искри.
А в следващия миг от оградената сграда се извиси ужасен вой, който прониза въздуха така, сякаш шлифоваха диамант, и продължи една минута, две… Савич имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Шофьорът му предложи предпазители за ушите и той с благодарност ги взе и си ги сложи. Шумът не заглъхна, но намаля и сълзите в очите на руснака пресъхнаха. За негово изумление мъжете продължиха да работят, сякаш не чуваха воя. Шофьорът също изглеждаше невъзмутим.
Джипът спря пред голям хангар и звукът изведнъж секна. Савич осъзна, че е затаил дъх, и шумно го изпусна, после попита с жест шофьора дали вече може да махне предпазителите от пластмаса и дунапрен. Индонезиецът кимна и каза:
— Разбира се. Ние тук сме свикнали.
— Какъв е този звук?
— Трионът за кораби — отвърна шофьорът, направи му знак да се приближи до външния асансьор на десететажната сграда и го предаде на друг служител, който му даде твърда пластмасова каска с предпазители за уши.
Мъжът затвори с трясък вратата на асансьора, натисна един бутон и търпеливо зачака, докато се издигаха нагоре. Въпреки че не беше чак смаян, руснакът се изуми от мащабността на операцията на Сингх. Следващият кораб, който очакваше съдбата си, след като ръждясалите танкери бъдеха нарязани, беше голяма бяла яхта. Приличаше на девствена булка сред опърпани проститутки. В едната й страна вече беше пробита квадратна дупка и плаващ кран пренасяше агрегата за обезсоляване на морска вода към един чакащ лихтер.
Асансьорът стигна до върха на сградата. Служителят отвори и Савич изтръпна от смрадта на изгорял метал, примига и се огледа. Намираше се в огромно помещение с грамадни врати в двата края. Въпреки размерите си помещението изглеждаше тясно, защото повечето място беше запълнено от голям кораб. Или по-скоро от останките му.
Платформата, на която стояха, минаваше почти успоредно на мостика. Преди корабът да бъде вкаран в хангара, работниците бяха отрязали комина и мачтите, за да може да се побере вътре. Корабът беше срязан през половината като с гигантска гилотина. Подемниците в предната част на постройката тъкмо се напъваха да го изтеглят по наклонения под. Щом го поставиха, където трябва, от релсите на тавана се спусна механизъм и затегна около корпуса голяма верига. Савич се вгледа по-внимателно. Във веригата бяха вградени метални зъбци като на трион.
— Е, какво ще кажеш, приятелю? — извика домакинът от мостика на прерязания товарен кораб.
Като всички сикхи, Шиер Сингх имаше дълга брада и главата му беше увита в стегнато намотан тюрбан. Каската върху бялото платно приличаше на детски шлем за игра. Косата и брадата му бяха прошарени и пожълтели около устата от години страстно пушене. Кожата му беше ореховокафява и набръчкана, а напрегнатите му, почти безумни светлокафяви очи притежаваха смущаващата способност да гледат, без да мигат. Сингх беше поне петнадесет сантиметра по-висок от Савич, който съвсем не беше нисък. Раменете му бяха широки, гърдите му бяха като ковашки мях, а коремът голям и твърд като дъб.
От досието, което му бе дал Бернхард Фолкман, Савич знаеше, че петдесет и две годишният сикх е израснал без родители в беден квартал в Лахор и от ранна възраст е използвал ръста и силата си като средство за сплашване. Беше се захванал със законен бизнес на двадесет и шест години и беше купил контролния пакет акции на пакистанска компания за внос и износ по времето, когато Съединените щати изпращаха там пари, за да се противопоставят на съветската инвазия в Афганистан. Въпреки бушуващия в планинската страна конфликт контрабандистите на опиум все още успяваха да закарат стоката си до Карачи, а Сингх беше готов да препрати суровината към производствените центрове на хероин в Амстердам, Марсилия и Рим.
