кървеше. Полазиха го ледени тръпки на суеверие. „Авалон“ се беше превърнал в призрачен кораб, но за разлика от „Летящият холандец“, беше прокълнат да се носи в мрака под морето, самотен скитник, живеещ живот назаем.
Кабрило стигна до главната палуба, провери уреда за измерване на дълбочината на водолазния си компютър и видя, че се намира на двайсет и пет метра. „Авалон“ потъваше. Взетото му назаем време изтичаше.
Доплува до робота, който стоеше неподвижно пред илюминатора, където бяха забелязали оцелялата жена, и погледна през малкия кръгъл отвор. Жената уплашено се дръпна, после отново се доближи. Само два-три сантиметра вода и дебелото стъкло разделяха лицата им. Ако Хуан бързо не измислеше нещо, това разстояние щеше да остане непреодолимо.
Жената беше облечена с две якета и няколко пуловера, на главата си бе нахлупила плетена вълнена шапка. Въздухът в кораба имаше същата температура като морската вода. Кабрило погледна термометъра и видя, че е десет градуса. Очите й бяха светлосини и след като го видяха, загубиха обезумялата си нервност. Колкото и отчаяна да беше, жената бе запазила чувството си за хумор, защото почука по часовника си, сякаш искаше да каже: „Крайно време беше“. Хуан се възхити на смелостта й.
Вгледа се в нея и забеляза, че устните й са посинели и лицето й е неестествено бледо. Цялата трепереше. Кабрило надникна в каютата. Водата стигаше до рамките на леглото. Единият дюшек плаваше по повърхността й. Жената се беше качила на другия, за да го задържи на място. Убежището и дрехите й бяха мокри. Беше коленичила върху дюшека и от тежестта й се беше образувала вдлъбнатина, вече пълна с вода. Хуан не знаеше откога жената е в това състояние, но беше сигурен, че скоро ще премръзне.
Извади шнорхела от устата си и попита беззвучно:
— Добре ли сте?
Морската вода беше горчиво-солена и потвърди предположението му как „Авалон“ е забавил потъването си.
Жената се втренчи в него, сякаш го питаше дали не е луд, като се имаха предвид обстоятелствата, но после кимна, за да му съобщи, че не е ранена. Хуан я посочи, после вдигна пръст и показа други места на
