Докато освобождаваха последните пленници, Остин чу мотора на лодка. Грабна револвера си и двамата с Дзавала приклекнаха зад перилата. Чуха как лодката изключва двигателя и се блъска в катамарана. Остин включи фенерчето, видя пребледнелия Бен Найтхоук и му викна:
— Качвай се. Всички са добре.
На лицето на Бен се изписа облекчение. Той се качи на катамарана, следван от братята Агирес. Пабло се беше превил и стискаше лявата си ръка. Ръкавът му беше подгизнал от кръв над лакътя.
— Какво стана? — попита Остин.
Диего се усмихна.
— Няколко пазачи ни видяха да вземаме лодката и ни поискаха наем. Е, платихме малко. Пабло пострада, но ги уби тия свине. — Той се огледа и видя най-малко три трупа. — Виждам, че и вие сте имали малко работа.
— Доста повече, отколкото ми се искаше. — Остин погледна към движещите се светлини на кея. — Май сте разритали гнездо на стършели.
— Много
Остин видя бързо летяща сянка на фона на синьо-черното небе. Кобрата идваше точно навреме. Полетя като стрела към сушата, приближи комплекса на Баркър, забави и вместо да изсипе очакваната градушка от олово и взрив, полетя в кръг. Търсеше целта си и не можеше да я открие. Камуфлажът на иглуто бе включен и огромната сграда се бе сляла с тъмната гора.
Моментът на колебание бе фатален. Лъчи на прожектори осветиха хеликоптера като немски бомбардировач в небето на Лондон. Щом видя, че е открит, пилотът изстреля ракета към плаца. Прекалено късно. Ракетата улучи плаца и уби неколцина от хората на Баркър, но в същото време към небето се стрелна ивица светлина. При такова малко разстояние самонасочващата се ракета земя-въздух не можеше да пропусне. Последва ослепителен блясък и хеликоптерът рухна в езерото като огнена топка.
Всичко се случи толкова бързо, че наблюдателите от катамарана не можеха да повярват на очите си. Все едно пристигналата на помощ кавалерия да бъде пометена от индианска засада. Дори Остин, който много добре знаеше, че ходът на битката може да се обърне за миг, се смая, но бързо се съвзе. Време за губене нямаше. Фанатичните слуги на Баркър можеха да се доберат до тях за броени минути. Извика Бен и му каза да откара хората на сушата, за да се скрият сред дърветата.
— Виж, съжалявам за всичко това, но отново съм ти длъжник и… — почна Райън.
— Този път ти се размина, но загазиш ли пак, сам се оправяй.
— Може би ще мога да ти се отплатя, като помогна.
— Може би ще можеш да ми се отплатиш, като си разкараш задника оттук. Постарай се Тери и останалите да стигнат до брега.
— А ти какво смяташ да правиш? — попита Тери.
— Мисля да си поприказвам с доктор Баркър — Тунук де.
Тя го изгледа невярващо.
— И кой ми говори за безразсъдство, а? Нали ми обясняваше, че се излагам на ненужна опасност. Баркър и хората му ще те убият.
— Няма да се отървеш толкова лесно от обещанието за вечеря.
— Вечеря? Как можеш да мислиш за вечеря в цялата тази лудница? Ти си побъркан!
— Съвсем наред съм си. Но съм твърдо решен да изкарам една романтична вечеря за двама. Без никой да ни прекъсва.
Лицето й омекна и на устните й се появи усмивка.
— И на мен ми се иска. Така че се пази.
Той я целуна леко по устата, после двамата с Дзавала избутаха джета във водата. Машината бе поохлузена и бе получила няколко дупки от куршуми по време на нападението срещу катамарана, но двигателят й работеше. Докато насочваше джета обратно към вихъра на насилието, Остин си даде сметка, че не знае какво да прави, когато срещне Баркър. Какво пък, все щеше да измисли нещо.
Слязоха на брега на неколкостотин метра от кея и забързаха към плаца, където Баркър бе държал реч пред главорезите си. Плацът бе пуст — ескимосите се бяха пръснали в гората при атаката на хеликоптера. Е, имаше няколко трупа.
