„Орегон“ се спусна към парахода и съкрати разстоянието наполовина за няколко секунди.

— Огън — извика Кабрило.

Оръдието изтрещя отново, а заедно с това изстреляха абордажните куки. Дванадесетте куки прелетяха над пролуката и се закачиха здраво. „Орегон“ се доближи още повече и почти докосна пътническия параход, за да улесни абордажния екип. Оръдието продължи да обстрелва мостика на „Златно небе“.

— Напред!

Хуан прескочи парапета и увисна над пролуката. „Орегон“ зави рязко и въжетата се опънаха. Кабрило нарочно се бе прицелил в редицата прозорци и бе изчислил разстоянието идеално. Краката му удариха стъклото, което се разби на парчета, и той влетя в пустата трапезария, спестявайки си катеренето по въжето. Хората му знаеха, че трябва да се закачат до мостика. Той откачи автомата от гърба си и тръгна напред предпазливо. Държеше мерника пред очите си и се прокрадваше сред масите към изхода.

Излезе на мецанина на атриума. Наоколо се мотаеха пътници, все още замаяни от удара в „Орегон“. В подножието на стълбището лежеше мъж, за когото се грижеха две жени. Възрастна дама изпищя, когато видя Хуан. Той повдигна дулото нагоре, за да не плаши излишно пътниците допълнително.

— Дами и господа, корабът бе отвлечен — каза той. — Аз съм член на екипа на ООН за спасяване на заложници. Незабавно се върнете в каютите си. Кажете на пътниците, които видите, че трябва да сторят същото, докато обезопасим кораба.

Мъж в цивилни дрехи и авторитетен вид се приближи към него.

— Аз съм Грег Търнър, втория помощник-инженер. Мога ли да помогна с нещо?

— Покажете ми най-краткия път до мостика и се погрижете тези хора да се приберат в каютите си.

— Лошо ли е положението? — попита Търнър.

— Някога чували ли сте за добро отвличане?

— Съжалявам. Тъп въпрос.

— Няма проблеми.

Търнър даде указания на Хуан, както и магнитната си карта, която щеше да му осигури достъп до всички помещения на кораба. Кабрило се втурна енергично. Стигна до вратата, на която пишеше „Достъп само за оторизиран персонал“, прокара магнитната карта през електронното устройство и задържа вратата отворена с близката тежка саксия, за да помогне на хората си. Според него трябваше да се появят след не повече от минута.

Профуча покрай редица каюти и изкачи двете стълбища на един дъх. Изскочи в коридора, който водеше към мостика. Активира лазерния прицел и бавно се доближи до вратата. Спря, когато чу приглушени гласове откъм една каюта през няколко врати от входа на мостика.

— Капитане? — извика той тихо.

Гласовете замряха и някой надникна през открехнатата врата. Единственото око, което го погледна, се ококори ужасено от вида му.

— Няма страшно — меко го успокои Хуан. — Тук съм, за да го спра. Мога ли да говоря с капитана ви?

Най-после вратата се отвори широко и пред него застана жена в униформа. Пагоните на рамената й показваха, че бе първият офицер на „Златно небе“. Имаше тъмна, дълга до брадичката коса и идеално загоряла кожа, която подчертаваше кафявите й очи.

— Онзи касапин уби капитана и домакина на кораба. Аз съм Лия Воорхес, първият офицер.

— Да поговорим вътре — каза Хуан, като посочи каютата зад нея.

Вътре имаше легло, на което бяха проснати две безжизнени фигури, покрити с чаршаф. Тъмна кръв бе обагрила гърдите на едната и главата на другата. Лия Воорхес се опита да го представи на останалите офицери, но Хуан я прекъсна.

— По-късно. Разкажете ми какво се случи на мостика.

— Двама са — веднага отговори тя. — Единият се казва Ковач, за другия не съм сигурна. Има и трети, който се е барикадирал в машинното.

— Сигурна ли сте, че има само един в машинното? — попита Хуан.

Жената кимна утвърдително и той грабна радиото да съобщи информацията на Еди.

