Мърсър бе приключил с оправянето на раниците. Препаса един кобур и подаде втори на Райън. Тери отказа да вземе оръжие. Събраха багажа в лодката, избутаха я във водата и пуснаха двигателя. Той заработи с тихо бръмчене и ги понесе по езерото с не много висока, но все пак задоволителна скорост. Следваха плътно бреговата линия дори след като влязоха по тесния канал в по-голямото езеро.
Райън се ориентираше по топографската карта и описанията на Бен. В един момент спря лодката и насочи бинокъла към отсрещния бряг. Различаваше кея и няколко лодки, но не и сграда, отговаряща на описанието на Найтхоук.
— Странна работа, не виждам никакъв купол. Бен каза, че се издигал над дърветата.
— Какво ще правим? — попита Тери.
— Ще идем до селото на Бен и ще изчакаме там. После ще пресечем езерото, ще оставим визитките си там, където ще са най-полезни, и ще нагласим часовниците им за утре преди обед, когато ще се намираме далеч оттук.
Отново потеглиха. Слънцето вече се спускаше зад дърветата, когато видяха поляната и десетината къщи на селото. Цареше мъртвешка тишина, нарушавана единствено от слабото шумолене на дърветата и плясъка на вълните. Спряха на петдесетина метра от брега и един по един провериха селото с очилата за нощно виждане. Не различиха нищо, продължиха право към него, изтеглиха лодката и слязоха на сушата.
Райън бе предпазлив и настоя да проверят къщите и магазина. Селото бе опустяло, точно както го описваше Бен. Седнаха да похапнат. Когато приключиха, тъмнината бе пълна, като се изключеха синьо- черните отблясъци на езерото и ярките светлини от отсрещната страна. Спаха на смени. Към полунощ станаха и се приготвиха да потеглят. Спуснаха лодката във водата и включиха двигателя.
Някъде по средата на езерото Райън възкликна:
— Господи!
Небето пред тях светеше. Райън подаде бинокъла на Тери, но дори и с просто око тя можеше да различи слабо осветената зеленикавосиня постройка, която се издигаше над дърветата. Приличаше на извънземна.
Райън каза на Мърсър да отбие встрани. Щом стигнаха брега, издърпаха лодката, натрупаха отгоре й клони и продължиха към кея пеша. На стотина метра от него завиха към сушата и излязоха на пътя, по който Бен и Джош бяха стигнали до хангара. Калните коловози, за които бе говорил Бен, вече бяха изравнени и асфалтирани.
Търсеха точно определена сграда и я откриха — постройка, от която се разнасяше бръмченето на помпи. Мърсър бързо се справи с ключалките и влязоха.
От единия до другия край на сградата бяха подредени големи стъклени резервоари; и във въздуха се носеше тежката миризма на риба и шум на двигатели. Помещението бе полутъмно, но зад стъклата можеха да се различат големите бледи сенки. Мърсър веднага почна работа. Постави блокчета С–4 на стратегически места, като закрепваше подобния на пластилин експлозив около помпи и електрически проводници, където щеше да нанесе най-големи щети. Останалото залепи за резервоарите.
Работеха бързо — поставиха детонаторите, нагласиха таймерите и след половин час бяха приключили. Единствените хора, които бяха видели, бяха далеко, но Райън нямаше намерение да рискува. Върнаха се до брега на езерото, без да срещнат никого. Ако всичко вървеше според плана, Мечката щеше да ги вземе точно преди голямото „бум“.
За съжаление не всичко вървеше според плана. Като за начало, лодката им я нямаше. Райън реши, че са се объркали в тъмното, и прати Тери и Мърсър да я потърсят надолу по брега, а самият той остана на стража. Когато след пет минути те не се върнаха, тръгна след тях и ги откри — стояха един до друг и гледаха към езерото.
— Намерихте ли я? — попита той.