Сингх разбираше, че подкрепата на американците гарантира победата на афганистанците, затова когато талибаните дойдоха на власт и премахнаха търговията с опиум, насочи вниманието си другаде: разнообрази бизнеса си, като използва подкупи, за да си осигури права за дърводобив в Малайзия, Индонезия и Нова Гвинея. Купи цяла флотилия, за да превозва дървения материал, продаде правата си за частен лов на един богат китаец, за да убиват тигри в земите му, да стриват костите им и да произвеждат афродизиак. Във всеки законен бизнес, който предприемаше Сингх, имаше по нещо незаконно. Четири от дванадесетте жилищни сгради, построени от компанията му в Тайван, се срутиха по време на леко земетресение, защото беше поръчал да използват неотговарящи на стандартите материали. Стига богатството му да се увеличаваше, Шиер Сингх не се интересуваше как и откъде печели пари.
Докато сикхът се приближаваше по платформата, Савич си помисли, че в склада за метални отпадъци „Карамита“ несъмнено има нещо незаконно.
— Много внушително — каза руснакът. Гледаше триона за кораби, а не змийските очи на Сингх.
Сикхът запали цигара пред надписа „Пушенето забранено“ и каза доволно:
— В цяла Азия има само един такъв трион. Номерът са зъбците. Дори въглеродната стомана се изхабява. Металът за зъбците е произведен в Германия. Най-здравият на света. Може да срежем десет кораба, преди да се наложи да сменим зъбците. Един техник от Хамбург дойде да ни покаже как става. Наричаме го зъболекаря. — Савич не се засмя и Сингх продължи: — Понеже поправя зъбците. Зъболекаря. Много смешно, нали?
Руснакът махна с ръка към отекващия хангар.
— Сигурно струва скъпо.
— Нямаш представа колко. Но индонезийското правителство ми даде данъчни облекчения за модернизирането. Разбира се, не предполагат, че мога да уволня хиляда работници. Обаче тези маймуни са непохватни. Давам сто хиляди рупии на семейство всеки път, когато някой тъпак се пребие, докато реже кораб. Миналата седмица умряха петнадесет, защото някакъв тъп резач не източи резервоара за гориво и взриви един контейнеровоз в залива. Сега обаче, след като имам триона за кораби, инспекторите от правителството няма да идват толкова често. Мога да започна да изхвърлям азбеста, който смъкваме от корабите, в океана, вместо да го карам до специално сметище. Цената на бракуваните кораби пада, а стойността на стоманата се вдига и с хиляда индонезийски маймуни, на които трябва да плащам, ще си възвърна парите за две години. Ето защо е скъпо в краткосрочен план, но доходно в дългосрочен. — Сингх се усмихна. — Винаги съм казвал, че животът е маратон.
Разнесе се аларма. Сингх сложи предпазителите на ушите си и Савич побърза да направи същото. Широкият двадесет сантиметра трион започна да се върти плавно. Като същинска боа удушвач, стиснала жертвата си, хидравличните тарани започнаха да затягат триона около товарния кораб, на метър и петдесет по-назад от предишния разрез. Страшният писък изпълни металния хангар, отекна в стените и връхлетя върху двамата мъже на платформата от всички посоки.
Водните оръдия от двете страни на корпуса автоматично следяха триона, който започна да реже кораба, пръскаха и охлаждаха зъбците. Стоманени стружки и пара изригнаха от мястото, където зъбците разкъсаха кила, като нажежиха метала до червено. Пушекът, виещ се от разреза, беше гъст и смрадлив. Трионът проби твърдия кил и бързо раздроби много по-тънката плоскост на корпуса, сякаш беше изгнила дървесина.
Само за десет минути въртящият се трион стигна до главната палуба. Савич наблюдаваше като омагьосан как палубата заблестя от горещината на режещите метала зъбци. А после веригата се появи в експлозия от разкъсана стомана и с лекота преряза перилата. Накрая сложната спирачна система спря веригата и целият механизъм се вдигна към тавана и се прибра. Отрязаната част на корпуса вече беше закачена за въртящ се кран. Вратите се отвориха и четирите малки локомотива влязоха да изтеглят товара.
— Ще изкарат парчето в двора — обясни Сингх — и там ще го насекат с ръчни резачки, за да иде в стоманопреработвателния завод. Единствените части, които не можем да срежем с триона, са главните дизелови двигатели, но те се махат лесно, след като пробием машинното отделение. Ако работим на ръка, би ни отнело две седмици да превърнем в метални отпадъци кораб с такива размери, а ние го правим за два дни.
— Много внушително — повтори Савич.
Шиер Сингх поведе руснака към асансьора.
— Е, защо Фолкман те накара да дойдеш тук, на другия край на света?
