Хуан се засмя.
— Ако някоя бъдеща операция стигне до план В, имаш оставката ми.
— Добре. Еди ми е свидетел.
Кабрило заговори сериозно.
— Как е Кайл?
— Скоро ще дойде в съзнание и тогава ще разберем.
— Целият екипаж се притеснява за вас.
— Да, тежка работа — призна Макс. — Много по-страшна, отколкото си мислех.
— Кайл е твой син. Дори и да не сте близки, все пак го обичаш. Нищо не може да промени това.
— Просто съм ужасно ядосан.
— Не, Макс, чувстваш се виновен. Това са две различни неща и трябва да превъзмогнеш вината, за да можеш да му помогнеш. Животът си е живот. Можем да променим някои неща, но други — не. Просто трябва да си достатъчно умен, за да проумееш разликата и да действаш според нея.
— Имам чувството, че аз съм го провалил, разбираш ли?
— Няма родител в света, който да не изпитва същото понякога. Това си е част от процеса.
Макс обмисли думите на Кабрило и кимна. Осъзна, че приятелят му не можеше да го види, и изсумтя.
— Да, има логика. Просто…
— Тежко е. Знам. Макс, когато сме на мисия, планираме всяка подробност и всеки евентуален случай, за да не бъдем изненадани. И дори тогава се явяват непредвидени неща. Трябва да се опитаме да действаме по същия начин и в другите области от живота си. Ти правиш абсолютно всичко, което се изисква от един добър родител. В момента си до Кайл. Не можеш да твърдиш, че това не би се случило, ако си бил с него през цялото време. Трябва да се справиш с реалното положение. Ясно ли е?
— Някой ден ще станеш страхотен баща.
— Шегуваш ли се? — засмя се Хуан. — Знам колко е ужасен светът. Не бих пуснал детето си навън, докато не навърши поне трийсет, а дори тогава бих му позволил да излезе само в двора.
— Къде сте сега?
— На юг от вас. Ще стигнем до Ривиерата утре вечер, а до следващата сутрин ще започнем наблюдение над търговеца на оръжия.
— Трябваше да съм с вас.
— Не. Трябва да си с Кайл. Не се тревожи за нищо. Разполагаш с толкова време, колкото ти е нужно. Ясно ли е?
— Ясно.
Еди протегна ръка към телефона.
— Чакай. Еди иска да те чуе — каза Макс.
— Хуан, тъкмо говорих с Дженър. Той спомена, че „Отговорните“ и преди са наемали пътнически кораби.
— И?
— Може да се окаже фалшива тревога, но няма да е лошо Ерик и Мърфи да проверят тези пътешествия, за да видят дали е станало нещо странно.
— Идеята е добра. Нещо друго?
— Дженър е чул слухове, че строели нов приют във Филипините. На борда на „Златна зора“ имаше около четиристотин „Отговорни“, което значи, че са много по-напред в строежа, отколкото той мисли. Може би няма да е лошо да проверите тази работа.
— Прав си за втори път — съгласи се Кабрило.
Дженър излезе от спалнята, затвори вратата зад гърба си и прошепна:
— Кайл се събужда. Мисля, че няма да е лошо да ни оставите насаме известно време.
Извади от лекарската си чанта цилиндричен предмет с размера на сапун.
— Това е устройство за заключване, което се слага на бравата на апартамента, за да не може да бъде отворена отвътре.
— Хуан, трябва да вървим — каза Еди в телефона и прекъсна връзката.
Макс скочи на крака.
— Колко време ви трябва?
— Дайте ми номера на мобифона си. Ще ви се обадя. Вероятно около час-два. Ще поговоря с Кайл, а после ще му дам успокоително.
Макс погледна затворената врата на спалнята, а после Дженър. Колебаеше се как да постъпи.
— Доверете ми се, господин Хенли. Знам какво правя.
— Добре.
Макс написа номера си на хотелска бланка. Двамата с Еди излязоха от апартамента и тръгнаха към асансьора. Еди видя тревогата, изписана по лицето на Макс. Зад тях чуха как Дженър нагласяше ключалката върху бравата.
— Хайде, ще те черпя една вечеря — каза Еди.
— Мисля, че съм в настроение за италианска кухня — отвърна Макс, за да покаже, че не откачил от тревога.
— Съжалявам, приятел. Китайска или никаква.
19.
Докато „Орегон“ пореше тъмните води на Средиземно море с малко повече от двадесет възела, далеч под нормалната си скорост, тъй като дузини други кораби се движеха наоколо, в елегантната трапезария не се усещаше почти никакво люлеене. Ако не беше лекото бръмчене на магнитохидродинамичните двигатели, Кабрило можеше да си помисли, че седи в петзвезден ресторант на изискан булевард в Париж.
Хуан носеше леко спортно сако над тънката си риза. Ръкавелите му представляваха малки компасчета, а обувките му бяха от италианска кожа. Срещу него седеше Линда Рос, облечена в черен войнишки панталон и черна тениска. Дори и без грим очите и кожата й блестяха на светлината от свещите. Кабрило завъртя чашата си с вино и отпи с наслада.
— След като Морис накара персонала да приготви специална вечеря, най-малкото, което можеше да направиш, бе да се облечеш подходящо за случая — каза той.
Линда откъсна парче топъл хляб и го намаза с масло.
— Имах четирима братя. Научих се да ям бързо и винаги, когато наоколо има храна. В противен случай щях да си остана гладна.
— Толкова зле ли беше?
— Гледал ли си онези предавания за природата, дето показват побеснели от глад акули или глутница вълци, убили елен? Най-големият ми брат, Тони, понякога дори ръмжеше срещу нас — усмихна се Линда.
— Родителите ми настояваха за безупречни маниери на масата — каза Хуан. — Наказваха ме, ако сложех лакти на масата.
— При нас единственото правило беше, че трябва да използваме приборите за хранене, а не за да се бием с тях.
— Сигурна ли си за утре? — попита Хуан, като мина към предстоящата задача.
Дори в тази луксозна атмосфера не забравяха за работата си.
— Цял ден се подготвях. Може да не съм готова да поведа „Отговорните“, но ще се справя чудесно при разговор с някого от тях. Трябва да призная, че колкото повече научавам, толкова по-странно става. Как може човек да повярва, че извънземен интелект от паралелна галактика контролира живота му? Направо главата ми не го побира.
— Е, нали знаеш, има всякакви чешити — отвърна Хуан.
Винаги беше вярвал, че стига да не нараняват другите, убежденията на хората са си тяхна лична работа, а той нямаше право да ги съди.
— Знаеш, че след изпълнението ни в Гърция охраната ще е нащрек, нали?
