нововъведенията, които по-късно щяха да станат част от „Хинденбург“, бяха приложени и в този проект. При „Граф Цепелин“ каютите за пътниците се бяха намирали зад контролната кабина. „Ницше“ бе проектиран така, че пространството за обитаване бе в самия фюзелаж.
Остин и Дзавала се озоваха в малка стая. На стената бяха закачени инструменти, резервни части и дълги черни кожени палта — любимите на авиаторите от една отдавна отминала епоха. Помещението не бе отоплено и дрехите определено щяха да се окажат полезни за работещите тук. Остин пробва едно палто и откри, че му е по мярка.
— Приличаш на Червения барон — отбеляза Дзавала.
Остин нахлупи една кожена шапка и отвърна:
— Предпочитам да мисля за себе си като за майстор на камуфлажа. — Видя скептицизма в очите на партньора си и добави: — Може би си забелязал, че на външен вид малко се различаваме от господата ескимоси, с които имахме честта да се срещнем. Ако тези нелепи костюми ни дадат дори секунда преднина, значи си заслужават.
— Какви жертви само правя за НАМПД… — Дзавала поклати глава и се зае да намери подходящо за ръста му палто.
Единствената врата извеждаше в дълъг коридор. Стените му бяха украсени със странни сцени на хора с цилиндри, управляващи най-различни чудновати балони с горещ въздух и други летателни машини. От тавана висяха кристални лампи. В края на застлания с мек килим коридор беше пътническият отсек с богато обзаведени каюти, всяка с по две легла и тапети на цветя.
Съвсем наблизо се намираше и салонът за хранене, с десетина малки правоъгълни маси с бели покривки и грижливо сгънати салфетки. До всяка маса имаше по два тапицирани стола от махагон. Бяха леко отдръпнати, сякаш гостите щяха да пристигнат всеки момент.
Високите, сега закрити със завеси прозорци биха накарали пътниците да се почувстват като богове, гледащи от небето света долу. След трапезарията бе салонът, с бар и дансинг от полирано дърво. Също като трапезарията, салонът бе в стил ар деко. Преобладаваха геометричните мотиви. Стената зад бара бе истинска фотоизложба на балони и цепелини.
Бе съвсем тихо, ако не се броеше приглушеното боботене на двигателите. Дзавала се огледа смаяно.
— Сякаш си на борда на стар океански лайнер.
— Само се моли да не е „Титаник“ — отвърна Остин.
Следващото помещение бе обзаведено с кожени дивани и кресла. Познанията на Остин по немски бяха оскъдни, но той все пак разбра, че надписът на вратата определя помещението като салон за пушене. От него продължиха по друг коридор, водещ към просторно помещение — явно работно. Имаше голяма работна маса, осветена с халогенни лампи, компютри и няколко стола, предназначени по-скоро за работа, отколкото за удобство. Част от помещението бе в сянка. Остин откри ключа на стената, светна — и двамата замръзнаха, когато видяха, че не са сами. До отсрещната стена стояха двама души. Дзавала изруга и вдигна пушката.
— Чакай! — спря го Остин.
Дзавала отпусна оръжието и се усмихна. Не бяха хора, а мумии — мумифицираните тела на двама мъже, изправени на метални стойки. Кожата им бе тъмна и опъната по черепите. Очните им орбити бяха празни, но лицата бяха изумително добре запазени. Остин и Дзавала се приближиха, за да ги огледат по-добре.
— Не са близнаци, като гледам — отбеляза Дзавала.
— Не мисля, че изобщо са роднини. Ако се съди по облеклото им, бих казал, че дори са от различни епохи.
Единият мъж бе облечен в дебела риза и гамаши от груба материя. Тъмната му коса се спускаше до раменете. Другият, по-висок, беше с къса руса коса и носеше кожено палто от времето преди Втората световна война, почти същото като палтата на Остин и Дзавала. Над мумиите имаше голямо парче алуминий с неравни ръбове. Върху него бе изписана думата „Ницше“.
