избавиш от причината, която е издигнала преградата между нас. И забравяш, че в основата си аз не съм се изменил.
— Ние с теб някога играехме на шах — каза Тоулмън, — но пешките и фигурите не чупихме.
— Засега аз съм шах — възрази Куентин. — Мога да се защитавам единствено с конете. А ти имаш офицери и топове. Това ти дава възможност уверено да крачиш към целта. Предаваш ли се?
— Не! — изгърмя Тоулмън. Очите му бяха приковани към червеникавото петно. Долови лек трепет в него и отчаяно се хвана за металните перила. Когато корабът дръпна рязко напред, тялото му увисна във въздуха. Едната ръка изтърва парапета, но другата се удържа. Звездният глобус яростно се люлееше. Той успя да прехвърли крак през парапета, върна се на площадката и погледна долу.
Както и преди Ферн бе задържан от въжето, докато Далкуист и Котън се пързаляха по пода и с гръм и трясък налетяха на колоната. Някой от тях извика силно.
Плувнал в гореща пот Тоулмън внимателно слезе, но когато се приближи до Котън, той беше вече мъртъв. За начина на смъртта подсказваха пукнатините в лицевата част на шлема му и мъчителната гримаса.
— Връхлетя върху мен — успя да изрече Далкуист. — Стъклото се разби в гребена на моя шлем…
Хлорната атмосфера на кораба бе довършила Котън ако не безболезнено, то поне бързо. Останалите живи се спогледаха загрижено.
— Трима вече са мъртви — каза светлоокият гигант. — Никак не ми харесва. Ама никак…
Ферн се озъби:
— Значи ние не сме преценили добре противника. Да се завържем за колоните. Никакви движения без подсигуряване. И не се приближавайте към опасни предмети.
— Ние все още се приближаваме към Земята — напомни Тоулмън.
— Е, и какво от това — кимна Ферн. — Може да отворим люка и да се отдадем на пространството. А после? Ние смятахме да използуваме кораба. Сега не ни остава нищо друго.
— Ако се предадем… — започна Далкуист.
— Чака ни екзекуция — безмилостно уточни Ферн. — А сега имаме още доста време. Разбрах за какво служат някои съединения. Много други отпадат.
— Ти още ли се надяваш на успех?
— Разбира се. Но трябва непрекъснато да държим за нещо устойчиво. Отговора ще намеря, преди да навлезем в атмосферата.
— Мозъкът излъчва характерни колебания — предложи Тоулмън. — Може би с насочен търсач?…
— Това е добре в пустинята Мохав, но не и тук. На кораба пъкат излъчвания и токове. Как да ги различим без специална апаратура?
— Ние взехме нещо със себе си. А и тази тук е достатъчно.
— Но е пълна със сюрпризи. Аз се старая да не нарушавам статуквото. Жалко, че Канънгхъм загина така безславно.
— Куентин не е глупак — каза Тоулмън. — Справи се първо с електроника, после с Браун. Офицера и царицата. Едва тогава се насочи към тебе.
— И тогава какъв съм аз?
— Топ. Очаква сгоден случай. — Тоулмън се намръщи, като се постара да си спомни нещо важно. И изведнъж му просветна. Наведе се над бележника на ръкава на Ферн и с тялото си прикри записките от фотоелементите, които можеха да се окажат на всяко място по стените или тавана. Той написа: „Опиянява се от токове с висока честота. Ще успееш ли да го направиш?“
Ферн смачка листчето и заради ръкавиците с известни усилия бавно го скъса. Намигна на Тоулмън и кимна незабележимо.
— Ще се опитам — каза той, докато развиваше въжето и се опитваше да достигне чантата с инструментите, които бе донесъл заедно с Канънгхъм на борда.
Далкуист и Тоулмън останаха сами, привързаха се към колоните и започнаха да чакат. Повече нищо не можеха да направят. Тоулмън веднъж бе споменал пред Ферн и Канънгхъм за високочестотното опиянение, но те не бяха сметнали тази информация за ценна. А в нея можеше да се крие ключа към решението — трябва да се подсили техниката с приложна психология.
