посетят Галапагос или да поплуват из водите на Антарктика.
Днес обаче беше поредната развалина. Някога лъскавият му корпус беше изцапан с изпражненията на нещастниците, издържали мъчителното пътуване до Русия. Стотици китайски емигранти се струпаха на перилата, когато лайнерът се плъзна в залива. Двигателите му бяха свалени и беше изпразнен от баласта, така че се издигаше толкова високо над водата, че се виждаше антикорозионната боя под ватерлинията. Люлееше се застрашително.
За щастие идваше приливът и щеше да го приближи към брега. За нещастие — задаваше се буря. Ако не заседнеше на брега, преди тя да се разрази, корабът щеше да се обърне странично на вятъра и да се прекатури. А на борда нямаше спасителни лодки.
Еди погледна сухия док. Огромните врати на носа се затвориха и от изпускателните отвори на помпите бликнаха струи. След няколко часа водата от трюма щеше да бъде източена и корабът щеше да стане достатъчно лек, за да го теглят на буксир. Единият от двата влекача, които бяха докарали сухия док на север, чакаше на стотина метра от фабриката.
Самата фабрика се намираше върху довлечен до брега шлеп точно над линията на прилива. Под бдителния надзор на въоръжените пазачи работниците разчистваха отломките и камъните, изхвърлени от вълните на брега, за да може влекачът да издърпа шлепа в морето. Наоколо бяха наредени варели с машинно масло — щяха да го излеят на скалистия бряг, за да улеснят плъзгането на шлепа към водата. Паулус, южноафриканският надзирател, беше заповядал излишният живак да се изхвърли зад преработвателната фабрика и сега той се бе събрал на блестящи локви, които щяха да бъдат отнесени от вълните.
Китайците, определени за тази опасна работа, вече бяха изложени на смъртоносни дози живачни изпарения — повечето се движеха като живи трупове. Мозъците им бяха увредени и те трепереха и едва се държаха на крака. Бяха получили такива силни дози, че ако имаха деца, поне няколко поколения щяха да страдат от неописуеми увреждания.
Вглъбен в мислите си, Еди не осъзна, че работникът до него вече е напълнил пластмасовата му кофа с кална руда. Младият китаец се опита да привлече вниманието му, но пазачът пръв забеляза пропуска и удари Еди зад коляното с тежкия маркуч. Кракът на Зенг се огъна, но той не си позволи да падне. Знаеше, че не трябва да поглежда пазача: подобно предизвикателство би разгневило индонезиеца и нещата можеха да станат още по-лоши.
Зенг вдигна на рамо тежката двадесет и пет килограма кофа, като охлузи старите рани, които не заздравяваха, защото постоянно бяха мокри. Танг, съквартирантът му в каютата, беше разпределил времето си така, че да тръгнат надолу по склона заедно. От хората, натъпкани в каютата в деня, когато Еди беше пристигнал, само той и Танг все още бяха живи.
— Мисля, че ще заминат днес — прошепна Танг почти без да движи устни. Главата му беше наведена, погледът му бе прикован в коварната хлъзгава земя.
— Имаш право, приятелю. Скоро ще изпразнят сухия док и ще изтеглят шлепа с фабриката от брега. Не забеляза ли, че й риболовните кораби ги няма?
— Как да не съм? — малко разпалено отговори Танг.
— Единственото по-лошо нещо от смлени люспи е тридневни смлени люспи. — Заобиколиха едно особено опасно място. — Виждам и какво става около кораба, където спят пазачите.
От няколко дни един малък танкер правеше курсове между кораба на пазачите и влекача, с който щяха да изтеглят фабриката. Районът там беше забранен за китайците, но откакто прехвърлянето беше започнало, броят на пазачите бе удвоен. Повечето бяха индонезийци, но имаше и неколцина навъсени бели, които докладваха директно на Савич. Според Еди бяха бивши служители на специалните сили, елитните руски Спецназ. Гледаха с подозрение дори индонезийските пазачи.
