— Ще го обсъдим в кабинета ти.
След петнадесет минути седяха в кабинет, пристроен към най-голямото бунгало. На стената бяха окачени снимки в рамки на единадесетте деца и съпругата на Сингх, дебела важна жена с тъпо изражение. Савич отказа предложената му бира и предпочете минерална вода. Сингх изгълта шише „Филипо Сан Мигел“ и започна второ. Руснакът отвори куфарчето си и каза:
— Консорциумът прие всичко, което предложихме с Фолкман. Време е да разширим започнатото.
Сикхът се изсмя.
— Да не би да си имал съмнения?
Руснакът не обърна внимание на иронията и плъзна по бюрото една папка.
— Това са планираните ни нужди за идната година. Можеш ли да ги изпълниш?
Сингх сложи очила за четене на големия си нос и прегледа списъка, мърмореше под носа си числа.
— Още хиляда незабавно, по двеста през първите два месеца. Четиристотин през следващите два и шестстотин след това. — Погледна Савич. — Защо има увеличение?
— Болести. Очакваме да избухнат епидемии от коремен тиф и холера.
— Аха.
Обсъждането на подробностите през следващите няколко часа даде възможност на Савич да се увери, че Сингх ясно разбира плана, който двамата с Фолкман бяха усъвършенствали, откакто научиха за намеренията на голямата централна банка да разпродаде златния си резерв. За негова чест или може би позор, сикхът притежаваше вроден усет към престъпни инициативи и дори допринесе с няколко вдъхновяващи уточнения и ценни съвети.
Доволен, че е свършил работата си, руснакът му каза довиждане два часа преди залез-слънце, за да има достатъчно време да отиде до Джакарта. Не искаше да лети с малкия хеликоптер, след като се мръкне. Смяташе да пренощува в града и после да започне следващия етап на пътуването, обиколна одисея, състояща се от шест полета, за да се върне в Русия. Не ги очакваше с нетърпение.
Десет минути след като Савич излезе от кабинета в склада за метални отпадъци, Шиер Сингх се обади по телефона на сина си Абхай. Поради естеството на работата си, Шиер имаше доверие единствено на синовете си и ги беше посветил в пълния мащаб на бизнеса си. Имаше шестима сина. Петте му дъщери бяха само финансови разходи. Едната все още не се беше омъжила и това означаваше, че трябва да мисли за зестрата й. Тя беше най-малката и любимката му, така че Шиер трябваше да надхвърли двата милиона долара, които беше дал на Мамта с конската физиономия.
— Татко, не сме чували „Кра IV“ от два дни — каза най-големият му син след кратка размяна на любезности.
— Кой е капитанът?
— На това пътуване Мохамед Хату.
Въпреки че Шиер Сингх се занимаваше с осъдителна дейност, това не означаваше, че не е проницателен. Той здраво държеше юздите на бизнеса си и държеше да познава всичките си старши служители. Хату беше пират от старата школа и двадесет години бе плячкосвал кораби в пролива Малака, преди Сингх да му направи предложение. Беше безочлив и безразсъден, но и фанатично спазваше процедурата. Щом не се беше обадил два дни, сигурно нещо се беше случило. И с тази мисъл Шиер отписа „Кра IV“, капитана и четиридесетчленния екипаж.
— Има други, които изгарят от нетърпение да заемат мястото му — каза той. — Ще му потърся заместник. Предупреди познатите си да се ослушват дали някой ще спомене за осуетено пиратско нападение. Онзи, който се е бил с Мохамед Хату и е оцелял, ще иска да разкаже историята.
— Да, татко. Помислих за това. Засега няма такива съобщения.
— Сега за другата работа. Антон Савич преди малко напусна кабинета ми. Планът е приведен в действие. Имам списък с изисквания. Всичко е както очаквах.
— По твоя заповед вече започнахме да събираме.
— Да, добре. А хората ти? Ще направят ли необходимото, когато дойде моментът?
— Лоялността им е безспорна. Савич и неговите европейски банкери никога няма да разберат откъде им е дошло, когато нанесем удара.
Шиер изпита гордост от увереността в гласа на сина си. Момчето му приличаше на него. Беше сигурен, че ако Абхай не беше роден в заможно семейство, сам щеше да спечели богатство, да си проправи път нагоре, както беше направил той на млади години.
— Добре, момчето ми, добре. Те се набутаха в уязвима позиция, без дори да го съзнават.
— Не, татко, ти ги набута. Ти превърна страха и алчността им в свое предимство и сега това ще ги унищожи всичките.
— Не искам да ги унищожавам, Абхай. Запомни: можеш да продължиш да ядеш плодове от умиращо, но не и от мъртво дърво. Савич, Фолкман и другите ще страдат, но ние ще оставим достатъчно от тях, за да пируваме дълго.
10
— Ще направиш пътека в килима — каза Еди Зенг от мекия тапициран стол в ъгъла на хотелската стая.
Хуан Кабрило мълчаливо отиде до прозореца — дори през проливния дъжд се виждаха зашеметяващите светлини на района Гинза, спря и сплете пръсти зад гърба си. Широките му рамене бяха сковани от напрежение. „Орегон“ бързо се приближаваше към плаващия сух док „Маус“ и скоро щеше да пристъпи към действие. Мястото му беше там, на мостика, а не в хотелски апартамент да чака Марк Мърфи да се обади с информация за собствениците на „Маус“. Чувстваше се като в клетка.
Дъждът замъгляваше гледката към града от стаята им на четиринадесетия етаж и напълно съответстваше на настроението му.
Двадесет и четири часа бяха изминали, откакто слезе от хеликоптера, изпратен да вземе Виктория Болинджър. Представителят на Кралското географски дружество, брадат мъж с жълто-кафяв шлифер, чакаше на ветровитата площадка, за да ги посрещне. Веднага пролича, че с Тори не се познават. Мъжът се представи като Ричард Смит и благодари на Кабрило, че е спасил Виктория, но беше сдържан и дори предпазлив. Тори очевидно беше благодарна на Хуан и го целуна по бузата. След това санитарят я заведе до линейка на някаква частна клиника, уредена за нея от Смит.
Преди да се качи, Тори вдигна ръка. Сините й очи се втренчиха в Кабрило.
— Снощи си спомних нещо от спасяването.
„Охо“ — помисли си той.
— Докато бях затворена в каютата си, те попитах дали си от военноморския флот и ти написа нещо за частна охранителна компания. Какво беше?
Смит — вече се беше настанил на задната седалка в линейката — се наведе през вратата, за да чуе отговора.
Хуан погледна Смит, после Тори.
— Излъгах.
— Моля? — попита тя и скръсти ръце на гърдите си.
Кабрило се усмихна.
— Казах, че излъгах. Ако бях споменал, че съм господарят на ръждясал товарен кораб, който случайно има сонар за откриване на риби и неколцина водолази, щеше ли да ми повярваш, че мога да те извадя?
Няколко секунди Тори не каза нищо. На лицето й се изписа недоверие. Тя озадачено повдигна вежди.
— Сонар за риби?
— Готвачът го използва от време на време, когато сме в някое пристанище, нали все пак трябва да вечеряме нещо.
— Тогава защо е бил включен насред океана? — почти обвиняващо попита Смит.
Кабрило не престана да се усмихва, играеше ролята си.
— Чист късмет, предполагам. Радарът започна да пиука, когато минахме над „Авалон“. Дежурният забеляза размерите му и помисли, че или сме открили най-големия кит в историята, или нещо не е наред.