Времето минаваше и Тоулмън се мъчеше без цигари. В неудобния скафандър той можеше да гълта единствено таблетки със соли и да пие топла вода и то благодарение на специален механизъм. Сърцето му биеше така силно, че с болка ехтеше в слепите очи. Никога преди не беше изпитвал такова чувство — сякаш бяха заточили душата му в желязна кутия.
Напрегнато се услушваше, но приемникът донасяше само шумоленето на гумени ботуши, когато Ферн се придвижваше. Хаосът на корабното оборудване го накараха да зажуми: безжалостното осветление не беше пресмятано за човешки очи и предизвикваше нервни болки. „Някъде тук, на кораба — мислеше си той, — най-вероятно в салона, е скрит Куентин. Но как ли е маскиран?“
Ха, принципа на откраднатото писмо? Но едва ли. Куентин не е чакал да бъде нападнат. По щастлива случайност за него са избрали превъзходно скривалище. Станало е заради трескавата бързина при изграждане на космолет за еднократно използуване, удобен като логаритмична линийка и нищо повече.
„Ако по някакъв начин накараме Куентин да се разкрие…“ Но как, мислеше Тоулмън, може би с насочено дразнение на мозъка — опиянението?
Или да се обърне към основните схеми? Но човешкият мозък не може да им въздействува. На тези породи единственото общо с хората е наличието на инстинкт за самосъхранение. Тоулмън съжаляваше, че не е отвлякъл Линда. Тогава щеше да държи коз в ръката си.
Ако Куентин притежаваше човешко тяло, нещата щяха да се решат лесно. И не с помощта на изтезания. Към целта щеше да го насочи непроизволната мускулна реакция — старинното оръжие на професионалните фокусници. За съжаление целта бе изолиран мозък, който се намираше в херметизиран стоманен цилиндър, където за гръбнак му служеше гол проводник.
Успееше ли Ферн да подготви високочестотен генератор, колебанията, така или иначе, биха отслабили отбраната на Бърт Куентин. Но засега трансплантантът си оставаше невероятно опасен противник. И беше маскиран отлично.
Е, едва ли чак толкова идеално. Съвсем не. Тоулмън изведнъж се оживи. Та нали той не просто изчакваше и пренебрегваше пиратите, а се връщаше към Земята. Той беше започнал да се връща, а не продължи пътя си за Калисто. Това бе признак, че на него му трябваше помощ. И като убиваше неканените гости, той им отвличаше вниманието.
Следователно: Куентин можеше да се открие.
Но ако за това остане достатъчно време.
За Канингхъм това не се оказа по силите. Но Ферн е заплаха за трансплантанта. Което означава, че Куентин… се страхува.
Тоулмън въздъхна поривисто.
— Куенти — каза той, — имам предложение. Чуваш ли ме?
— Да — отвърна далечен, но ужасно познат глас.
— Досетих се за вариант, който ще допадне на всички. Ти искаш да останеш жив. Ние — да получим кораба. Нали така?
— Прав си.
— Да предположим, че когато навлизаме в земната атмосфера, те спуснем с парашут. После обръщаме кораба и отново излизаме в открития космос. Тогава…
— И Брут е наистина достоен човек — довърши Куентин. — Но той, разбира се, никога не е бил такъв. На никого от вас, Уен, повече нямам доверие. Психопатите и престъпниците са прекалено аморални. Не се спират пред нищо, сякаш целта оправдава средствата. Ти си психолог с неустойчива психика, Уен, и затова не ти вярвам никак.
— Гледаш прекалено напред. Спомни си, че ако намерим нужната ни схема, преговори няма да има.
— Ако я намерите.
— До Земята е далеко. Сега вече сме предпазливи. Ти повече никого няма да убиеш. Ние чисто и просто ще работим спокойно, докато те намерим. Е, какво мислиш?
Преди да отговори, Куентин помълча:
