Блъсна джипа втори път тъкмо когато шофьорът отпред се мъчеше да овладее последиците от първия удар. Този път нямаше начин да избегне кръвопролитието. Кабрило завъртя волана рязко наляво в мига, когато колата на „Отговорните“ излезе извън контрол и се преобърна няколко пъти, разкъсвайки парчета метал и телата на пътниците.
Джипът остана на покрива си и запуши единствената лента към магистралата. Линда бе свободна да се устреми към моста. Хуан продължи да следи огледалото за обратно виждане. Шофьорът на третия джип намали за момент, но явно бързо осъзна, че плячката му се измъква, и ускори отново след Кабрило, който продължи напред към Коринт.
Никой в оперативния център не можеше да повярва на видяното чрез камерата на малкия хеликоптер. Еди бързо се свърза с Кабрило.
— Във втория джип ли си?
— Да.
— Страхотно изпълнение.
— Благодаря. Как изглеждат нещата?
— Линда и екипът й се спасиха. От крепостта на „Отговорните“ не излизат други коли, а засега фойерверките ви не са привлекли вниманието на местните власти. Ние ще влезем в канала след около две минути. Джордж тъкмо се върна от хангара и ще поеме управлението на малкия хеликоптер.
— Какво ще кажеш за маршрута ми през града?
— Изглежда чист. Веднага щом Линда стигне до моста, ще покриваме от въздуха само теб.
— Добре. Ще се видим скоро.
Облечен в пилотския си гащеризон с отрязан крачол и голяма превръзка на бедрото, Джордж Адамс се настани зад компютъра и протегна наранения си крак.
— Как си? — попита Макс, като се опита да прозвучи по-заядливо от обикновено, за да скрие чувството си за вина.
— Още един белег, с който да впечатлявам мадамите. Хъкс ми направи само осем шева. Повече се тревожа за „Робинсъна“. Надупчиха го като швейцарско сирене. Е, Стоуни, готов съм.
Ерик прехвърли контрола на хеликоптерчето към него, за да се съсредоточи върху навлизането на големия кораб в Коринтския провлак.
Първоначалната идея за построяването на канала принадлежеше на древните римляни, но осъществяването й било извън възможностите им. Вместо него построили път, наречен „диолкос“. В единия му край разтоварвали корабите, после ги качвали заедно с товарите на шейни с колела, влачени от роби, към другия край, където корабите били натоварвани отново и подготвяни за път. Чак в края на деветнадесети век технологията напреднала достатъчно за прокопаването на канала, който спестява двестакилометровото обикаляне около Пелопонес. Сред проваления френски опит гръцка компания завършила съоръжението през 1893 година.
Дълъг по-малко от седем километра и широк едва двадесет и шест метра на морското ниво, каналът бе забележителен — издялан в солидна скала, която се издигаше повече от осемдесет метра над корабите. Любимо занимание на туристите бе да наблюдават от мостовете корабите долу.
Ако не бяха светлинките от малкото градче Посейдония, от „Орегон“ изглеждаше, че пътуват право към скалите. Каналът бе толкова тесен, че човек едва го забелязваше. От време на време прожектори осветяваха главния мост на около миля навътре в сушата.
— Сигурен ли си, господин Стоун? — попита Макс.
— Благодарение на прилива ще имаме по метър и двайсет от всяка страна. Не обещавам, че няма да олющя малко боя, но ще минем.
— Добре. Ще се кача на мостика, за да гледам изпълнението на живо.
— Но не излизай навън — предупреди го Ерик с леко неуверен глас. — Просто за всеки случай.
— Ще се справиш чудесно, момче.
Макс се качи горе с асансьора и влезе в пилотската кабина. Погледна напред към палубата, където екипажът се подготвяше под указанията на Майк Троно и Джери Пуласки, двама от най-добрите бойци на Линк. На кърмата също имаше стрелци.