Не беше нужно да е гениален, за да разбере, че товарят златото. Според него вече бяха натоварили стотина тона в двата контейнера, прикрепени на палубата на влекача.
— Какво ще стане с нас? — попита Танг.
— Паулус каза на Антон Савич, че ще ни оставят.
— Значи ще умрем на този пуст бряг независимо дали те са тук, или не.
От тъгата в думите му Еди разбра, че младият мъж е стигнал до емоционалния и психическия си предел на издръжливост. Като във всяка друга ситуация на оцеляване, запазването на позитивно отношение беше наполовина спечелената битка да останеш жив. Предишната седмица Еди беше видял хора да издържат на невероятни изпитания, защото не бяха позволили отчаянието да проникне в душите им, докато други умряха само за няколко дни, сякаш искаха смъртта да дойде по-бързо. Еди знаеше, че ако изгуби надежда, Танг няма да изкара и един ден повече.
— Чуй ме. Няма да умрем тук.
Танг се усмихна отпаднало.
— Благодаря за подкрепата, но това е просто благородна лъжа.
— Аз не съм китаец — заяви Еди и веднага се поправи. — Е, китаец съм, но съм израснал в Ню Йорк. Американец съм и разследвам контрабандата на нелегални емигранти. В момента моите хора ме търсят.
— Сериозно?
— На мен ли говориш? — каза Еди на английски, имитираше Робърт де Ниро. И повтори: — На мен ли говориш?
Танг спря и се вторачи в него, не можеше да повярва на ушите си.
— Знам го този филм!
— Гледал си „Шофьор на такси“?
— Да! Прожектираха го в училище, защото беше толкова упадъчен, че накарал един от вашите хора да убие президента.
Еди се усмихна, като си представи как някой комунистически шеф обяснява, че опитът за убийство на Рейгън от Хинкли3 е свързан с упадъка на американските капиталистически нрави.
— Наистина ли си американец?
— Да — отвърна Еди. — И много скоро в залива ще влезе моят кораб.
Танг погледна през рамо към димящия вулкан. Беше на три километра от брега, но сякаш закриваше половината хоризонт. В момента не изригваше, но из въздуха продължаваше да се носи пепел.
— Знам — отговори Еди на незададения въпрос.
— Виж! — Танг посочи към морето. Двата риболовни кораба се връщаха към брега. — Довечера ще има прясна помия.
Зенг се вгледа в тумбестите кораби. Над тях кръжаха чайки.
Нямаше логична причина да се връщат. Нали Савич изоставяше китайците на волята на изригващия вулкан, защо да си прави труда да ги храни? А после забеляза, че се движат по-бързо от обикновено и че не се насочват към пристана, а към влекача, готов да изтегли преработвателната фабрика от брега.
Нещо ставаше. Руските пазачи сигурно също го разбраха, защото стиснаха оръжията си и се разбягаха да намерят укритие.
— След мен — заповяда Зенг.
Бяха близо до коритата, на двадесетина метра от фабриката. Ако страховете на Зенг бяха основателни, значи бяха на открито и изложени на опасност. Той поведе Танг покрай дългите маси и нагоре по хълма, искаше да се отдалечат възможно повече от предстоящия кръстосан огън.
— Какво става? — задъхано попита Танг.
Преди Зенг да успее да отговори, от по-близкия кораб се разнесоха изстрели. Десетината бивши служители на Спецназ вече се бяха скрили и стреляха по индонезийските пазачи.
Индонезийците бяха петдесетина, но по-добрата подготовка и по-хубавите оръжия на силите на Спецназ изравняваха шансовете. Стрелбата стана ожесточена. Руснаците избиваха противника наред.
Моментът на измяната беше подбран безупречно. Савич и Ян Паулус бяха на кораба, на който беше натоварено златото. Сикхът, вероятният режисьор на измяната, вече беше на влекача с неколцина пазачи и надзираваше пренасянето. Влекачът обаче беше завързан за шлепа с преработвателната фабрика с дебели въжета и не можеше да избяга.
От комина на другия влекач, който трябваше да тегли сухия док, излезе черен пушек и тъмната вода под
