бъде, тя да е още жена на Бърд, след случилото се. Или може?
Самолетът започна да се снижава. Долу се показа сребърния връх на църквата Свети Лоуренс. Пилотираше робот, като го водеше тесен радиолъч. Само при силни бури управлението е поемаше от хората. Но в космоса е иначе. Изпълняват се други операции, невъобразимо сложни, с които може да се справи само човешки мозък. И то не всякакъв, а с разум от особен вид.
Като на Куентин!
Тоулмън потърка тясната си брадичка и се усмихна едва-едва, като се опита да разбере, какво го безпокои. Но ето къде се намираше разковничето. Притежава ли Куентин в новото си превъплъщение повече от пет чувства? Или недостъпни за обикновения човек реакции? Ако ги има то Тоулмън непременно ще пострада.
Погледна под око съседа си по място, Дън Самърс от „Уайоминг Инженеринг“, който му помогна да се свърже с Куентин. Младежът, светлоок и с лунички по лицето, му се усмихна безгрижно.
— Вълнуваш ли се?
— Може да се каже и тъй и иначе — отвърна Тоулмън. — Мисля си, дали се е изменил силно.
— При различните хора е различно.
Самолетът послушно следваше водещия лъч и под сиянието на залязващото слънце се насочи към летището. На хоризонта вече се виждаха върховете на сградите на Куебек.
— Значи, те все пак се изменят?
— Така предполагам, те не може да не се изменят психологически. Ти нали си психолог, мистър Тоулмън? Какво би изпитал, ако…
— Но получават ли нещо в замяна?
Самърс весело се разсмя.
— Каза го много меко. В замяна… Вземи поне безсмъртието!
— И то според теб е благо? — запита Тоулмън.
— Да. Той се намира в разцвета на силите си. И само бог знае за колко години всъщност. Не го заплашва възможността да остарее. Отровите, отделяни при умора, автоматично се отстраняват. Наистина, мозъчните клетки не се възстановяват, както мускулните, но мозъкът на Куентин не може да се повреди от външно въздействие — така здраво е поставен в свръхнадеждна кутия. Него заплашва склероза — прилага се такъв плазмен разтвор, който не дава отлагания по стените на кръвоносните съдове. Физическото състояние на мозъка се следи автоматично. Куентин може да заболее единствено от нещо душевно.
— Страх от пространството… Не. Ти ми каза, че има очи-лупи. А те му гарантират усещане за разстояние.
— Ако забележите дори някаква незабележима промяна — каза Самърс, — без да се смята нормалното умствено израстване през последните седем години, това ще ме заинтересува. Аз… изобщо, детството ми премина сред трансплантанти. Не забелязвах, че телата им са механични и взаимозаменяеми. Така, както нито един лекар не мисли за приятелите си, като за кълбо от нерви и кръвоносни съдове. Главното е способността да се мисли, а тя си остава нормална.
Тоулмън каза замислено:
— Да, така е за един лекар, специалист по трансплантантите. Обикновените хора реагират иначе. Те са свикнали да виждат наоколо човешки лица.
— Въобще не обръщам внимание на липсата им.
— А Куентин?
Самърс се забави с отговора.
— Не би трябвало — каза накрая. — Куентин също не обръща вече внимание. Напълно се е приспособил. За това на трансплантанта му е нужно около година. После нещата тръгват като по масло.
— На Венера видях отдалече няколко трансплантанти. Но на другите планети те не са чак толкова много.
— Там не стигат квалифицирани специалисти. Да се обучи на трансплантация, човек буквално губи половин живот. Преди да започне ученето, трябва да бъде изряден електронен инженер. — Самърс се разсмя. — Добре ще е, ако повечето разходи се поемат от застрахователните компании.
Тоулмън се удиви.
— Защо така?
— Взимат ги и още как. Безсмъртието стана професионален риск. Изследванията в областта на ядрената физика са опасна работа, приятелче!
Веднага щом излязоха от самолета, се потопиха в прохладния нощен въздух. По пътя към очакващия ги автомобил Тоулмън каза:
— Ние с Куентин израснахме заедно. Той катастрофира две години след като аз напуснах Земята и оттогава не съм го виждал.
— Във вида му на трансплантант ли? Ясно. Сигурно съзнавате, че наименованието никак не струва. Измислил го е някакъв надут глупак. Опитните пропагандисти биха предложили нещо по-добро. За съжаление то се прихвана. В края на краищата ние се надяваме да предизвикаме в хората любов към трансплантантите. Но няма да стане изведнъж. Едва сега сме започнали. А успешните са вече двеста и тридесет.
— Нима има и неуспешни?
— Вече не. Но отначало… Това е така сложно да се осъществи. Трепанация на черепа, предаване на енергия и преустройство на рефлексите — това са изморителни, главоломни и извънредно трудни технически задачи, които някога е решавал човешкия мозък. Трябва да се съвместят колоидните структури с електронни схеми… но крайният резултат си струва усилията.
— Технически да. Но как е относно духовната страна?
— Е, какво пък толкова… Но за тази страна ще ти разкаже Куентин. А относно техниката ти и наполовина не си наясно. На никого досега не се е удавало да създаде колоидна структура по подобие на мозъка. Разбира се, преди нас. И природата на такава структура не е механична. Просто е чудо… синтез на разумния живот с нежните чупливи и високочувствителни прибори.
— Но на този шедьовър не е ли свойствено ограничеността едновременно на машината и… мозъка.
— Сам ще видиш. Насам. Ние днес ще обядваме в Куентин.
— Какво? Ще обядваме ли?
— Е, какво чудно има? — в погледа на Самърс се мярнаха насмешливи искрици. — Не, той не си хапва стоманени стружки. И въобще…
Срещата с Линда потресе Тоулмън. Не очакваше да я види при тези обстоятелства. А тя почти никак не беше се изменила — все същата сърдечна и дружелюбна жена, каквато я помнеше, е, малко остаряла, но както преди красива и изящна. Винаги е била обаятелна. Стройна и висока, с причудлива корона от русите си коси, тя нямаше нито капчица напрегнатост в кафявите си очи, каквато Тоулмън си помисли че може да има.
Той стисна ръката й.
— Не казвай нищо — побърза да изрече, — сам зная колко вода изтече оттогава.
— Да не броим годините, Уен — тя се усмихна и го огледа от главата до петите. — Да започнем с това, на което тогава спряхме. Какво ще пийнем, а?
— Не бих отказал — намеси се Самърс, — но скоро трябва да се явя пред очите на началството. Искам да се видя с Куентин. Къде е той?
— В стаята си — Линда посочи вратата и отново се обърна към Тоулмън. — Значи пристигаш от Венера? Нещо не си изгорял от слънцето. Разкажи ми, как е там.
— Не е лошо — той взе от нея купата с шейка и започва старателно да разбива сместа. Някак си не беше на себе си.
