собствения си живот. А всички знаем, че вече никой не иска да е отговорен за себе си. Купър ти предоставя готово извинение за грешните избори в живота.
— Да, след като има хора, които съдят ресторантите за бързо хранене, защото според тях са виновни за излишните им килограми, разбирам привлекателността на идеята — кимна Хуан. — Но какво общо има това с избиването на „Отговорните“ на кораба?
Марк се изчерви смутено.
— Не съм обмислил всичко още, но я си представете, че е вярно — заговори той трескаво. — Ами ако извънземен от друга мембрана се бори с друг, заклещен в нашата, а ние сме по средата? Нещо като пешки.
Кабрило затвори очи и изстена. Откачените идеи на Марк отново надделяваха над първокласния му мозък.
— Ще помисля по този въпрос, но засега, да се придържаме към земните врагове.
Марк прошепна на Ерик:
— Снощи това звучеше по-добре, нали?
— Да, защото не бяхме спали двадесет часа и бяхме изпили по трийсет „Ред була“ на калпак.
Еди Сенг лапна залък хляб.
— Възможно ли е хората на кораба да са били избрани, защото са се опитвали да напуснат сектата и лидерите са решили да покажат на всички колко са сериозни? Ерик спомена, че и преди са отвличали хора. Ами ако са решили да подходят към убийство?
Макс Хенли го изгледа стреснато. Беше повече от загрижен за безопасността на сина си.
— Възможно е — каза Линда, преди да забележи очевидния страх на Хенли. — Съжалявам, Макс, но трябва да помислим за това. А и синът ти е от новопокръстените. Той въобще не възнамерява да ги напуска.
— Сигурен ли си, че искаш да присъстваш на това обсъждане? — обърна се Хуан към най-добрия си приятел.
— Да, мамка му — рязко отговори Макс. — Просто… не знам… едновременно е болезнено и срамно. Говорим за сина ми и не мога да не мисля, че аз имам вина за сегашното му положение. Ако бях по-добър баща, нямаше да се замеси в толкова опасно нещо.
Никой не знаеше как да отговори. Нетипично за тяхната компания, Ерик Стоун бе този, който наруши мълчанието. Всички го смятаха за изключително способен в техническо отношение и понякога пренебрегваха човешката му страна.
— Макс, аз израснах в кошмарен дом — каза той. — Баща ми беше пияница. Биеше майка ми и мен всяка нощ, когато имаше пари за бутилка водка. Това беше най-ужасното детство, което можеш да си представиш, но от мен все пак излезе човек. Семейният ти живот е само част от това, в което ще се превърнеш. Не е сигурно, че нещата щяха да са различни, ако ти бе обръщал повече внимание на сина си. Няма начин да го знаеш, така че е безсмислено да се тормозиш. Кайл е такъв какъвто е, защото той е избрал това. Не си прекарвал много време и с дъщеря си, а тя е преуспяващ счетоводител.
— Адвокат — разсеяно го поправи Макс. — И се справи съвсем сама.
— Е, щом не се чувстваш отговорен за успеха й, значи нямаш право да поемаш отговорност за неуспехите на Кайл.
Макс се замисли за момент, после попита Ерик:
— На колко години си?
Стоун изглеждаше притеснен от въпроса.
— На двадесет и седем.
— Изключително мъдър си за годините си, синко. Благодаря ти.
Ерик се ухили широко.
Хуан му прошепна: „Чудесна работа“, после възобнови събранието.
— Има ли някакъв начин да проверим теорията на Ерик?
— Можем да проникнем в компютърната система на „Отговорните“ — предложи Марк. — Можем да открием нещо, макар да се съмнявам, че имат списъци, които обясняват колко добрички са били някои от тях и колко лоши други.
— Все пак опитай — нареди му Хуан. — Сравни списъка на пътниците с всичко, с което се занимават „Отговорните“. Тези нещастни хора са били подбрани според някакъв критерий. Ако не са възнамерявали да напуснат сектата, значи е имало нещо друго.
Той се завъртя към Линда и добави:
— Искам да знам какво са правили на Филипините. Отговорът на този въпрос може да е единствената ни сериозна следа.
Хуан се надигна, за да покаже, че събранието е приключило.
— Ще влезем в Суецкия канал в пет часа утре сутрин. Напомнете на хората си, че трябва да имаме пилот на борда, докато излезем от Порт Саид. Маскировката ни трябва да е пълна. Макс, провери дали двигателят работи на пълна мощност. Огледай и палубите, за да не би нещо забравено там да ни издаде. След като влезем в Средиземно море, ще разполагаме с двадесет и четири часа да финализираме плана си с помощта на Линк, още дванадесет, за да подготвим всичко, а после ще измъкнем Кайл Хенли. След четиридесет и осем часа той ще бъде в Рим при психиатъра, а ние ще потеглим към Ривиерата и новата ни мисия.
Кабрило дори не подозираше, че планът му може да не мине гладко.
13.
Хуан нагласи миниатюрното предавателче по-дълбоко в ухото си и потупа микрофона на врата си, за да покаже на останалите, че е заел позиция. Под него лежеше центърът на „Отговорните“, комплекс от сгради, заобиколени от бяла бетонна ограда. Зад имението се простираше скалист плаж с дървен тридесетметров кей. Приливът тъкмо започваше и Кабрило усети мириса на морската вода.
Постройките бяха ниски, сякаш залепени за земята, и му напомниха за творбите на Франк Лойд Райт. Покривите изглеждаха черни през очилата за нощно виждане, но знаеше, че са от червена глина. Моравите в имението бяха кафяви от сушата, а листата по чворестите маслини бяха напълно изсъхнали. Беше три и половина сутринта и единствените светлини бяха закачени по стратегически разположени пилони.
Той насочи вниманието си към стената. Издигаше се на три и се простираше на около двеста и петдесет метра на всяка страна. Както бе обичайно в тази част на света, в горната част на бетона бяха натрошени остри стъкла, за да спрат възможните натрапници. По-рано през деня той и Линда посетиха единствената охранителна компания в близкия град Коринт. Представиха се за американска двойка, закупила къща на морето, и обясниха, че искат да инсталират алармена система. Собственикът на фирмата им се похвали, че е изградил цялата система на „Отговорните“ и им посочи лъскава снимка с автограф на Дона Скай, сякаш тя бе доказателство за уменията му. Жицата върху стената бе едно от първите неща, които Хуан забеляза, когато зае позиция. После видя камерите. Само на външните части на сградите имаше тринадесет. Можеше да предположи, че вътре има още.
Единична врата на колела затваряше каменния частен път. Втората врата, доста по-малка, бе в задната част на имението срещу кея. От бетонната стена излизаха телени мрежи, водещи към морето, които не позволяваха на разхождащите се по плажа да навлязат в имението.
Охранителните мерки не бяха нещо изключително, но придаваха на имението заплашителен вид. Не и отвън обаче, помисли си Хуан. Мястото бе проектирано не да задържа хората отвън, а да пази тези вътре.
Той огледа пространството между сградите. Пред главната постройка бяха паркирани два открити джипа. Топлинният скенер показа, че двигателите им са студени. Пазачите не патрулираха по пътеките в имението. Не се виждаха кучета, а камерите не се въртяха. Вероятно в една от сградите имаше охранителна станция с монитори, наглеждани от охранител. Точно затова Хуан накара хората си да стоят на пост до момента, когато хеликоптерът щеше да ги отведе от „Орегон“ до Атина.
Линк и Еди се нуждаеха само от два часа престой в маслиновата горичка срещу имението, за да направят карта на местата, които камерите не улавяха, и предадоха информацията на кораба. Прецениха, че