Отговор не последва. Двамата стояха неподвижно. Щом ги приближи, той разбра защо. Китките им бяха вързани отзад, а на устите им имаше лейкопласт. В следващия миг от храстите изскочиха десетина яки мъже.
Един взе оръжието на Райън, друг включи фенерче. Лъчът освети ръката му. Държеше един от зарядите, които бяха поставили в сградата. Мъжът хвърли експлозива в езерото и насочи лъча към собственото си лице, за да може Райън да види червения като на клоун нос и жестоката му усмивка.
После извади нож с бяло острие и го опра под брадичката на Райън, така че върхът проби кожата му и пусна капчица кръв. След това каза нещо на странен език и прибра ножа в канията.
Поведоха ги към хангара.
31
Остин изучи сателитната снимка с лупата и поклати глава. Плъзна изображението и лупата към Дзавала. След няколко минути взиране помощникът му изсумтя:
— Виждам езеро с поляна и няколко къщи от едната страна. Възможно е да е селото на Найтхоук. От другата страна има кей и няколко лодки, но не и хангар. Може и да е скрит.
— А може и да си разкарваме задниците напразно.
— Няма да ни е за първи път. Погледни го от друга страна — Макс твърди, че това е езерото, а аз съм готов дай доверя и живота си.
— Може и да се наложи да го направиш. — Остин си погледна часовника. — Самолетът ни ще е готов след два часа. По-добре да си оправим багажа.
— Аз съм лесен — не съм разопаковал моя от последното пътуване — каза Дзавала. — Ще се видим на летището.
Щом се прибра, Остин видя мигащата светлина на телефонния секретар. След минута вече говореше с Бен Найтхоук, който му бе оставил телефонен номер.
— Добре, че се обади — каза Найтхоук. — Стоях до телефона с надеждата да звъннеш.
— Опитах се на няколко пъти да се свържа с теб.
— Съжалявам, че се държах като мижитурка. Онзи тип щеше да ме убие, ако не се беше намесил. Отидох при едни приятелчета. Самосъжалявах се. Когато се прибрах, имах съобщение от Тери. Казва, че SOS тръгват на своя глава. Предполагам, че Райън е взел и нея.
— Пълни идиоти. Това си е чисто самоубийство.
— И аз така мисля. Страхувам се и за семейството си. Трябва да ги спрем.
— С удоволствие бих опитал, но се нуждая от помощта ти.
— Имаш я.
— След колко време можеш да тръгнеш?
— Когато поискаш.
— Какво ще кажеш за веднага? Ще те взема по пътя към летището.
— Ще те чакам.
След като излезе от сградата на НАМПД, Дзавала подкара своя корвет модел 1961 към дома си в Арлингтън, Вирджиния. Докато горният етаж бе безупречно чист, както всъщност може да се очаква от човек, който ежедневно се занимава с детайли, изискващи микроскопична точност, приземният приличаше на смесица между работилницата на капитан Немо и селска бензиностанция. Беше претъпкан с модели на подводни апарати, металорежещи машинки и купища чертежи, покрити с мазни отпечатъци от пръсти.
Изключение от цялата тази неразбория бе един заключен метален шкаф, в който Дзавала държеше оръжейната си колекция. Технически погледнато той бе инженер, но задълженията му като член на Специалния отряд понякога изискваха и употребата на огнестрелно оръжие. За разлика от Остин, който предпочиташе един допълнително пригоден револвер „Бауен“, Дзавала използваше всичко, което му бе подръка — обикновено със смъртоносна ефективност. Огледа колекцията си, запита се какво ли — с изключение на ядрена бомба — би било ефективно срещу безскрупулна мултинационална организация със собствена частна армия и посегна към пушката „Итака“ модел 37 — основното оръжие, използвано от тюлените във Виетнам. Харесваше му, че с нея може да стреля почти като с автомат.
Грижливо опакова оръжието, прибави щедро количество боеприпаси и скоро пътуваше към летище