Самият купол бе невидим поради включения електронен камуфлаж, но в гората светеше тесен правоъгълен отвор. Никой не ги спря и те влязоха — пред очите им се разкри зашеметяващата картина на огромното сребърно торпедо. Лъчите на мощните прожектори се отразяваха от блестящата алуминиева кожа на цепелина и оставяха останалата част на купола в полумрак. Остин и Дзавела се плъзнаха в сенките и се скриха зад едно скеле на колела.
Около цепелина сновяха хора — очевидно правеха последни приготовления преди излитане. Няколко групи държаха закрепващите въжета, все едно участваха в някакво гигантско състезание по теглене на въже. Високо горе куполът бавно започна да се отваря и през цепнатината се видяха звезди. Остин плъзна поглед от притъпения нос до заострената опашка на цепелина — хладнокръвно преценяване всеки детайл — и за миг огледа триъгълната горна перка и думата „Ницше“. Корабът бе прекрасен пример на следваща функцията форма, но точно в момента естетиката бе на заден план. Поне за Остин.
Контролната кабина се намираше само на педя над пода, но беше заобиколена от стражи. Той отново огледа цепелина и откри онова, което търсеше. Посочи гондолата на най-близкия двигател и бързо изложи идеята си на Дзавала, който кимна в знак, че го е разбрал, обади се по радиото и съобщи на Диего, че се качват на цепелина. Отворът в покрива вече бе почти достатъчен, за да може корабът да мине през него. След няколко секунди екипите щяха да започнат да отпускат въжетата.
Цепелинът лежеше на стесняващи се нагоре подпори — приличаха на стари сондажни кули. Следван по петите от Дзавала, Остин се промъкваше от подпора до подпора, докато най-сетне стигна до двете скелета, поддържащи задната гондола на десния борд. Огледа се. Екипите все още държаха на земята опъналия въжетата цепелин. След като се увери, че никой не ги е видял, Остин се закатери нагоре.
Яйцевидният корпус на двигателя беше горе-долу с размерите на голям джип и бе прикрепен към фюзелажа с метални греди. Перката бе висока колкото двама души. Остин се хвана за едната греда и се набра върху гондолата. Усети вибрацията на мощния мотор през подметките на кубинките си. С увеличаването на оборотите перката създаваше обратно течение и трябваше да се държи здраво, за да не бъде издухан. Пресегна се да подаде ръка на Дзавала, който все още се катереше по корпуса на двигателя, но в този момент екипите пуснаха въжетата и цепелинът започна да се издига и краката на Дзавала увиснаха във въздуха. Остин го сграбчи за едната ръка и успя да го издърпа при себе си.
Цепелинът вече бе на половината път до покрива. Гондолата ги скриваше от погледите отдолу. Перката обаче започваше да се върти все по-бързо и ставаше все по-трудно да се задържат на хлъзгавата заоблена повърхност. Остин погледна нагоре и видя правоъгълен отвор там, където гредите изчезваха във фюзелажа. Извика на Дзавала, но думите му бяха отвени от вятъра, така че просто посочи нагоре. Дзавала отвърна нещо и макар че Остин не успя да чуе отговора му, беше сигурен, че Джо казва: „След теб.“
Започна да се катери. По гредата имаше стъпала, за да могат монтьорите да стигат до двигателя при нужда от ремонт. При въртящата се перка и издигащия се цепелин изминаването на тези няколко стъпки обаче бе върховно предизвикателство. Остин не се справи по най-блестящия начин, но все пак се добра до правоъгълния отвор в търбуха на цепелина.
Щом се озова извън тягата на перката, спря и погледна надолу. Дзавала го следваше. Цепелинът се бе издигнал над купола и сега той се затваряше. Хората долу приличаха на мравки. Докато Дзавала стигна до фюзелажа, куполът се бе затворил напълно. След като бяха взели решението си да пътуват гратис, двамата вече нямаха друг избор. Започнаха да се катерят в мрака.
37
„Ницше“ бе чудо на аеронавтиката. Два пъти по-дълъг от Боинг 747, той бе построен в епохата преди компютрите и космическите материали. Бе изработен по модела на „Граф Цепелин“ — 236-метровата сребърна пура, построена през 1928 година от пионера в областта на въздухоплаването Хюго Екенер — но
