Грийн го гледаше с възхищение. Можеш да извадиш индианеца от гората, но не и гората от индианеца, помисли си. Накрая Найтхоук се отпусна, посегна към раницата си и откопча манерката. Подаде я на Грийн.
— Не искам да се натрапвам, но колко още ни остава да ходим? — попита Грийн, след като отпи от възтоплата вода.
Найтхоук посочи дървета.
— На стотина метра натам има ловна пътека, която ще ни отведе до езерото.
— Откъде знаеш.
Бен се потупа по носа.
— Не е голяма философия. Следвах миризмата на водата. Пробвай и ти.
Грийн вдиша един-два пъти и с изненада откри, че наред с аромата на бор долавя и слабата миризма на гниеща растителност и риба. Найтхоук също пийна малко вода и прибра манерката. После каза тихо:
— Оттук нататък трябва много да внимаваме. Ще общуваме с жестове.
Грийн кимна. Тръгнаха отново. Околността започна да се променя почти незабавно. Дърветата ставаха по-къси и по-ниски, а почвата под краката им — по-песъчлива. Ниската растителност стана по-гъста и им се налагаше да си пробиват път през бодливи храсти.
Между клоните проникваха снопове слънчева светлина. Неочаквано видяха пред себе си отблясъците на вода. По сигнал на Найтхоук клекнаха и стигнаха до брега на езерото почти пълзешком.
На един паянтов кей беше вързан възстаричък хидроплан „Чесна“. Найтхоук го огледа. Всичко изглеждаше нормално. Махна капака и ахна, когато видя двигателя.
— Джош, виж!
Грийн надникна.
— Сякаш някой си е поиграл с брадва.
Срязаните маркучи и проводници висяха безпомощно. Двигателят бе покрит с десетки белези от удари с нещо твърдо и тежко.
— Ето защо не са летели до града — каза Найтхоук, после посочи отъпканата пътека, отвеждаща от кея. — Селото е натам.
След няколко минути стигнаха до една поляна. Найтхоук вдигна ръка да спрат, после приклекна и впери остър поглед през храстите.
— Няма никого — каза накрая.
— Сигурен ли си?
— За съжаление, да — отвърна Найтхоук. И излезе на поляната, без да се крие. Грийн го последва колебливо.
Селото се състоеше от десетина дървени къщи, повечето с веранди. Бяха построени от двете страни на отъпкана ивица земя, като главната улица на някое малко селище; приликата се затвърдяваше и от една постройка с табела за смесен магазин. Грийн очакваше всеки момент някой да изскочи от вратата, но магазинът и всички останали къщи в селото бяха притихнали като гробници.
— Това е моят дом, тук живееха родителите ми и сестра ми — каза Найтхоук и спря пред една от по- големите постройки. Качи се на верандата и влезе. След няколко минути се появи отново, клатеше глава. — Никой. Всичко е по местата си. Сякаш просто са излезли за минутка.
— И аз надникнах тук-там — каза Грийн. — Същата работа, колко души са живели тук?
— Около четиридесет.
— Къде може да са отишли?
Найтхоук отиде до езерото и спря на брега, заслушан в тихия плясък на вълните. След малко посочи отсрещния бряг.
— Може би ей там?
Грийн присви очи.
— Откъде можеш да си сигурен?
— Майка ми писа, че от другата страна на езерото стават странни неща. Трябва да проверим.
— Какви странни неща?
— Пишеше, че ден и нощ пристигали големи хеликоптери и докарвали материали. Когато мъжете от селото отишли да, видят какво става, охраната ги прогонила. После един ден в селото пристигнали няколко души с оръжия и го огледали. Не наранили никого, но майка ми решила, че ще се върнат.
— Не е ли по-добре да се обадим на властите? Може да пратят самолет.
— Мисля, че вече е късно — каза Найтхоук. — Писмото й е отпреди повече от две седмици. Освен това усещам във въздуха да витае опасност и смърт.
Грийн потрепери. Намираше се насред нищото, а единственият човек, който можеше да го измъкне оттук, бръщолевеше като шаман от второкласен филм.
Найтхоук усети нервността на приятеля си и се усмихна.
— Спокойно, няма да се превърна в туземец. Това за ченгетата е добро предложение. Но ще се чувствам по-добре, ако първо проверим нещата. Ела.
Качиха се на една близка могилка и Найтхоук махна няколко клона, които закриваха плитка пещеричка. Вътре върху груба стойка лежеше обърнато наопаки кану от брезова кора. Найтхоук с любов прокара длан по гладката повърхност.
— Сам го направих. Използвах само традиционни материали и техники.
— Прекрасно е — каза Грийн. — Направо взето от „Последният мохикан“.
— Много по-добро е. Обикалял съм цялото езеро с него.
Смъкнаха кануто до брега, хапнаха сушено телешко и седнаха да си починат, докато чакат залеза.
Когато се здрачи, натовариха раниците в кануто, спуснаха го на вода и загребаха. Докато доближат отсрещния бряг, нощта вече бе паднала. Ненадейно кануто се удари в нещо твърдо и спря.
Найтхоук посегна надолу, мислеше, че са се натъкнали на скала.
— Някаква метална клетка е. Като за стръв. — Той огледа водата с острия си поглед. — Пълно е с такива. Надушвам риба. Много риба. Това е нещо като рибарник.
Откриха отвор в плаващата барикада и насочиха кануто към сушата. Нещо се движеше и пляскаше в металните клетки и потвърждаваше предположението на Найтхоук за рибарник. Накрая стигнаха до забелязания още от езерото плаващ кей, осветен от слаби, високи до глезена лампи. На серията стълбове бяха вързани няколко джета, имаше и скутери, а също и голям катамаран. През средата му минаваше конвейер и Найтхоук предположи, че се използва в рибарника.
Хрумна ми нещо — каза Грийн, събра методично ключовете на джетовете и скутерите и ги хвърли във водата. Скътаха кануто между останалите лодки, метнаха отгоре му брезент и се качиха на кея.
Кеят стигаше до асфалтирана алея, която водеше навътре към сушата. Найтхоук и Грийн решиха да вървят между дърветата. След няколко минути попаднаха на широка просека, сякаш през гората бе минал грамаден булдозер. Последваха я и стигнаха до цял парк камиони и земекопна техника, паркирани в стройни редове зад огромен склад. Земята бе подравнена и огромни машини полагаха ивици асфалт. Въоръжени с лопати работници подравняваха горещата маса, приготвяйки я за валяците.
— Сега какво ще правим, професоре? — попита Найтхоук.
— Колко време има до развиделяване?
— Около пет часа до първата светлина. Няма да е зле да сме се върнали при езерото преди това.
Грийн опря гръб на близкото дърво.
— Нека дотогава ги държим под око. Аз ще съм първа смяна.
Бен го смени малко след полунощ и Грийн се изтегна на земята и затвори очи. По едно време Найтхоук го потупа по рамото.
— Джош…
Грийн седна и погледна към разчистения плац.
— Какво става?
Отвъд разчистеното пространство, където бе имало само дървета, се издигаше огромна куполовидна постройка, повърхността й блестеше в синкавобяла светлина. Беше се появила сякаш с магия.
— Това пък какво е? — прошепна Бен. — И откъде се взе?
