Линда кимна.
— Знам. Може дори да не ме допуснат вътре, но си струва риска.
Кабрило се канеше да отговори, когато четирима души се появиха на прага на трапезарията. Джулия Хъксли беше облечена в бяла престилка, както винаги. Марк Мърфи и Ерик Стоун се бяха издокарали. И двамата носеха сака и вратовръзки, макар че краищата на ризата на Марк се подаваха от панталона му. Работата във флотата бе научила Ерик на обноски, но той очевидно се чувстваше неудобно в дрехите си. Или пък изпитваше неудобство заради четвъртия член на компанията.
Джулия свали от очите на Джанике Дал шала, който й бе попречил да види някои части на кораба. Кабрило се бе съгласил тя да вечеря с тях, но само при условие, че носеше кърпа на очите, докато обикаля „Орегон“. Джани бе издокарана с взета от „Вълшебния магазин“ рокля и макар че беше доста слаба, Хуан разбираше защо младите Стоун и Мърфи бяха толкова развълнувани. Джани бе красива и деликатна жена, която щеше да върже езика и на закален циник. Беше загубила ужасната си бледост, а черната й коса приличаше на вълна от обсидиан. Той инстинктивно се надигна.
— Госпожице Дал, изглеждате великолепно.
— Благодаря ви, капитан Кабрило — отговори тя, като оглеждаше залата.
— Извинявам се за превръзката, но не можех да позволя да видите всичко на нашия кораб.
Той се усмихна леко, когато видя как Ерик и Марк се сборичкаха кой да подаде стола на Джани.
— Вие и екипажът ви спасихте живота ми, капитане. Никога не бих се обидила от изискванията ви.
Гласът и акцентът й притежаваха чаровна мелодичност, която впечатли и тримата мъже.
— Просто съм благодарна, че мога да стана от леглото за малко.
— Как се чувстваш? — попита Линда.
— Много по-добре, благодаря. Доктор Хъксли се справи с астмата и не съм имала повече пристъпи.
Ерик спечели двубоя и се настани вляво от нея. Марк се намръщи, заобиколи масата и седна до Линда.
— За съжаление нещо не се разбрахме с кухненския персонал — каза Хуан в мига, когато предвожданите от Морис келнери измаршируваха откъм кухнята с подноси в ръце. — Някак си — продължи той, като вторачи очи в главния стюард — останаха с впечатлението, че сте от Дания, а не от Норвегия. Искаха да приготвят традиционните ястия от вашата родина, но сега ще ядем датска храна.
— Много мило от ваша страна — усмихна се Джани. — А двете кухни са толкова сходни, че няма да забележа разликата.
— Чу ли това, Морис?
— Не.
— Ще започнем с херинга — съобщи Хуан, — последвани от fiskeboller, което са кнедли с риба, доколкото разбрах. После идва свинско печено със зеле и печени картофи. Накрая палачинки със сладолед и шоколад или ris ala mande.
Усмивката на Джани се разшири.
— Това е оризов десерт — обясни тя на останалите. — С черешов сос. Любимият ми. И в нашата кухня го има.
— От Осло ли си? — попита Линда, когато първите ястия бяха подредени на ленената покривка.
— Преместих се там след смъртта на родителите си, но съм родена далеч на север в малко рибарско селце на име Хонингсвад.
Хуан си помисли, че това обясняваше тъмната й коса и кожа. Лапландците, също като инуитите от Аляска или местните хора в Гренландия, бяха получили по-тъмна кожа като защита от силния блясък на слънцето върху леда и снега. Джани сигурно имаше малко туземна кръв.
Преди да успее да й зададе въпроса, забеляза Хали Касим на прага. Косата му стърчеше нагоре, а тъмните кръгове под очите му се забелязваха дори отдалеч. Хуан се надигна.
— Бихте ли ме извинили?
Приближи се до специалиста по комуникации и каза:
— Изглеждал си и по-добре.
