Джордж спусна хеликоптера на площадката. Точно преди да се приземи, от ауспуха избухна гъст облак дим. Двигателят бе умрял и машината се удари силно в палубата. Макс видя как Джордж изключи спокойно системите, а после разкопча предпазния си колан. Асансьорът се заспуска към хангара, а Джордж погледна право в камерата и се ухили широко. Един вече е в безопасност у дома, помисли си Макс. Остават още шестима.
Ванът едва се движеше с излязла от строя задна гума. Линда се бореше с него по завоите, насочвайки го към пътя, който извеждаше от Пелопонес. В огледалата не се виждаше нищо, но тя знаеше, че това няма да продължи дълго. Докато Линк подготвяше въжетата, Еди търсеше нещо, което биха могли да използват, за да забавят преследвачите. Линда си бе инсталирала стол на колелца и малко бюро, които Еди можеше да хвърли през задната врата. Той събра всичките им оръжия и амуниции. Имаха три пистолета и шест пълнителя с пластмасови куршуми. С тях вероятно можеха да счупят предното стъкло на джипа, но не и да пробият гумите.
Профучаха през малки селца с тухлени къщи и таверни с маси под астмите. Много чужденци си строяха вили по крайбрежието, но вътрешността на страната изглеждаше непроменена поне от сто години.
Блясък в огледалото прикова вниманието на Линда. Толкова късно през нощта по пътя нямаше движение, така че със сигурност бе видяла фаровете на преследвачите.
— Скоро ще си имаме компания — каза тя и натисна газта.
— Остави ги да приближат — извика Еди, който стискаше дръжката на вратата с едната си ръка и пистолет с другата.
Джипът сигурно се движеше със сто и двайсет километра в час, защото скъси разстоянието за секунди. Еди надникна през задния прозорец и прецени, че нямаше да застанат зад вана, а до него.
— Еди! — извика Линда.
— Виждам.
Той отвори вратата, когато джипът стигна на около десет метра от тях, и започна да стреля. Първите куршуми отскочиха от капака и решетката на джипа, но следващите се забиха в предното стъкло. Пробиха малки дупки и принудиха шофьора да извие волана и да намали. За момент изглеждаше, че джипът ще се преобърне, но мъжът овладя управлението и веднага ускори към отдалечаващия се ван.
— Линк, долу! Линда, дръж се! — извика Еди, когато пазачът до шофьора се надигна над предното стъкло, стиснал пушка в ръка.
Куршумите се забиха във вана с трясък. Прозорците на задните врати експлодираха и засипаха Еди Сенг с разбити стъкла. Един куршум рикошира във вана и се заби в седалката на Линда.
Еди вдигна втория си пистолет и стреля сляпо, а Линк заслони Кайл с тялото си.
— Не знам как го направи — извика Линда, която гледаше в страничното огледало. — Но уцели стрелеца в гърдите.
— Убих ли го? — попита Еди, докато зареждаше пистолетите си.
— Не знам. Пазачът отзад взима пушката му. Дръжте се.
Линда натисна спирачката и зави в платното на джипа. Двете коли се удариха силно. Отпусналият се до шофьора пазач бе изхвърлен от джипа, а мъжете на задната седалка се халосаха в горния прът. Спечелиха стотина метра преднина.
— „Орегон“, на какво разстояние сме? — извика тя.
Ерик Стоун отговори незабавно.
— Остават ви около десетина километра.
Линда изруга.
— На всичкото отгоре — продължи Стоун, — още два джипа се приближават към вас. Единият е на около километър, другият — малко по-назад.
Джипът отново се устреми към тях, но вместо да скъсят разстоянието, пазачите започнаха да стрелят по гумите на вана. Линда въртеше волана, за да избегне ударите, но знаеше, че е само въпрос на време.
— Някакви гениални идеи? — извика тя.
— Страхувам се, че нямам никакви — призна Еди, но после лицето му се проясни и той потупа микрофона си. — Ерик, удари хеликоптерчето в джипа.
— Какво?
— Използвай го като ракета. Удари джипа. В него трябва да има достатъчно гориво, за да избухне при удара.
— Без него няма да можем да открием председателя — възрази Стоун.
— Чувал ли си го през последните пет минути? — попита Еди, но въпросът му увисна във въздуха. — Направи го!
— Да, сър.
Веднага щом Кабрило падна на асфалта пред джипа, шофьорът натисна газта. Хуан имаше само една секунда да заеме удобно положение и да протегне ръка към бронята над него. Хвана се за долната й част, а джипът ускори и го повлече по пътя. Той се надигна, за да предпази гърба си, а гумените му ботуши изсвистяха по асфалта.
Остана така за две-три секунди, за да си поеме дъх. Беше изгубил миниузито, но пистолетът му още бе в кобура на хълбока. Хвана се по-здраво с лявата ръка и с дясната нагласи микрофона си на място и чу последните думи на Еди и Ерик.
— Не го правете — обади се той решително.
— Хуан! — радостно извика Макс. — Как си?
— О, вися си тук — небрежно отговори той, като завъртя глава, за да огледа пътя.
Въпреки неудобното положение видя два чифта стоп светлини и пламъчетата от изстрелите от едната кола.
— Дайте ми тридесет секунди и ванът ще е свободен.
— Надали разполагаме и с толкова — предупреди го Линда.
— Довери ми се.
Хуан се надигна и легна на бронята, малко под погледа на шофьора. Стисна я здраво и извади глока. Прехвърли се ловко на капака и изстреля два куршума в гърдите на шофьора. От това разстояние пластмасовите куршуми щяха да го убият, ако не носеше бронирана жилетка. Сега обаче го удариха със силата на магарешки ритник и му изкараха въздуха.
Кабрило се метна в джипа и хвана волана, докато шофьорът се мъчеше да си поеме дъх. Задържа джипа в средата на пътя, но му пречеше крака на мъжа, залепен за газта. Нямаше друг избор освен да го простреля. Кръвта опръска таблото, шофьора и Хуан, но изстрелът имаше очаквания ефект. Кракът се отмести от газта и скоростта започна да намалява. Когато стигнаха до тридесет километра в час, Кабрило насочи пистолета си към главата на мъжа.
— Скачай — нареди той.
Шофьорът скочи тромаво и се просна на асфалта, стиснал кървящия си крак. Хуан се настани на седалката и ускори след първия джип. В огледалото си видя чифт фарове, които се носеха към него, и прецени, че бе следващата група преследвачи. Упоритостта им го учуди, но щеше да размишлява по въпроса, след като изчезнеха оттук.
Мъжете, които стреляха по вана, нямаха причина да подозират нещо нередно в следващия ги джип. Профучаха под знак, който съобщаваше на гръцки и английски, че наближават рампата за Нов национален път и моста над Коринтския провлак. Хуан не се тревожеше дали ще съумее да се справи със задачата си, а само дали ще има достатъчно време. Трябваше да действа безпогрешно. Рампата се приближаваше вдясно. Третият джип вече бе на около петдесет метра назад, а куршумите продължавах да засипват вана отпред.
— Линда — обади се Хуан, — ускори максимално. Не се тревожи за гумите. Просто дай газ.
Ванът ускори и разстоянието между него и джипа се увеличи, но колата на пазачите разполагаше с повече бензин и бързо скъси дистанцията. Кабрило се приближи до бронята на джипа и я удари по начин, които полицаите наричат „ТЗТ“ — „Точна задържаща техника“. Ударът не беше прекалено силен. Номерът бе да удариш колата пред себе си така, че задницата й да се завърти.
