Разполагаха само с части от секундата, за да вземат решение, но тъй като покривът вече бе достатъчно нестабилен, имаха само един изход. Кабрило грабна ръката на Линк и се втурна напред, без да губи време да светне фенера си. Тичаше бързо напред, а пръстите му едва докосваха стената на тунела. Усещаше гигантското присъствие на Линк зад себе си. И двамата брояха секундите и се хвърлиха едновременно на пода, когато гранатата експлодира.
Шрапнел обсипа тунела около тях. Двамата скочиха на крака, когато се чу нов звук, който изпълни тунела. Грохотът стана оглушителен, когато огромни камъни, разместени от взрива, рухнаха на пода в лавина, която заплашваше да ги погълне. По главите и рамената им заваляха отломки. Хуан светна фенера си в мига, когато камък с размера на двигател на камион се удари в земята пред него. Той го прескочи и продължи да тича напред. В покрива над главите им се появиха пукнатини, а зад гърбовете им трясъкът стигна до кресчендо.
После започна да затихва. Накрая само няколко по-малки камъка изтракаха на земята. Хуан забави и започна да вдишва прашния въздух. Насочи лъча към тунела зад тях. Беше запушен с боклуци.
— Добре ли си? — попита Кабрило.
Линк опипа задната част на крака си, където го бе ударило парче камък. По пръстите му нямаше кръв.
— Да — отговори той. — А ти?
— Ще се оправя, когато се измъкнем от праха. Хайде.
— Погледни го от добрата страна — каза Линк, когато тръгнаха напред. — Не трябва да се притесняваме, че ще продължат да ни преследват.
— Винаги съм те смятал за оптимист. Прекараха още два часа в проучване на подземието. Намериха легла за сто и осемдесет затворници, бивши лаборатории и нещо, което Хуан определи като атмосферна камера.
— Вероятно тук са изпробвали ефекта от спадането на налягането при взрив — отбеляза той.
Най-после стигнаха до края на дългия тунел. Част от покрива се бе сринала от експлозия. Хуан задуши около купчината боклуци и усети лека миризма на взрив.
— Това е взривено наскоро.
— Когато „Отговорните“ са се изнесли оттук?
Той кимна, без да издаде разочарованието си. Изкатери се по купчината, просна се отгоре и насочи лъча на фенера към мястото, където срутените камъни се срещаха с тавана. Извика Линк да се присъедини към него.
— В тази катакомба нямаше нищо, за което „Отговорните“ да се страхуват, че можем да видим. Просто вехтории, останали от японската армия.
— Значи това, което крият, е отвъд.
— Звучи логично — кимна Хуан. — А след като рискуваха да слязат след нас, обзалагам се, че има и изход от другата страна.
— Какво чакаме?
Бяха използвали водата за импровизиране на химическото нападение и часът тежка работа накара Хуан да ожаднее. Езикът му бе лепкава подута маса, сякаш влечуго бе заспало в устата му. Пръстите му бяха разранени до кръв от местенето на острите камъни, а мускулите го боляха от неудобното положение. До него Линк работеше неуморно като машина. Изглеждаше сякаш нищо не би могло да го спре, но Хуан знаеше, че дори неговите огромни запаси сила не бяха неизчерпаеми.
Малко по малко отвориха път в купчината. Местеха камъните внимателно и проверяваха тавана, за да се уверят, че действията им няма да сринат още някоя част от него. Променяха позициите си на всеки тридесет минути. Първо Хуан се заемаше с боклуците и подаваше камъните в ръцете на Линк, после великанът заемаше мястото му. Тъй като раменете и гръдният кош на Линк бяха огромни, разшириха пътеката и Хуан можеше да се побере в нея два пъти.
Кабрило стоеше и се мъчеше да отмести особено голям камък, но нямаше успех. Проклетото нещо сякаш бе залепено на мястото си. Той избута няколко по-малки камъка и задърпа с всички сили. Камъкът дори не помръдна.
Над него таванът бе изпъстрен с пукнатини. Миньорите наричаха такива тавани „гроздове“. Хуан знаеше, че можеше да се срине без предупреждение. Никога преди не бе изпитвал клаустрофобия, но сега усети ледената паника, която се опитваше да се настани в съзнанието.
— Какъв е проблемът? — попита Линк.
Кабрило проговори затруднено заради надебелелия си език.
— Не мога да помръдна един от камъните.
— Дай да опитам.
Смениха си местата и Линк се набута в тясното пространство. Запъна крака в камъните, а гръб — в протегнатите крака на Кабрило и задърпа. Във фитнес салона гигантът можеше да вдигне петстотин килограма. Камъкът тежеше наполовина, но бе здраво заклещен, а Линк също започваше да страда от обезводняване. Той изръмжа гърлено, напрегна се и камъкът се изплъзна от мястото си.
— Ей така се прави — въодушевено извика той.
— Браво, великане.
Линк тръгна напред. Хуан го последва и внезапно осъзна, че вече имаше повече място над главата му. Бяха подминали най-високата точка на купчината боклуци и се спускаха от другата й страна. Скоро двамата мъже се спуснаха от купчината на пода на пещерата. Хуан насочи лъча си назад и пролуката, през която бяха минали, му се стори миниатюрна.
Починаха си няколко минути, като загасиха фенера, за да пазят батериите.
— Усещаш ли миризмата? — попита Хуан.
— Ако говориш за халба ледена бира, и двамата страдаме от една и съща халюцинация.
— Не. Усещам мирис на морска вода — каза Кабрило, като скочи и завъртя лъча на фенера наоколо.
Продължиха надолу в тунела още около стотина метра. Озоваха се в голяма естествена морска пещера, висока поне петнадесет метра и четири пъти по-широка. Японците бяха построили бетонен кей от едната страна на подземната лагуна, както и чифт тесни железни релси за подвижен кран.
— Вкарвали са снабдителни кораби тук? — учуди се Линк.
— Не мисля така — отговори Хуан. — Забелязах, че когато фериботът стигна до пристанището, приливът тъкмо бе започнал. Това беше преди седем часа, значи сега сме близо до отлива.
Той насочи лъча към кея, където купчина миди, залепена за цимента, показваше, че приливът почти покриваше съоръжението.
— Мисля, че са били снабдявани от подводници.
Той загаси фенера и двамата се вторачиха в тъмната вода, за да проверят дали имаше отблясъци от слънчева светлина. Срещу кея забелязаха място, което се открояваше леко, сякаш водата не бе толкова тъмна.
— Какво мислиш? — попита Хуан, когато светна фенера.
— Слънцето е в зенита си. Тунелът трябва да е половин километър или повече, за да е толкова тъмно тук.
Той не добави, че бе прекалено дълъг, за да го преплуват само с едно поемане на дъх. И двамата го знаеха.
— Добре, да поогледаме наоколо и да видим дали не са оставили нещо, което можем да използваме.
До основната пещера имаше само едно странично помещение. Вътре откриха прясна вода, която се бе просмукала през тясна цепнатина високо в стената. Водата бе издълбала малка вдлъбнатина в пода.
— Не е студена бира — каза Линк, като загълта водата лакомо. — Но нищо в живота ми не е изглеждало толкова съблазнително.
Хуан зачака реда си и заоглежда помещението. До едната стена бяха облегнати редица странни каменни плочи. Когато ги разгледа, забрави колко е жаден. Бяха високи около метър и двадесет и половин метър широки, направени от изпечена глина, дебела около два сантиметра. Вниманието му бе приковано не от самите камъни, а от надписите по тях. Думите бяха издълбани с шило или пръчка, преди да изпекат
