тичат — влачеха преобърнатата шейна, — но после се усетиха, че само си пилеят силите, и спряха.
Остин нямаше време за ликуване. Кучетата му дърпаха шейната към Конститюшън Авеню. Той им изкрещя да спрат и дръпна спирачките докрай, но без резултат. Кучетата се бяха подплашили от изстрела, а може би бяха раздразнени от непохватното му управление и усещаха, че той просто се вози. Излетяха на претоварения булевард, без да се оглеждат.
Шейната отлетя от бордюра, понесе се във въздуха и се стовари с четирите си колела върху асфалта. Зъбите на Остин изтракаха. Разнесе се пронизителен вой — шофьорът на един огромен като къща джип натисна рязко спирачки и масивната хромирана решетка се озова само на сантиметри от шейната. Остин успя да зърне ужасеното лице зад волана. Очите на шофьора щяха да изскочат от орбитите при вида на човек в смокинг, който кара теглена от кучета шейна по най-оживения булевард на Вашингтон.
Единственото, което можеше да направи Остин, бе да се държи с всички сили и да не позволи на шейната да се преобърне. Ушите му се изпълниха с писък на спирачки, чу трясък на ударени брони. Последваха още удари и верижната реакция продължи. Във въздуха се носеше миризма на изгоряла гума. В следващия миг той вече бе пресякъл булеварда и кучетата се качваха на отсрещния тротоар. Шейната се движеше достатъчно бавно, за да успее да скочи от нея, преди да се блъсне в бордюра. Изтощени от тичането в непривичната жега, кучетата нямаха никакво желание да продължат — просто се проснаха на тротоара и задишаха тежко, изплезили езици до земята.
Остин погледна назад към хаоса, който бе оставил на Конститюшън Авеню. Движението от неговата страна бе спряло, ядосани хора слизаха от колите си, за да си разменят номера на автомобили и книжки. Белязаната мутра стоеше на отсрещния тротоар, по лицето му се стичаше кръв. Измъкна ножа от колана си, стисна го до гърдите си и стъпи на платното, но спря при звука на клаксоните. После се появи един от кучешките камиони от състезанието, отби, спря и скри за няколко секунди ескимоса от погледа на Остин. Когато камионът потегли, Умейлик бе изчезнал.
Остин отиде до тежко дишащите кучета и почна да ги потупва по главите.
— Ще го направим пак, но някой друг път — обеща им.
Изтупа смокинга си, но много добре осъзнаваше, че сигурно прилича на завръщащ се от няколкодневен запой алкохолик. Сви примирено рамене и тръгна към музея. Тери стоеше на Конститюшън Авеню до четириетажната гранитна сграда. Неспокойното й изражение изчезна, щом го видя да крачи към нея. Метна се на шията му.
— Слава богу, че си добре — каза тя и се притисна до него. — Какво стана с онзи отвратителен тип?
— Закъса във вашингтонското движение и се отказа. Извинявай, че се наложи да те изритам.
— Няма нищо. И друг път са ме изхвърляли мъже, макар че това е първият път да ме изхвърлят от кучешка шейна.
Каза му, че веднага след като се разделили, открила полицейски патрул недалеч от Замъка. Обяснила, че се опитват да убият приятеля й на Пешеходната алея, и макар ченгетата да я изгледали като полудяла, все пак отишли да проверят. Тя пък изтичала до музея да потърси Бен, но от него нямало и следа. Тъкмо се чудела какво да прави, когато чула клаксоните, излязла на булеварда и видяла Остин да се мъкне по тротоара.
Взеха такси до колите си и се разделиха с дълга целувка и с обещанието да се чуят на следващия ден.
Пред дома на Остин бе спрял тюркоазен автомобил на НАМПД, а входната врата бе отключена. Щом влезе, той чу от уредбата да се носи музиката на квартета на Дейв Брубек. В любимото му черно кожено кресло с питие в ръка се бе настанил Руди Гън, вторият по важност човек в НАМПД. Гън бе дребен, слаб, с тесни рамене и също така тесни бедра. Беше майстор на логистиката, възпитаник на Анаполис и бивш капитан III ранг от флота.
