Предназначени бяха да извършване на текущите работи по кораба. Изкуствени сетива нямаше, само слух и зрение. Куентин временно се бе превърнал в суперуправление на космолета. Самнърс го бе пренесъл на борда, поставил бе цилиндъра някъде (къде? знаеше само той), включил го бе в мрежата и с това завърши сътворението на космолета.
Точно в 24.00 енергостанцията се отправи към Калисто.
Когато бе изминат около една трета от пътя до орбитата на Марс, в огромния салон, способен да всели ужас в душата на всеки инженер, влязоха шестима души в скафандри.
От високоговорителя на стената се раздаде гласът на Куентин:
— Какво търсиш тук, уен?
— Да караме по ред — каза Браун. — Започваме. Трябва да побързаме с работата. Канингхъм, намери контакта. Далкуист, дръж ги на прицел.
— А аз какво да правя? — запита едрият рус мъж.
Браун погледна Тоулмън.
— Сигурен ли си, че не може да се движи?
— Сигурен съм — отвърна Тоулмън и очите му забягаха наоколо. Чувствуваше се като гол под настойчивия поглед на Куентин. И това никак не му се нравеше.
Намръщеният Канингхъм отбеляза:
— Тук се движи само привода. В това бях сигурен, още преди Тоулмън да го провери. Ако трансплантантът е включен да изпълни една задача, то той разполага с инструменти именно за тази задача.
— Добре де, да не губим време за глупости. Прекъсни веригата.
Канингхъм ококори очи под лицевото стъкло на скафандъра си.
— Не така бързо де. Оборудването не е стандартно. Експериментално… Трябва да се ориентирам… аха!
Тоулмън хвърли няколко погледа насам натам и се опита да открие лупестите очи на трансплантанта, но не му се удаде. А усещаше, че някъде иззад плетеницата тръби, соленоиди, проводници, акумулаторни пластини и всевъзможни детайли, към него гледа Куентин. При това едновременно от няколко гледни точки. Сигурно притежава обзорно зрение и следователно очите му са разположени систематично по целия кораб.
А тук, в салона, където се намира централното управление, е невероятно просторно. Подавящата пустота завършваше със мътножълтеникави стени и наподобяваше свръхестествен купол на храм, чиято грамада превръщаше мъжете в жалки джуджета. Разни модулатори с необикновени размери и без никаква изолация съскаха и изпущаха искри, а във вакуумните лампи възникваха и угасваха ужасни пламъци. По стените над главите на хората, на височина шест метра, минаваше метална площадка, подсигурена с перила, случайна проява на загриженост относно безопасността на екипажа. До площадката стигаха две тесни стълби в противоположните краища. А отгоре бе надвиснал звезден глобус. В пречистения с хлор въздух глухо бухаха пулсации с огромна мощност.
По високоговорителя дойде въпрос:
— Какво е това, пиратско нападение ли?
— Наричай го, както си искаш — отвърна небрежно Браун. — По-добре се успокой. Няма да пострадаш. Възможно е да те изпратил на Земята, щом се появи безопасен за нас начин.
Канингхъм през това време изучаваше комуникационната мрежа и се стараеше да не докосва нищо.
— Това съоръжение не си струва усилията — каза Куентин. — Та аз не превозвам радий.
— Трябва ни енергостанцията — лаконично обясни Браун.
— Как се оказахте на борда?
Браун вдигна ръка да изтрие потта от челото, но като срещна преградата на скафандъра се намръщи и я свали.
— Намери ли нещо, Канингхъм? — запита той.
— Не ме препирай. Аз съм един обикновен инженер по електроника. А тук схемите са така преплетени. Ферн, помогни ми.
Тоулмън започна сериозно да се безпокои. Той разбра, че Куентин след първия си учуден възглас, през цялото време го пренебрегва. Някакъв инстинктивен импулс го подтикна да повдигне глава и да повика Куентин.
— Да — отвърна му той. — Така значи, а? И ти ли си в тази шайка?
— Да.
— Ха, в Куебек си ме проучвал. Искал си се да се увериш, че не съм опасен.
Тоулмън се постара да отговори с безстрастен глас:
— Нужно ни бе да знаем със сигурност.
— Ясно. И как се озовахте на борда? Радарът автоматично отклонява кораба от приближаваща се външна маса. Вие не сте могли да пристигнете с друг кораб.
— Ние не сме и пристигали. Просто отстранихме аварийния екипаж и облякохме скафандрите му.
— Отстранили сте?
Тоулмън премести погледа си на Браун.
— А какво друго ни оставаше? При голяма игра не бива да се действува с полумерки. По-късно тези хора щяха да се превърнат в жива опасност за нашите планове. Нито една душа не бива да знае нищо за нас, освен тебе. — Тоулмън отново погледна Браун. — Смятам, че за тебе, Куентин, най-добре ще е да се присъединиш към нас.
Високоговорителят пренебрегна скритата заплаха в изказания съвет.
— Защо ви е енергоцентралата?
— Търсим да се настаним на подходящ астероид — започна да обяснява Тоулмън и докато говореше бе вдигнал глава и шареше с поглед по залата, но пред очите му навсякъде плаваха облаци отровни изпарения. Очакваше всеки миг дебелакът да го прекъсне, но Браун мълчеше. И той разбра, че е трудно да се убеждава събеседник, който се намира на неизвестно място. — Трудността е в това, че той няма да има атмосфера. Енергостанцията ще ни позволи да създаваме въздух. А да ни открият в Пояса на Астероидите ще бъде истинско чудо.
— И какво ще последва? Пиратство?
Тоулмън не отвърна нищо. Високоговорителят продължи да размишлява на глас:
— Казано честно, работата ви е опечена. Поне в началото. Може да плячкосате доста неща. Никой не ви очаква. Да, не е изключено да ви се размине изобщо.
— Е — каза Тоулмън, — ако си съгласен с нас, какво решение ще вземеш?
— Не това, което очакваш. Помощник няма да ви стана. И не толкова от морални съображения, колкото от чувство за съхранение. За вас аз съм нещо безполезно. Трансплантантът е нужен единствено на високоразвита цивилизация. За вас ще съм излишна грижа.
— Ако ти дам дума…
— Тук не ти решаваш — възрази му Куентин.
Тоулмън инстинктивно хвърли въпросителен поглед на Браун. А от високоговорителя на стената се разнесе странен звук, който приличаше на сподавен смях.
— И така да е — повдигна рамене Тоулмън. — Никой не иска от тебе веднага да преминеш на наша страна. Размисли добре. Помни, че вече не си предишния Бърд Куентин. Механичните ти недостатъци ще си кажат своето. Много време нямаме, но може да изчакаме десетина минути, докато Канингхъм разгледа стопанството ти. А после… какво пък толкова, Куентин, ние не си играем на камъчета, нали. — Той присви устни. — Ако преминеш на наша страна и насочиш кораба накъдето ти заповядаме, ние ще ти запазим живота. Но решавай веднага. Иначе Канингхъм ще те проследи по връзките и ще те изключи от управлението. И тогава…
— Защо си толкова сигурен, че ще ме откриете? — хладнокръвно запита Куентин. — Щом ви стоваря на мястото, което искате и животът ми ще поевтинее. Повече няма да съм ви нужен. Дори и да искате, няма да