До мумиите имаше стъклена витрина, подобна на витрините в музеите. В нея имаше 35-мм фотоапарат „Лайка“ с няколко обектива, камера „Цайс“, карти на Северното полукълбо и подвързан с кожа дневник. Остин отвори витрината и го прелисти. Бе пълен с бележки на немски — последната бе от 1935 година. Остин го прибра в джоба си и заразглежда изложените ескимоски харпуни и ножове.
— Кърт. Ела да видиш — повика го Дзавала.
Партньорът му се бе навел над дълъг абаносов сандък, поставен върху висока до кръста платформа. Върху него имаше рог, изработен най-вероятно от слонски зъб. Бе инкрустиран със скъпоценни камъни и със златен обков. Остин внимателно го взе и го подаде на възхитения Дзавала, който се зае да изучава детайлите на баталните сцени, изрязани върху слоновата кост.
Остин вдигна капака на сандъка. Върху пурпурното кадифе лежеше меч в ножница. Той го вдигна и огледа позлатената дръжка. На триъгълния връх на дръжката бе инкрустиран огромен рубин. Предпазителят за ръката бе богато украсен с цветя. Замисли се за несъответствието между прекрасната украса върху такова смъртоносно оръжие.
Предпазливо изтегли меча от ножницата. По ръката му сякаш пробяга електрически ток. Нима това бе Дурендал, прочутият меч, размахван от Роланд срещу сарацините? Тук-там острието бе нащърбено. В ума му оживя картина на Роланд — как удря меча си в скалата, за да не го остави в ръцете на врага.
Дзавала подсвирна.
— Това сигурно струва цяло състояние.
Остин си помисли за времето и средствата, похарчени от Балтазар Агирес в търсене на рога и меча, който сега се намираше в ръцете му.
— Много повече от състояние.
Свали палтото си и запаса меча. Направи няколко пробни крачки и установи, че той се удря в крака му. Дебелият кожен колан пък му пречеше да извади бързо револвера. Преметна ремъка през рамо, така че ножницата увисна от лявата му страна. После облече палтото.
— Да поиграеш на фехтовка ли си решил? — попита Дзавала.
— Може би. Все пак трябва да признаеш, че е по-добър от швейцарското ти ножче.
— Да, но то има тирбушон — напомни му Дзавала. — А какво ще правим с тая огромна свирка?
— По-добре да я оставим. Не искам да известявам на всеослушание факта, че се опитвам да офейкам с клечка за зъби под палтото.
Нагласиха рога както си беше и отидоха до другата стана на стаята, където върху работната маса бе разгъната карта на света. Остин се наведе над нея и видя, че части от крайбрежните райони на всички континенти са оградени с червено. До всяка маркировка имаше отбелязана дата и списък на различни видове риба. Голяма звезда отбелязваше мястото на езерото, където се бяха качили на дирижабъла. Пръстът му проследи начертаната с молив линия право на изток — северната част на Атлантическия океан. Над линията бе отбелязана днешна дата.
Изправи се.
— Трябва да спрем този дирижабъл, преди да стигне до Атлантическия океан. Това не е пробен полет.
— Нищо против. Само ще напомня, че това нещо е дълго почти триста метра и е пълно с тежковъоръжени горили, които вероятно имат други планове.
— Не е нужно да овладяваме целия дирижабъл. Достатъчно е да се справим с контролната кабина.
— Защо не казваш? Смятай го за свършено.
— Мислиш ли, че ще можеш да управляваш това балонче?
— Едва ли е толкова трудно — каза Дзавала. — Даваш газ и насочваш носа, накъдето искаш да идеш.
Остин ни най-малко не се усъмни в думите на Дзавала. Партньорът му бе навъртял стотици часове във въздуха и бе летял на практика с всичко. Опита се да си представи къде точно се намират. Предположи, че са някъде в средната част на огромния кораб. Ако тръгнеха напред и надолу, щяха да стигнат до контролната кабина.
Излязоха от странния музей и продължиха през лабиринт от коридори, които напълно се различаваха от предишните. Обстановката бе по-нова и функционална. Стигнаха до спускащо се надолу стълбище. Остин