— Надявам се нямаш нищо против, че нахълтах в дома ти — каза Гън.
— Няма проблем. Нали затова ти дадох кода на ключалката.
Гън посочи чашата си.
— Запасите ти от шотландско малцово уиски понамаляха.
— Устните му се изкривиха в типичната му пакостлива усмивка.
— Ще поговоря с иконома по този въпрос. — Остин посочи книгата в скута на Гън. — Не знаех, че си падаш по Ницше.
— Намерих го на масичката за кафе. Доста добро четиво.
— Може и да е по-тежко, отколкото ти се струва — каза Остин и отиде до бара, за да си забърка питие.
Гън остави книгата и взе една папка от страничната масичка.
— Благодаря, че ми прати доклада. Доста по-интересен е от писанията на Ницше.
— И аз мисля така — каза Остин и се настани на дивана с чаша в ръка.
Гън понамести дебелите си очила в рогови рамки, отвори папката и каза:
— В случаи като този си давам сметка какъв скучен живот водя. Наистина си си сбъркал професията. Трябвало е да станеш автор на сценарии за видеоигри.
Остин отпи голяма глътка от питието си. Наслаждаваше се на силния аромат на тъмния ром и тръпчивостта на ямайската джинджифилова бира.
— Е, не. Тази история е твърде пресилена.
— Не съм съгласен, приятелю. Какво пресилено има в тайнствена корпорация, потопяваща кораби с дистанционно? Отдавна забравена пещера с фантастични рисунки по стените на Фарьорските острови? Създание от „Челюсти“, което те захапва за задника? — Гън започна да се смее неудържимо. — Е
— Свърши се с уважението в днешни времена — оплака са Остин.
Гън се овладя и прелисти още няколко страници.
— Списъкът продължава. Ескимоси убийци, ловуващи хора вместо тюлени. О, естествено, и адвокатка на радикална екозащитна група… — Той вдигна очи. — Висока и слаба предполагам.
Остин се замисли за фигурата на Тери.
— Бих казал, по-скоро средна на ръст, но доста засукана.
— Е, не може всичко хубаво накуп. — Гън потупа папката и огледа критично Остин, без да пропуска мръсните обувки, изкривената папийонка и дупката на коляното. — Да не би да са те изхвърлили от приема? Изглеждаш малко… ъъъ… посмачкан.
— Приемът си беше много добре. Научих обаче, че Вашингтон го ръфат кучета.
— Нищо ново не ми казваш. Надявам се, че смокингът ти не е взет под наем.
— По-лошо — отвърна Остин. — Мой е. Може би НАМПД ще ми купи нов.
— Ще предам молбата ти на адмирал Сандекър.
Остин наля още питиета и разказа за срещата с Маркъс Райън и последвалите събития.
След като изслуша всичко, без да каже нито дума, Гън отново потупа доклада в скута си.
— Някакви идеи как приключението с кучешката шейна се връзва с тази шантава история?
— Идеи колкото щеш, но не са последователни. Ще обобщя онова, което ми е известно, в едно изречение. Шефовете на „Океанус“ се справят най-безмилостно с всеки, който им се изпречи на пътя.
— И аз бих стигнал до същото заключение на базата на онова, което разказа. — Гън млъкна и се намръщи. Имаше дарбата да мисли безстрастно и точно като компютър. Обработваше купища информация и мигом отделяше зърното от плявата. — Ами онзи баск, Агирес?
— Интересен образ. Той е неясната карта в играта. Говорих с един приятел от ЦРУ. Агирес може би е, а може и да не е свързан с баските сепаратисти. Перлмутер в момента търси подробности за рода му. Засега зная само, че е или баски терорист, или археолог любител. Избирай каквото ти се хареса.
— Може пък той сам да ни каже. Жалко, ако му нямаш координатите.
Остин остави питието си, извади портфейла от джоба си и измъкна визитката на Агирес. Гън прочете телефонния номер на обратната страна и изръмжа:
— Защо пък не?
Остин вдигна слушалката и набра номера. Беше уморен от тазвечерните перипетии и очакванията му не
