Хвана я за ръка и я поведе. Беше нащрек за останалите нападатели и не се отпусна, докато не видя светлините на хотел „Палас“. Коктейлната зала им се стори като друг свят. Седнаха в ъгъла, заобиколени от същинско вавилонско стълпотворение от гласове и звуци. Някой свиреше на пиано Кол Портър. Остин поръча два двойни скоча.
Тери отпи голяма глътка и огледа останалите посетители.
— Онова на улицата
— Не беше представление на „Уестсайдска история“, ако това имаш предвид. Ще ми кажеш ли какво си спомняш?
— Толкова бързо стана, че… Двама от онези с бухалките ме сграбчиха. — Тя се намръщи и страхът й се смени с гняв. — Виж на какво ми направиха прическата тия кучи синове! Кои бяха тия изроди?
— Нападението им беше много добре координирано. Знаеха, че сме в Копенхаген, и явно са ни следили цялата вечер, за да ни устроят засада. Някакви идеи?
— „Океанус“? — без колебание отвърна тя.
Остин кимна и се навъси.
— Както научих на Фарьорските острови, „Океанус“ разполага с биячи, склонност към насилие и организация. После какво стана?
— Пуснаха ме. Просто така. После бягаха, а другите ги преследваха по петите. — Тери поклати глава. — Иска ми се нашите добри самаряни да бяха останали, за да им благодарим. Трябва ли да съобщим в полицията за станалото?
— При нормални обстоятелства бих казал „да“. Но не съм сигурен, че ще ни е от полза. Могат да го пишат като опит за грабеж. Като се имат предвид отношенията ти с датските власти, могат да те задържат за по-дълго време, отколкото ти се иска.
— Прав си — каза Тери и пресуши остатъка от питието си. — По-добре да се прибера в стаята си. Полетът ми е рано сутринта.
Остин я изпрати до вратата й. Спряха пред нея.
— Сигурна ли си, че ще се оправиш?
— Да, добре съм. Благодаря за интересната вечер. Определено знаеш как да впечатлиш едно момиче.
— Това беше фасулска работа. Изчакай до следващата ни среща.
Тя се усмихна и го целуна леко по устните.
— Чакам я с нетърпение.
Беше поразен колко бързо се възстанови. Явно беше пеперуда от желязо.
— Обади се, ако имаш нужда от нещо.
Тя кимна. Остин й пожела лека нощ и тръгна към асансьора. Тери изчака вратата на асансьора да се затвори, след което тръгна по коридора и почука на една съседна врата. Отвори Маркъс Райън. Усмивката му изчезна, когато видя напрегнатото й лице.
— Какво е станало? — загрижено попита той. — Пребледняла си.
— Малко грим и ще се оправя. — Тя мина покрай него и се отпусна на дивана. — Направи ми чаша силен чай и ще ти разкажа какво стана.
Седнаха и Тери разказа за инцидента в уличката и внезапното спасение.
След като свърши, Райън сплете пръсти и се загледа в нищото.
— Остин е прав. Това е работа на „Океанус“. Сигурен съм.
— И аз. Не зная обаче кои бяха спасителите ни.
— Остин не знаеше ли?
Тя поклати глава.
— Каза, че не знае.
— Истината ли казваше?
— Може би подозира кои са, но реших да не го притискам. Не ми прилича на човек, който си пада по лъжите.
— Виж ти, в края на краищата се оказва, че коравият ми юридически съветник си имал и мека страна. Харесваш го, нали? — попита Райън с лисича усмивка.
— Не бих го отрекла. Той е… различен.
— И аз съм различен, трябва да го признаеш.
— Определено — усмихна се тя. — Точно затова сме колеги, а не любовници.
Райън въздъхна театрално.
— Май ми е писано да бъда все шафер и никога младоженец.
— От теб ще излезе ужасен младоженец. Освен това вече имаше шанс да станеш. Както си спомняш, не ми харесваше да свиря втора цигулка в SOS.
— Не те виня. Стане ли въпрос за Пазителите, се превръщам в нещо като монах воин.
— Дрън-дрън! Не ми ги пробутвай тия монашески истории. По една случайност знам, че имаш момиче във всяко пристанище.
— Тери, дори монахът трябва от време на време да излиза от манастира да се поразтъпче. Но да поговорим за твоята интригуваща връзка с Остин. Мислиш ли, че е достатъчно зашеметен от твоя чар, за да го въртиш на пръста си?
— Доколкото видях,
— Просто една идея. Не бих имал нищо против НАМПД да е на наша страна. Ще ни трябват мускули, ако искаме да се борим с „Океанус“.
— А ако не успеем да убедим НАМПД да ни помогне?
— Тогава ще трябва да се справяме сами. — Той сви рамене.
Тери поклати глава.
— Не сме дорасли за това. Не става въпрос за някаква улична банда. Прекалено са големи и мощни. Видя колко лесно саботираха кораба ни. А и след като човек като Кърт Остин също е изнервен, трябва да си отваряме очите на четири. Не можем да рискуваме да загинат още хора.
— Не подценявай SOS, Тери. Мускулите не са всичко. Силата може да дойде и от знанието.
— Не говори със загадки, Маркъс.
Той се усмихна.
— Може козът да е у нас. Вчера се обади Джош Грийн. Попаднал е на нещо важно, което засяга дейността на „Океанус“ в Канада.
— Каква дейност по-точно?
— Не беше сигурен. Новината е от Бен Найтхоук.
— Стажантът в офиса ли?
Райън кимна.
— Както знаеш, Найтхоук е канадски индианец. Дължи шантавото си име3 на семейството си от Норт Удс. Някаква компания се сдобила с голям участък земя до тяхното село. Джош решил да направи услуга на Бен и проверил кой е собственикът. Оказва се, че земята била купена от дъщерна фирма на „Океанус“.
Тери така се развълнува, че забрави за страховете си.
— Може би точно това е следата, която търсим.
— Именно. И аз си помислих същото. Затова казах на Джош да иде да провери.
— Пратил си го самичък?
— Пътуваше за Канада на среща с Бен, когато се обади. Найтхоук познава района. Не се безпокой. Ще внимават.
Тери прехапа устни — мислите й се върнаха към свирепата атака на тихата копенхагенска уличка. Имаше хиляди причини да уважава Райън, но понякога страстта, с която се мъчеше да постигне целта си, му пречеше на разумната преценка.
Очите й се изпълниха със страх.
— Дано си прав — промърмори тя.