— И съм се чувствал по-добре — съгласи се Хали. — Каза, че искаш резултатите от работата ми веднага щом приключа. Ето ги — подаде лист хартия. — Използвах дори звукосмесителя на Мърфи, но това е най- доброто, което успях да направя. Съжалявам. Числата в скоби отбелязват времевия интервал между думите.
АЗ НЕ… (1:23) ДА… (3:57) ЗА ДОНА СКАЙ… (1:17) АКТИВИРАНЕ НА ИН… ЧА… (:45) КЛЮЧ… (1:12) УТР (Е)… (3:38) ТОВА НЯМА ДА Е… (:43) МИНУ(ТА)… (6:50) ДОВИЖДАНЕ (1:12)
— Това ли е? — Хуан се помъчи да скрие разочарованието си.
— Това е. Има няколко абсолютно неясни звука и компютърът не дава повече от десет процента сигурност за значението им. По дяволите, той даде дори на името на Дона Скай само четиридесет процента, но съм почти сигурен, че е вярно.
— Колко дълъг беше разговорът на Мартел със Северънс от момента, когато включи устройството против подслушване до сбогуването им?
— Двадесет и две минути и шест секунди.
Кабрило прочете записа отново.
— Четирите неща, които правят впечатление, са: Дона Скай, някакъв ключ и части от „ля“. Какво казва компютърът по въпроса? Имам предвид точността.
Хали бе прекарал часове над данните и нямаше нужда да поглежда бележките си.
— Шестдесет и един процента. „Ключ“ беше на деветдесет и два процента.
— Хм. „Ин“, „ча“ и „ключ“ са на четиридесет и пет секунди една от друга, следователно можем да предположим, че са свързани. А след като се появяват минута и седемнадесет секунди след споменаването на Дона Скай, вероятно и тя е свързана по някакъв начин.
Хали се вторачи в него.
— Гледах проклетия лист с часове, преди да забележа това.
— Да, защото си се опитвал да схванеш смисъла на думите, а не си мислил за паузите между тях.
— Имам и още нещо — съобщи Касим, като извади миниатюрен касетофон от джоба си.
Хуан чу същия статичен шум, който изчезна след миг.
— Край на предаването — ясно каза непознат глас.
— Кой, по дяволите, беше това?
— Проверих го през компютъра. Английският не е роден език на говорещия. Най-полезното, което разбрах, е, че е някъде от Средна Европа и е на възраст между тридесет и петдесет.
— Аха — кимна Хуан, като си припомни частите от разговора, които бяха записали, преди да се включи заглушителят. — Обзалагам се, че това е Зелимир Ковач. Е, хайде да сядаме.
Върнаха се на масата. Марк Мърфи разказваше свенливо виц, който не вървеше добре. Младежът изпита очевидно облекчение, когато Хуан ги прекъсна.
— Ерик, успя ли да намериш нещо за Зелимир Ковач следобед?
— Нищо. Абсолютно нищо. Кръгла нула.
— Мисля, че познавам този човек — обади се Джанике. — Беше на борда на „Златна зора“. Важна клечка в „Отговорните“.
— Името му не се среща в сайтовете им, нито във ведомостта, нито където и да било другаде — бързо каза Ерик, сякаш Джани се бе усъмнила в способностите му.
— Но беше на кораба, казвам ви — повтори тя решително. — Хората никога не говореха с него, а за него. Мисля, че е близък с лидера на обществото.
Кабрило не се притесняваше, че не бяха успели да открият информация за Ковач. Мислеше как така той е пътувал на обречения кораб, а сега се е озовал в Атина. После си спомни, че една от спасителните лодки на „Златна зора“ липсваше.
— Той ги е убил.
— Какво каза? — възкликна Джулия с вдигната към устата вилица.
— Ковач е бил на борда на „Златна зора“, а сега е в лагера на „Отговорните“ в Гърция. Избягал е с една
