глината, и въпреки че очевидно плочите бяха стари, въобще не бяха овехтели. Изглеждаха сякаш бяха прекарали целия си живот в музей с климатична инсталация.
После забеляза жиците, който бяха вързани за тях. Хуан насочи лъча към процепа между плочите и стената на пещерата. Блокчета пластичен експлозив бяха залепени за гърбовете на четирите древни текста и свързани един с друг. Той проследи жицата и видя, че отиваше към главния тунел. Осъзна, че бомбата е била настроена да избухне, когато таванът падна, но жицата сигурно бе прерязана, преди сигналът да достигне дотук. Съдейки по количеството експлозиви, „Отговорните“ очевидно бяха искали да не оставят нищо от плочите освен прах.
— Какво откри? — попита Линк, който бе отмил мръсотията от лицето си.
— Плочи с клинопис, заредени с достатъчно семтекс да излетят в небето.
Линк огледа експлозивите и сви рамене. Знаеха, че не трябва да ги докосват. Взривът не бе избухнал, когато трябваше, но не възнамеряваха да го предизвикват сега.
— Клино… какво?
— Клинопис. Вероятно най-старият писмен език на света. Използван от шумерите преди пет хиляди години.
— Какво, по дяволите, правят тук? — учуди се Линк.
— Нямам идея — отговори Кабрило, като извади мобифона си, за да снима плочите. — Знам, че по- късните клинописи имат по-абстрактен вид, като купчина триъгълници и остриета. Това прилича повече на пиктограми.
— Какво означава това?
— Означава, че тези датират от самото начало на езика.
Хуан погледна снимките на телефона си и направи няколко по-ясни.
— Тези може да са на пет хиляди и петстотин години или повече. При това са в отлично състояние. Повечето образци от клинописи са били сглобявани от малки като марки парченца.
— Слушай, човече, всичко това е чудесно, но не ни помага с нищо. Пийни малко вода, а аз ще довърша огледа.
Кабрило беше пил вина, които струваха по хиляда долара бутилката, но нищо не можеше да се сравни с първата му глътка вода в пещерата. Загълта шепа след шепа. Почти усети как водата се разлива по тялото му, като зарежда мускулите и прочиства мъглата в мозъка. Коремът му вече се плацикаше, когато Линк приключи с разузнаването.
— Май сме се натъкнали на любовното гнездо на „Отговорните“ — каза Линк.
Държеше кутийка от презервативи, където бяха останали само два, вълнено одеало и чувал за боклук с около половин дузина празни бутилки от вино.
— Надявах се да намериш кислороден апарат и две водолазни маски.
— Нямах такъв късмет. Мисля, че просто ще се наложи да плуваме и да се надяваме, че единият от нас ще успее.
— Да се върнем в главната пещера. Не мисля много добре, когато съм около експлозиви.
Кабрило се зачуди дали да не напълни чувала за боклук с въздух и да го повлекат със себе си, за да могат да си поемат дъх, когато стигнат до половината на тунела, но той бе прекалено лек и щеше да се съдере, когато се удареше в грубия покрив на подводния тунел. Найлонът щеше да се скъса, преди да изминат и половин метър. Трябваше да потърсят по-разумно разрешение.
Линк му подаде протеинова закуска и през следващите няколко минути двамата дъвкаха безмълвно и размишляваха как да разрешат проблема. Хуан отново загаси фенера. Слабата светлинка от далечния край на пещерата ги подканваше. Бяха вбесяващо близо, но последното препятствие изглеждаше непреодолимо. Внезапно го осени невероятно проста идея и той се изруга наум задето не се бе сетил за нея още отначало.
— Случайно да си спомняш немската дума за натриев хлорат? Отровна сол, използвана за пестицид.
— Natrium Chlor. Спомням си, че видях един-два буркана с нея в медицинското помещение.
— Вторият детонатор още ли е у теб?
— Да.
