бяха прикрепили ръчните гранати към резервоара. Към халките на предпазителите бяха завързани върви, стигащи до въжето на една от макарите. Райън и Мърсър провериха работата им, останаха доволни и тръгнаха към езерото, като развиваха макарата. Стараеха се въжето да върви по права линия, без да се оплита в храсти и дървета.
Когато шейсетметровото въже свърши, завързаха за края му втората макара. Тя също свърши на десетина метра от брега. Мърсър влезе в бараката и донесе още въжета. Снадиха ги, докато не стигнаха до водата. Щом приключиха, Диего се върна към плаца и зае позиция зад едно дебело дърво.
Приключили работата си в хангара, киолая вече излизаха. Някои се запътиха към спалното. Баскът хладнокръвно взе на мушка един от тях и изстреля къс откос. Мъжът падна на земята. От спалното изскочиха няколко души и започнаха да стрелят към мястото, където бяха видели огъня от дулото, но Диего се местеше след всеки изстрел и куршумите минаваха далеч от него. След като паднаха още двама, останалите се втурнаха към гигантското иглу.
Диего разчиташе точно на такава реакция. Беше се опитал да свали онези, които се бяха отклонили към гората. В резултат на това стражите се принудиха да потърсят „защитата“ на хангара. Щом и последният се вмъкна вътре и плацът опустя, Диего спринтира към брега.
Райън го видя да тича към тях и подаде края на въжето на Бен.
— Нещо против?
— Благодаря — каза Бен и хвана въжето. — Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.
Райън се обърна към останалите.
— Щом Бен дръпне въжето, скачате и оставате под водата колкото можете по-дълго. Хайде, Бен! Дай им да разберат!
Бен дръпна с все сила въжето, пусна го и се хвърли с останалите в езерото. Гмурнаха се под водата. Нищо не се случи. Райън подаде глава и изруга. Излезе на брега, хвана въжето пак и го дръпна. То спря, сякаш се беше закачило за клон.
— Ще ида да проверя. Явно се е закачило за нещо — каза той и тръгна към гората.
Оказа се отчасти прав. Въжето наистина се бе закачило, но не за нещо, а за
Ескимосът така и не успя да стреля втори път — Диего, който бе тръгнал след Райън, изстреля един откос и куршумите се забиха в гърдите на стража. Той отлетя назад, но не пусна въжето — Райън го видя как пада и го опъва. В мозъка му зарева аларма и заглуши болката. Той се опита да се изправи, но краката му бяха омекнали. Усети нечии силни ръце да го вдигат и да го повличат към брега. Почти бяха стигнали водата, когато цялото езеро светна.
С падането си стражът бе дръпнал въжето и бе изтръгнал халките на гранатите. Милисекунда след взрива водородът в резервоара се запали, втурна се през късата тръба, излезе през дюзата, сякаш бе изстрелян от огнехвъргачка, и пламъците достигнаха невидимия водороден облак под купола.
Хангарът се превърна в огнен ад. Наситеният с водород въздух експлодира в затвореното пространство и мигновено подпали плът и кости. Куполът задържа горещината само няколко секунди — нажежи се до бяло, преди дебелите пластмасови панели на стените да се изпарят. Но това забавяне преди окончателната експлозия даде на Райън и Диего времето, от което се нуждаеха. Те стигнаха до езерото и се хвърлиха във водата в мига, когато куполът експлодира и изригна пламъци, които изпариха цялата околна гора и сградите. Изпепеляващата вълна се понесе във всички посоки.
Райън видя как водата над него се озарява и чу приглушен рев. Остана под повърхността колкото можеше по-дълго, преди да подаде глава навън. Лютивият дим от горящата гора опари очите му, но Райън не ги затвори. Гледаше с благоговение подобния на гъба облак, издигащ се високо в небето от центъра на оранжевата жарава на мястото, където допреди малко се намираше куполът. В сравнение с това експлозията на „Хинденбург“ бе приличала на пламък на свещ.