Корабът се носеше напред с двадесет възела. Каналът се използваше основно от туристически корабчета и лодки, а всеки голям кораб, влачен от пилотки, бе ограничен да се движи само с няколко възела. Макс имаше пълно доверие в способностите на Ерик, но все пак усети напрежението в рамената си. Обичаше „Орегон“ не по-малко от председателя и не искаше да види дори драскотина по корпуса му. Подминаха дълъг вълнолом и алармите, предупреждаващи за удар, завиха из всички помещения на кораба. Екипажът знаеше какво му предстои и бе взел необходимите мерки.
Малки мостове, успоредни на крайбрежните пътища, свързваха двата края на канала. За разлика от високите мостове над водата, те бяха точно над нивото на водата. Вдигаха ги механично, за да разчистят пътя на корабите. След като корабът преминеше, мостовете слизаха по местата си, за да минат колите.
С носа си, подсилен за пробиване на леда в моретата, „Орегон“ се заби в моста с оглушителен трясък. Огромното тегло на корпуса не смаза моста, но разби ключалките, които го държаха на място, и той потъна. „Орегон“ се наклони опасно.
Макс вдигна очи. Стори му се, че скалите около канала достигаха до небето. До тях автомобилните и железопътни мостове приличаха на джуджета.
Корабът продължи напред и Ерик успя да го задържи точно в средата на канала. Макс рискува да излезе и да се поразходи по палубата. Беше глупаво и рисковано от негова страна. Ако Ерик допуснеше грешка, катастрофа при тази скорост щеше да откъсне платформата от надстройката. Но Макс искаше да протегне ръка и да докосне камъните. Бяха гладки и груби. Каналът бе в сянка през по-голямата част от деня и слънцето не ги топлеше. Доволен, той забърза към мостика тъкмо когато „Орегон“ се наклони леко и перилата се удариха в стената на канала. Ерик внимателно изправи кораба.
— Ванът на Линда е точно пред Нов национален път — съобщи Гомес по интеркома. — Виждам и председателя. Все още има доста преднина пред джипа, който го преследва.
— Слизам — отвърна Макс и тръгна към асансьора.
Спуканата гума се разпадна на около половин километър от канала и изминаха последните метри по джанти. Шумът напомняше на драскане с нокти по дъска, нещо, което Линда мразеше повече от всеки друг звук в света. Не беше сигурна какво оправи настроението й, когато стигнаха до центъра на моста — фактът, че почти си бяха у дома, или спирането на нечовешкия вой.
Франклин Линкълн отвори страничната врата веднага щом спряха. Видя бързо приближаващия се „Орегон“ и метна три дебели найлонови въжета през моста. Въжетата бяха омотани през седалките на вана и вързани за метален прът в каросерията му. Развиха се и увиснаха на около три метра от морето.
Линда бързо скочи от седалката и навлече екипировката си за спускане. На около шестдесет метра под тях около кърмата на „Орегон“ кипеше пенеста вода. Масивните му двигатели бързо намалиха скоростта.
Линк вече бе нахлузил ремъчната сбруя, използвана от двойките, скачащи с парашути, и с помощта на Еди прикачи упоения Кайл до себе си. После тримата се закачиха към въжетата и зачакаха нареждания отдолу.
Екипажът на „Орегон“ хвана увисналите въжета и ги насочи напред, като внимаваше да не ги заплете в надстройката или комуникационната антена. Веднага щом екипажът стигна до предната палуба, Макс нареди на хората си да слизат.
Никой не се плашеше от височините. Линда стъпи на парапета и започна да се спуска. Еди беше от едната й страна, а Линк и Кайл — от другата. Снижиха се до подпорните греди на моста и увиснаха на петдесет метра над кораба.
Линда извика и се стрелна надолу по въжето. Еди и Линк я последваха бързо. Приземиха се по едно и също време и застанаха неподвижно, за да дадат възможност на екипажа да ги откачи от въжетата. Краищата бяха завързани около железни кнехтове на палубата на кораба.
Задъхана от прилива на адреналин, Линда каза:
— А сега забавната част.