— Ще направим кислородна свещ. Докато ме няма, искам да изстържеш железни стърготини от релсите. Когато смесиш двете неща и ги възпламениш, реакцията произвежда железен окис, натриев хлорид и чист кислород. Ще проплувам половината тунел и ще намеря място, където да направя реакцията. Кислородът ще отмести водата и ще имаме мехур, където можем да дишаме.
— Други вуду уроци от даскала по химия?
— Всъщност научих това от Макс. На борда на „Орегон“ имаме кислородни генератори за случаи на пожар или излагане на химикали. Той ми обясни как работи системата.
Хуан не можеше да се придвижи без фенера, затова остави Линк до релсите и тръгна обратно към тунела. Бяха му нужни четиридесет минути, за да мине през полусринатия тунел, да стигне до медицинското помещение и да се върне в морската пещера. В това време Линк бе успял да изстърже предостатъчно количество железни стърготини от старите релси.
Работейки на отслабващия лъч от фенера, Кабрило смеси химикалите в една от празните бутилки от вино и нави остатъка от изолирбанда около гърлото й. Линк разглоби детонатора, за да намали заряда. Когато свършиха, Хуан вкара детонатора в шишето и прибра пригодения кислороден генератор в найлонов плик.
— Руб Голдберг щеше да се гордее с това — пошегува се Линк.
Кабрило свали кубинките и панталона си в края на кея и метна ризата си настрани.
— Ще се върна след пет минути — каза той и се потопи в топлата вода.
Морето около него посивя от праха по кожата му. Той заплува към мястото, където смятаха, че има изход, хванал в ръка плика и фенера.
Остави плика на повърхността и се гмурна. Светлината на водоустойчивия фенер обагри водата в тюркоазено. Очите го засмъдяха от солената вода, но бе привикнал на тази болка през годините и не й обърна внимание. Отначало видя само остри камъни, обраснали с миди и водорасли, но когато се спусна на пет метра дълбочина, пред него се разкри широк тунел, в който лесно можеше да се побере подводница. Загаси фенера и видя лекия отблясък от слънчева светлина с периферното си зрение.
Върна се на повърхността и стисна плика. Започна да си поема дълбоко въздух. Изпълваше дробовете си докрай, за да изхвърли колкото се може повече въглероден двуокис от тялото си. Когато започваше да се замайва, изскачаше от водата, за да си поеме още по-дълбоко дъх, после се гмурваше обратно. Последва лъча надолу и влезе в тунела. Броеше секундите наум, докато плуваше. Стигна до минута и забеляза, че слънчевата светлина определено бе по-ярка. Продължи напред. След минута и тридесет секунди насочи лъча към тавана. Три метра по-напред в камъните имаше празно пространство, дълбоко само около тридесет сантиметра и широко метър и петдесет.
В плика имаше достатъчно въздух, за да се задържи до тавана. Хуан зарови в него за детонатора и го активира. Завъртя се и заплува назад, като поддържаше същата равномерна скорост, с която бе навлязъл в тунела. Беше под водата в продължение на три минути, когато стигна до входа на тунела и се отправи към повърхността. Изскочи като делфин, като издиша въздуха от дробовете си шумно.
— Добре ли си? — извика Линк.
— Може да се наложи да откажа пурите, но съм добре.
— Идвам.
Хуан чу как приятелят му се гмурна. След миг беше до него, преметнал кубинките им през рамо и вързал дрехите им около кръста си.
— Опаковах мобифона ти с презервативи — каза Линк. — В джоба на панталона ти е.
— Благодаря. Съвсем забравих за него.
— Затова ще ми увеличиш заплатата, когато се върнем на борда на „Орегон“ — ухили се Линк, после заговори сериозно. — В случай че смахнатият ти опит не свърши работа и не се получи кислороден джоб, продължаваме ли напред?
Разстоянието беше прекалено голямо дори за най-добрите плувци. Хуан знаеше, че с отговора си произнасяше смъртната им присъда.