Бен, Мърсър и Диего също подадоха глави от водата — приличаха на поемащи си въздух видри — и впериха очи в облака. Всеки от тях бе изгубил приятел или роднина заради кроежите на Баркър и главорезите му киолая. Но предизвиканото от тях унищожение не им донесе задоволство и удовлетворение. Знаеха, че справедливостта е възтържествувала само отчасти. Побърканият генетик не бе спрян.
39
Остин седеше на един кашон рибни антибиотици, мечът бе между коленете му. Бе отпуснал глава на ефеса. За всеки това би изглеждало като израз на отпадналост, но не и за Дзавала. Остин щеше да се задейства, когато станеше готов.
За да се отпусне и съсредоточи, самият Дзавала се занимаваше с комплекс упражнения, които бяха отчасти йога, отчасти дзен и отчасти старомодното боксиране с въздуха. Довърши въображаемия си противник с ляв ъперкът и бърз десен прав, събра длани и каза:
— Току-що видях сметката на Роки Марциано, Шугар Рей Робинсън и Мохамед Али един след друг.
Остин вдигна глава.
— Запази малко удари за Баркър и приятелчетата му. Започваме да се спускаме.
Остин бе сигурен, че Баркър наистина смята да нахрани с тях така наречените си любимци и да хвърли каквото е останало в Атлантическия океан. Убиец като него би прибягнал до всякаква форма на насилие, за да постигне целите си, а самомнението му бе раздуто до такава степен, че да решава за живота и смъртта на другите все едно е бог. Щом бе казал, че ще ги убие над Атлантическия океан, значи наистина щеше да го направи.
Сега Остин чакаше спирането за презареждане с надеждата, че екипажът на цепелина ще бъде зает с приземяването на гигантската машина. Стражите им бяха взели часовниците и бе невъзможно да се каже с точност колко време е минало. След като се озоваха изолирани от външния свят, Остин бе опрял острието на меча в пода и бе долепил ухо до ефеса. Мечът поемаше вибрациите на двигателите като грамофонна игла. През последните няколко минути основният тон се бе променил — двигателите бяха забавили обороти. Остин стана и отиде до солидната дървена врата.
Почука тихо. Искаше да се увери, че от другата страна няма страж. Отговор не последва и Остин сграбчи меча с двете си ръце, вдигна го над главата си и нанесе удар с цялата сила на яките си ръце.
Разхвърчаха се трески, но острието не мина през вратата. С върха Остин проби дупка, после я разшири, докато не стана достатъчно голяма, за да може да промуши ръката си. Вратата бе затворена с катинар. След още няколко минути усилен труд двамата с Дзавала го счупиха и отвориха. Не видяха никакви стражи и предпазливо се върнаха в рибарника.
— Съжалявам, че ви разочароваме, но имаме други планове за вечеря — каза Остин на млечнобелите риби в резервоарите.
Искаше да стигне до контролната кабина, но беше сигурен, че тя е охранявана. Трябваше да измисли нещо. Отново затърси отговор в лудостта на Баркър. Във вдъхновената си проповед той бе разкрил повече, отколкото би трябвало.
— Хей, Джо — замислено каза Остин. — Помниш ли какво спомена домакинът ни за шлюзовете?
— Че отделят по-агресивните риби една от друга. Иначе любимците му щели да се изпохапят.
— Каза също, че системите на балона му имат датчици за отчитане на температурата. Обзалагам се, че при вдигането на шлюзовете се включва аларма. Какво ще кажеш да създадем един малък хаос?
И вдигна една от преградите. Рибите от двете й страни бяха изплували до повърхността на резервоара — явно появата на човек за тях означаваше храна. Щом шлюзът се вдигна, те за миг замръзнаха, след това се втурнаха една срещу друга сред проблясъци на сребристобели перки и остри зъби. Остин и Дзавала гледаха отвратено безмълвната битка. След секунди в червената от кръв вода плуваха само парчета месо. Рибите се бяха разкъсали една друга.
На стената мигаше червена светлина. Остин застана до вратата, а Дзавала небрежно закрачи по пътеката. Почти изкрещя от радост, когато в помещението нахълта един-единствен страж. Щом видя Дзавала, той спря и вдигна пушката си. Остин пристъпи зад гърба му и каза:
