Отговорът на Хали се изгуби в силния шум. Висотомерът все още отброяваше светкавично числата. Стигнаха до сто и тридесет километра, когато светлинката светна в жълто, а през последните пет секунди се издигнаха още два километра. Индикаторът светна в зелено в мига, когато постигнаха целта си от сто тридесет и три километра.
Ерик натрака командата на лаптопа, докато двигателят поглъщаше последните си запаси гориво. Внезапно гравитационните сили, които го притискаха към седалката, отслабнаха, а тишината зазвънтя в ушите му. Бяха изпаднали в безтегловност. Беше преживявал подобно нещо на увеселителните влакчета и по време на полети с Тайни Гъндерсън, когато искаха да се позабавляват, но сега бе съвсем различно. В момента се намираха в космоса и не си играеха с гравитацията, а почти бяха вън от обсега й.
Джак Тейгърт активира защитните брони, които повдигнаха крилото. Динамиката на новата конфигурация задържа самолета стабилен и той започна дългото спускане към Монахан, Тексас.
— Как е? — попита пилотът.
— Само секунда.
Тейгърт помисли, че Ерик се чувства зле, и се завъртя да го погледне, но Стоун бе съсредоточен над лаптопа си. Хлапето тъкмо бе преживяло най-вълнуващия полет в живота си, а вече работеше. Тейгърт се възхити на предаността му и си припомни първата си мисия със совалката. Цял час не бе могъл да прави нищо друго освен да гледа вторачено през прозореца.
— Повтори това, Елтън. Край.
— Казах, че получихме потвърждение за птицата. Включи управлението и променя орбитата. Прицелващите компютри са на линия и в момента изпълняват проверка пред изстрелването на оръжията. Поздравления! Успя!
Ерик не знаеше дали да закрещи от радост, или да заплаче. Накрая реши да се задоволи с мисълта, че планът му ще свърши работа. Трябваше да признае способностите на руснаците. Знаеха какво правят с космическата си програма. НАСА държеше на елегантност и финес, а съветските инженери разчитаха на простота и груба сила и строяха за години. Космическата станция „Мир“ остана в орбита два пъти по-дълго, отколкото планираха. И ако не бяха свършили парите, сигурно още щеше да си е там.
— Разбрано. Край.
— Е? — попита Тейгърт.
— Проработи. Сега контролираме руския сателит.
— Не те питах за това. Имах предвид мнението ти за полета.
— Това е най-впечатляващото нещо, което някога съм преживявал — искрено отговори Ерик.
— Знам, че няма как да влезе в „Гинес“, но трябва да ти съобщя, че счупихме рекорда за височина. Планираме да ограничим височината при платените полети, така че този рекорд няма да бъде победен известно време.
Ерик се засмя весело, когато се сети как ще му завиди Марк и как ще впечатли Джани. Но само след миг усмивката застина на устните му и той отново се замисли за съдбата на Макс.
36.
Макс упорито се мъчеше да измисли начин да се измъкне от подземната крепост. Имаше само едно разрешение на въпроса. Късно през нощта бе открил трима пазачи на стълбището, което водеше към гаража, и знаеше, че няма начин да ги излъже. Ковач бе превърнал лицето му в размазана пихтия и пазачите щяха да се изпълнят с подозрения в мига, когато го видеха. Нямаше как да излезе през предната врата, така че трябваше да използва задната.
Той напусна скривалището си в гардероба на луксозния апартамент и се отправи към помещението с генераторите. Внимаваше да крие лицето си от хората, с които се разминаваше по коридорите. Зави зад ъгъла към стаята с турбините, осигуряващи електричеството на бункера. Веднага забеляза, че Ковач бе оставил охрана и там. Пазачът, хлапе на около двайсет в синя униформа в полицейски стил и палка в колана, се вторачи в Макс.
— Как си? — попита Макс весело, когато се приближи на около три метра от него. — Да, знам, че лицето ми прилича на хамбургер. Банда фанатични противници на абортите ме нападна оня ден на митинг в Сиатъл. Тъкмо пристигам. Страхотно местенце, а?
— Това район с ограничен достъп. Можеш да останеш само ако имаш значка.
Хлапето удебели гласа си, за да си придаде авторитет, но не изглеждаше особено разтревожено.
— Така ли? Досега получих само тези — отвърна Макс, като извади последните си две шишета вода от джобовете на гащеризона. — Заповядай.
Той метна бутилка на пазача, който я хвана несръчно и го изгледа мрачно. Макс се ухили тъпо и свали капачката от собствената си бутилка. Вдигна я нагоре в тост. Доброто възпитание и жаждата надделяха над дресировката и младежът отвърна на жеста. Вдигна шишето към устните си и наклони глава назад, за да отпие. Макс се хвърли към него като олимпийски спринтьор и заби пръстите на дясната си ръка в меката основа на гърлото.
Младежът изхърка и притисна ръце към гръкляна си, ококорил очи. Макс го халоса с юмрук по брадичката и той се срина в краката му. Наведе се да провери дишането му. През наранения ларинкс влизаше достатъчно въздух. Щеше да шепне дрезгаво до края на живота си, но щеше да оживее.
— На твое място бих си поискал обратно парите от школата за охранители — каза Макс, като отвори вратата на стаята с генераторите.
Помещението беше безлюдно. Работеше само един от реактивните двигатели. Макс натъпка младия пазач под едно метално бюро и закопча китките му към крака на бюрото с пластмасови белезници. Нямаше нужда да се притеснява от виковете му.
Вече бе обмислил идеята да повреди двигателите и да лиши „Отговорните“ от възможността да изпратят сигнала, но знаеше, че ще е само загуба на време. Беше убеден, че разполагаха с напълно заредени батерии в друга част на крепостта, така че все пак щяха да успеят да изпратят сигнала. Ако намереше батериите и ги обезвредеше, щеше да постигне само кратка отсрочка, докато оправят повредата. Щеше да спечели часове или дни, но да издаде присъствието си. Причината да не го открият в бункера бе, че го смятаха за мъртъв или бродещ навън. Но веднага щом узнаеха, че в бункера има саботьор, охранителите щяха да претърсят всеки сантиметър и да го намерят. Можеше само да си представя каква мъчителна смърт щеше да му измисли Ковач.
Беше сигурен, че Кабрило е получил съобщението. Вярваше, че вече е изготвил план за унищожаването на предавателя, преди Северънс да изпрати сигнала. Затова се отказа от идеята си за саботаж и се съсредоточи върху плана си за бягство.
Четирите двигателя бяха подредени в редица. Масивни тръби от единия край ги захранваха с въздух и също толкова големи тръби за изгорелите газове излизаха от другия. Точно преди тръбите да излязат от стаята през далечната стена, четирите се събираха накуп в колектор, така че навън водеше само една. Топлообменникът бе разположен до мястото, където тръбите се събираха, за да се охлаждат газовете, напускащи помещението. Въздушният смукател работеше на същия принцип. Единична тръба влизаше в електростанцията и се разклоняваше в отделни турбини. Макс би предпочел този изход, но камерите бяха три метра над земята и недостъпни без стълба.
— Щом е достатъчно добро за Хуан, значи е достатъчно добро и за мен — промърмори той, като си припомни бягството на Кабрило от „Златна зора“.
Намери инструменти и наушници на работната маса в задната част на стаята и отвори вратата към основното помещение на електростанцията. С покрити уши зверският вой на двигателя бе поносим. Преди да се захване за работа, се разрови из червения шкаф и намери каквото му трябваше, за да осъществи бягството си.
На всяка от четирите тръби за изгорели газове имаше капак. Макс започна да сваля десетсантиметровите болтове, като внимаваше някой да не се търколи на пода. Беше разглобил първия си двигател на десетгодишна възраст и винаги бе имал подход към машините. Работеше бързо и делово. Остави един болт на мястото му, но го разхлаби, за да може да отвърти капака от дупката. Макар двигателят да не работеше в момента, от парите, които се издигаха от тръбата, очите му се просълзиха.
От чекмеджето в контролната стая бе взел няколко къси болта. Бяха прекалено малки за дупките, но
