реши, че са стигнали до контролната кабина, но промени мнението си, когато носът му улови миризмата на солена вода и риба. С неприятно чувство си спомни за първата глътка въздух в рибната ясла на Фарьорските острови.
Поколеба се в началото на стълбите, извади револвера и бавно заслиза в непрогледния мрак. Ушите му долавяха звука на мотори и работещи аератори, което допълнително го убеди, че предположението му за рибна ясла е вярно. Беше изминал около половината от стъпалата, когато светлините се включиха и видя, че ще му се наложи да си има работа не само с генетично модифицирана риба.
Баркър стоеше под стълбището и му се усмихваше весело. Очите му бяха скрити от тъмните очила.
— Здравейте, господин Остин. Очаквахме ви. Ще се присъедините ли към нас?
Идеята да откаже отправената покана бе заглушена от каменните физиономии на стражите около Баркър и насочените към двамата с Дзавала дула. Докосването на спусъка от един-единствен пръст бе достатъчно, за да ги превърне в купчина молекули. Още по-убедително бе изражението на личната горила на Баркър — типа, който на няколко пъти се бе опитал да убие Остин. Червеникавокафявите устни се разтеглиха в широка усмивка. Явно Остин продължаваше да е мишена номер едно в мислите му.
— Ще е невъзпитано да откажа такава мила покана — рече Остин и заслиза по стъпалата.
— А сега пуснете оръжията си и ги изритайте насам — каза Баркър, щом слязоха.
Остин и Дзавала се подчиниха и ескимосите вдигнаха оръжията им. Един пребърка Дзавала. Белязаната мутра отиде до Остин, грубо го опипа отпред и изръмжа:
— С радост ще гледам как умираш.
Остин — усещаше с ребрата си Дурендал, сякаш бе нажежен до червено — каза нехайно:
— Познавам един зъболекар, който би направил чудеса с устата ти.
Белязаната мутра спря претърсването и го сграбчи за реверите, но го пусна по заповед на Баркър.
— Така не се посрещат гости — каза Баркър и се обърна към Джо. — Предполагам, вие сте господин Дзавала?
Устата на Дзавала леко се изви нагоре. Мекотата на тъмнокафявите му очи не можеше да скрие презрението в гласа му.
— А вие, предполагам, сте доктор Баркър, побърканият учен. Кърт ми е разказвал много за вас.
— Само хубави неща, уверен съм. — Баркър изглеждаше развеселен. Обърна се отново към Остин. — Господа, да не сте тръгнали на карнавал?
— Всъщност точно така. Ако нямате нищо против, ще продължим по пътя си — каза Остин.
— Не си тръгвайте така бързо. Току-що дойдохте.
— Щом настоявате. Бихме искали да свалим ръцете си, ако нямате нищо против.
— Както желаете. Само не давайте на хората ми повод да ви убият на място.
— Благодаря за предупреждението. — Остин се огледа. — Как разбрахте, че сме на борда? Да нямате скрити охранителни камери?
— Нямаме чак толкова сложна апаратура на тази стара реликва. Просто като предохранителна мярка поставихме из кораба сензори. Една лампа в контролната кабина отбеляза повишаване на температурата в ремонтното помещение при десния двигател. Когато отидохме да проверим причината, намерихме люка отворен. Решихме, че е случайност, но тъкмо тогава открихме липсата на две палта.
— Колко небрежно от наша страна.
— Подобна небрежност може да ви убие. Това е доста опасен начин да се качите на борда. Ако ни бяхте помолили за обиколка, с радост щяхме да ви приемем.
— Може би следващия път.
— Няма да има следващ път. — Баркър пристъпи напред, свали си очилата и ги изгледа с безцветните си очи, които Остин бе видял за първи път на приема в Смитсъновия институт. Ирисът бе почти бял и това му напомни за една отровна змия, която бе видял преди години. — Вие и НАМПД ми създадохте доста грижи.
— Грижите ви тепърва започват — каза Остин.
— Храбри думи за човек във вашето положение. Но не и неочаквани. Умейлик бе много разочарован, когато провалихте плановете му относно вас във Вашингтон.
— Умейлик? — повтори Дзавала: чуваше името за първи път.
— Белязаната мутра — обясни Остин. — Означавало „кремъчно копие“.
Устните на Дзавала се изкривиха в тънка усмивка.
— Нещо смешно ли намирате в ситуацията? — попита Баркър.
— Странно — каза Дзавала. — Аз пък си помислих, че е думата за тюленско лайно на езика на киолая.
Белязаната мутра пристъпи напред и ръката му посегна към костения нож на колана му. Баркър го спря с протегната ръка и изгледа замислено пленниците си.
— Какво знаете за киолая?
— Зная, че инуитите ги смятат за отрепките на Арктика — каза Остин.
Бледото лице на Баркър стана алено.
— Инуитите не са в положение да съдят. Те са причината светът да смята, че хората на севера са нагъващи китова мас карикатури, които търчат насам-натам в кожи и живеят в ледени къщи.
Остин със задоволство откри, че е в състояние да ядоса Баркър, и каза:
— Чувал съм, че жените на киолая смърдят като гранясала китова мас.
Дзавала не пропусна шанса да се включи:
— Всъщност миришат по-лошо. Именно затова тези убийци предпочитат собствената си мъжка компания.
— Обиждайте ни колкото си искате — каза Баркър. — Посредственото ви остроумие е дърдоренето на обречения. Моите хора са братство, подобно на монасите воини от миналото.
Остин мислеше трескаво. Баркър бе прав. Двамата с Джо можеха да дрънкат каквито им хрумне обиди, но въпреки това си оставаха безпомощни срещу добре въоръжените стражи. Трябваше да намери начин да промени това положение. С усилие на волята все пак се прозя и каза:
— А обиколката, която ни обещахте?
— Колко невъзпитано от моя страна да забравя. Извинете.
Баркър ги поведе по пътеката, която минаваше през средата на помещението. От двете страни се разнасяше звук на бълбукаща вода, но източникът на шума бе скрит в мрака. Баркър смени слънчевите очила и заповяда нещо на един от хората си. Секунда по-късно помещението се изпълни със синя светлина — идваше от аквариумите от двете страни и малко под нивото на пътеката. Аквариумите бяха пълни догоре и покрити с прозрачни плъзгащи се капаци, през които се виждаха плуващите вътре огромни риби.
— Изглеждате озадачен, господин Остин.
— Поредната грешна преценка от моя страна. Мислех, че държите рибата си в крайбрежното предприятие, където ще имате достъп до морска вода.
— Това не е обикновена риба. — В гласа на Баркър звучеше гордост. — Тези риби са проектирани така, че да живеят и в солена, и в прясна вода. Рибата семе е подобрен вариант на разработките ми с доктор Трокмортън. Те са малко по-големи и по-агресивни от обикновените риби. Идеални машини за разплод. Цепелинът ще се спусне до океана и ще ги пуснем по специално пригодени за целта улеи. — Баркър разпери ръце, както бе направил при представлението си на плаца. — Вижте моите творения. Скоро тези прекрасни същества ще плуват в морето.
— Тези чудовища — натърти Остин ще създадат невъобразим хаос.
— Чудовища? Не мисля. Просто използвах професионалните си умения на генетик, за да създам по- добър комерсиален продукт. В това няма нищо незаконно.
—
— Спестете ми жалкото си негодувание. Имаше много нещастни случаи и преди да се появите на сцената. А в бъдеще ще се наложи да премахнем много нови препятствия. — Баркър отиде до резервоарите в другия край на хранилището. — Това са специалните ми любимци. Исках да проверя колко голямо и гладно нещо мога да създам от обикновена риба. Тези са прекалено агресивни за разплод. Разделени са с шлюзове, за да не се нахвърлят една срещу друга.