— Продължавайте — помоли я Хуан.

— Пристигнаха на борда с хеликоптер малко след като напуснахме Истанбул. Получихме заповед от ръководството на компанията да изпълняваме всичко, което Ковач поиска от нас. Предполагаше се, че издирват двама нелегални пасажери, за които има подозрение, че са убили пътник.

— Става дума за хора от моя екип — увери я Хуан. — Не са убили никого. Знаете ли къде се намират?

— Откриха ги току-що и ги заключиха в кабинета на капитана зад мостика.

— Добре. Какво друго?

— Имаше двама матроси на дежурство, както и двама офицери, когато Ковач превзе кораба. Държат няколко пътнички като заложнички. Кой сте вие? Откъде дойдохте?

— Мисия на ООН. Наблюдаваме терористичната група от известно време. Ковач ни избяга на кораба ви, затова се наложи да действаме бързо. Съжалявам, че не можахме да ви уведомим. Също така съжалявам за опасността, на която бяхте изложени. Планът ни бе да заловим Ковач по-рано, но… е, в ООН бюрокрацията е като навсякъде.

Внезапно хората на Хуан се появиха с насочени автомати.

— Спокойно, момчета — извика той и те свалиха оръжията.

Обясни им всичко, което бе научил, после помоли Лия да му начертае план на мостика и се обади на Макс.

— Какво е положението?

— Майк извади жената от водата. Добре е, но е много уплашена. Ковач е все още зад руля, заобиколен от три заложнички. Забелязахме и втори стрелец, но в момента не го виждаме. Трите други жени са притиснати до илюминаторите.

— Изпревари „Златно небе“ и застани точно пред него, за да виждаш ясно всичко, което става. Марк и Линда са затворени в кабинета зад мостика. Виж дали ще можеш да ги откриеш.

— Разбрано.

Еди се обади, че екипът му е заел позиция и трябва да взривят вратата, за да си осигурят достъп до машинното. Хуан му нареди да изчакат, за да синхронизират атаката си. Макс се върна на линията.

— Виждам врата на задната стена. В момента е затворена, но се обзалагам, че това е мястото. Ковач премести три от жените пред прозорците. Горилата му е долу в малкия коридор, стои до главния вход.

Кабрило отбеляза всички позиции на диаграмата, която Лия му бе начертала, за да знаят хората му какво да очакват. До днес никога не бяха причинявали така наречените „странични щети“ върху цивилни, рекорд, с който Хуан страхотно се гордееше и държеше да запази.

След кошмарните събития на единадесети септември не само вратите на пилотските кабини по самолетите бяха подсилени, но и на много кораби бяха инсталирани специални врати, които да защитават мостика. Хуан закрепи пластичен експлозив на вратата и се оттегли обратно в каютата. Обади се на Еди и Макс и им съобщи, че ще действат след тридесет секунди.

Беше приковал очи в часовника си и вдигна ръка, когато останаха пет секунди. Стигна до нула и натисна бутона на дистанционното. Взривът изпълни коридора с бял дим. Кабрило се втурна напред след по-малко от секунда. Лазерният лъч на оръжието му прорязваше червена линия в прашната мъгла. Той препусна към мостика, следван от хората си, профуча през нажежените останки на вратата и не обърна внимание на кървавата пихтия, която навремето бе Леърд Бергман.

— Долу! Всички долу! — викаха хората му, насочили оръжията си напред.

Ковач бе реагирал по-бързо, отколкото Хуан очакваше. Той закова сърбина с лазерния си лъч, но бандитът вече бе издърпал една от жените пред себе си и притискаше пистолет в ухото й.

— Още една крачка и тя ще умре — изрева той.

Хуан се олюля, когато видя жената. Сърбинът сигурно бе разбрал, че Линда Рос е от екипа им, тъй като я бе извел от офиса на капитана и я използваше за щит.

— Свършено е, Ковач. Пусни я.

— Свършено е за нея, ако мръднеш и един мускул — отвърна той, като притисна пистолета още по-

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×