— Здрасти.
Ескимосът се обърна, Остин стовари лакътя си в челюстта му и той се строполи на пода като чувал китова мас. Остин взе пушката и я метна на Дзавала. После откри таблото с бутоните и изключи алармата.
След като Дзавала отново бе въоръжен — Остин стискаше меча, сякаш се готвеше да обсажда замък — двамата излязоха от рибарника и минаха по късия коридор до стълбището, което водеше надолу до контролната кабина. Вратата беше отворена. Мъжете се движеха из помещението или стояха при уредите за управление, но Баркър не се виждаше никъде. Остин направи знак на Дзавала да отстъпи назад. Контролната кабина можеше да почака. Нямаше смисъл да се занимават с щипците и зъбите на чудовището Океанус, след като бе по-важно да му отсекат главата.
Остин имаше доста добро предположение къде може да открие Баркър. Забързаха обратно през рибарника и коридора към комбинацията от работно помещение и музей, където Остин бе намерил Дурендал. Предположението му се оказа вярно. Ученият и обезобразената му горила се бяха навели над масата с картата.
С животинските си инстинкти Белязаната мутра ги усети, обърна се и физиономията му се разкриви в пристъп на дивашка ярост. Баркър го чу как ръмжи и също се обърна. След първоначалната изненада на лицето му се появи усмивка. Остин не можеше да види очите му през тъмните очила, но бе сигурен, че са приковани в меча. Без да каже нито дума, Баркър отиде до витрината и вдигна рога, след което погледна в сандъка.
— Виж ти, господин Остин. Освен гратисчия се оказахте и крадец.
Затвори капака и понечи да върне рога на мястото му, но първо погледна към Белязаната мутра, който отговори с почти недоловимо кимване. Преди Остин да успее да помръдне, Баркър хвърли рога към главата на Дзавала. Той приклекна и рогът прелетя над него. Умейлик се възползва от момента, хвърли се зад бюрото и с бързината на котка се метна зад тежкия диван. Показа се за миг като грозен клоун на пружина, стреля напосоки и изчезна през вратата.
— Пипни го, преди да извика останалите! — изкрещя Остин, но Дзавала вече се беше втурнал след ескимоса.
Остин и Баркър останаха сами.
— Май нещата ще се решават между вас и мен, господин Остин — каза Баркър. Усмивката все така стоеше като залепена на призрачното му лице.
Остин му се усмихна в отговор.
— В такъв случай с теб е свършено.
— Храбри думи. Но само помислете в какво положение сте. Умейлик ще убие партньора ви и само след секунди през вратата ще нахълтат въоръжени мъже.
— Помисли за
Баркър се завъртя като балетист, сграбчи един харпун от витрината и го запрати към Остин с изненадваща точност. Остин спря, за да избегне оръжието. Харпунът се заби в гърдите на една от мумиите. Стойката, която я придържаше, се срути и повлече парчето от цепелина с думата „Ницше“. Баркър сграбчи втори харпун и се хвърли към Остин. В другата си ръка държеше костен нож.
Остин отби върха на харпуна с бързо завъртане на меча, но движението го остави открит. Той направи крачка назад, за да избегне ножа, настъпи лежащия на пода рог, подхлъзна се и падна. Баркър нададе триумфален крясък и се хвърли напред. Остин бе паднал с меча под себе си и не можеше да се защити. Ножът полетя надолу. Остин блокира китката на Баркър с ръба на дланта си. Опита се да я сграбчи, но ръката му бе потна. Той пусна меча, измъкна другата си ръка и с нейна помощ избута острието от гърлото си.
Баркър замахна за втори удар. Остин се претърколи настрани. Двамата едновременно скочиха на крака.
Остин понечи да вдигне меча, но ножът разсече въздуха на сантиметри от гърдите му. Баркър изрита меча настрани и направи крачка напред. Остин направи крачка назад и усети бюрото зад себе си. Повече нямаше накъде да отстъпва. Противникът бе толкова близко, че Остин виждаше отражението си в очилата му.
Баркър се усмихна и вдигна ножа.
Дзавала излетя от вратата и спря. Очакваше да се озове в друг коридор. Вместо това се намираше в тясно помещение, не по-голямо от телефонна кабина, със скоби за изкачване по едната стена. На стената светеше слаба крушка. Под нея имаше стойка за фенерчета. Едно липсваше. Дзавала грабна друго и го насочи нагоре. Стори му се, че лъчът освети за миг някакво движение, след което не се виждаше нищо, освен мрак. Преметна пушката през рамо, затъкна фенерчето в колана си и започна да се катери. Шахтата свърши в коридор с триъгълно сечение заради поставените под ъгъл една спрямо друга греди. Вероятно това бе част от кила, който придаваше форма на цепелина и осигуряваше достъп до вътрешните му части.
Коридорът се пресичаше с друг. Дзавала затаи дъх и чу тих звън, който можеше да се получи само от стъпване на обувка или ботуш върху метал. Продължи по новия коридор и откри, че той описва дъга от вътрешната страна на цепелина. Бялата материя на надутите газови резервоари бе притисната плътно до рамката от другата страна. Предположи, че се намира в пръстена, който заедно с кила придаваше форма и здравина на кораба.
Предположението му се потвърди, когато коридорът започна да завива в обратната страна, така че сега той се катереше направо върху огромните газови резервоари. Бе в добра форма, но въпреки това дишаше тежко. Стигна върха на цепелина и се озова при друг триъгълен коридор, минаващ от носа до опашката. Този път изборът му бе по-лесен. Насочи лъча към напречните греди. Различи движение и чу тежки стъпки да отекват в далечината.
Втурна се напред. Трябваше да спре Белязаната мутра, преди да е стигнал до контролната кабина и да вдигне тревога. Стигна до друго разклонение, където надлъжният коридор се пресичаше с напречен пръстен. Не се чуваше никакъв звук, който да издава накъде е тръгнал противникът му. Дзавала мислено си представи вътрешността на огромния кораб.
Ако го гледаше като циферблат на часовник, коридорът, в който се намираше, щеше да е на мястото на дванадесет часа. Напречният коридор бе на осем часа. За да останат пръстените твърди, трябваше да има и трети хоризонтален проход на четири часа. Може би щеше да успее да пресрещне Белязаната мутра.
Спусна се по пръстена — наполовина слизаше, наполовина падаше. Едва не нададе ликуващ вик, когато се озова в третия напречен коридор. Затича се по него, като спираше и се ослушваше на всеки пръстен. Предполагаше, че Белязаната мутра ще се опита да стигне колкото се може по-напред, преди да се спусне до контролната кабина по поредния пръстен.
На третата пресечка между кила и пръстена чу тропане. Някой слизаше по метална стълба. Изчака търпеливо, докато не чу тежкото дишане. Включи фенерчето. Лъчът хвана Белязаната мутра замръзнал на стълбата като някакъв огромен грозен паяк. Ескимосът разбра, че е пресрещнат, и се закатери обратно нагоре.
— Стой! — извика Дзавала и вдигна пушката.
Умейлик спря и му хвърли злобен поглед. После изкрещя:
— Глупак! Хайде, стреляй. Ще подпишеш смъртната си присъда. Ако ме пропуснеш и улучиш резервоара, цепелинът ще пламне и двамата с партньора ти ще умрете.
Дзавала се подсмихна. Като инженер той бе добре запознат със свойствата на различните елементи. Знаеше, че водородът е леснозапалим, но вероятността да предизвика пожар бе малка, освен ако не използваше трасиращ куршум.
— Тук грешиш — каза той. — Просто ще пробия дупка в резервоара.
Злобната усмивка изчезна. Умейлик се извърна на стълбата и насочи пистолета си към Дзавала. Пушката гръмна само веднъж. Тежкият куршум улучи Умейлик право в широкия гръден кош и той полетя надолу. Дзавала отстъпи, за да не бъде ударен от тялото, и Умейлик се свлече покрай него и се стовари в краката му. Докато животът го напускаше, на лицето му се изписа изненада.
— И тук грешиш — каза Дзавала. — Никога не пропускам цел.
