Той се стегна с едно въже и завърза края му към една от централните колони.
— Така няма да има нови нещастни случаи.
— Не е толкова трудно да се намери нужната верига — каза Браун.
— Като правило, не е трудно. Но тук всичко е така объркано: и атомното управление, и радара, и дори водопровода за кухнята… А белезите са служили само за удобство на строителите. Нали корабът е строен без пълна документация. Направен е по възникнала необходимост. Ще намеря трансплантанта, но ми е нужно време. Така че, дръжте си езиците зад зъбите и ми дайте възможност да работя спокойно.
Браун се навъси, но не каза нищо. Плешивата глава на котън се покри с пот. Далкуист прегърна една от металните колони и зачака хода на събитията. Тоулмън отново погледна към галерията, която се точеше през всички стени. На звездният глобус затанцува кръглото петно червена светлина.
— Куенти — повика Тоулмън.
— Да, Уен. — Гласът на Куентин идваше отдалече и беше напълно спокоен.
А Браун сякаш случайно се хвана за дръжката на бластера, който висеше на бедрото му.
— Защо не се предаваш?
— А вие?
— Няма да ни надвиеш. С Канингхъм се справи, но беше просто една щастлива случайност. Сега сме нащрек и ти няма да ни изненадаш. Да те намерим е въпрос на време. Тогава не чакай пощада, Куенти. Ти можеш да ни избавиш от излишни грижи, като ни съобщиш къде се намираш. За услугата ще ти се отплатим с услуга. Ако те намерим без твоя помощ, тогава не може да ни поставяш условия. така ли е?
— Не — отвърна простичко Куентин.
Няколко минути всички мълчаха. Тоулмън наблюдаваше Ферн, който извънредно внимателно развиваше въжето и изследваше паяжината, в която се бе хванал Канингхъм.
— Решението не е там — каза Куентин. — Аз съм скри добре.
— Но си безпомощен — върна му го веднага Тоулмън.
— И вие също. Запитай Ферн. Обърка ли контактите… и корабът се превръща в облак плазма. Така че и вашите работи не са много на ред. Поемам по нов курс и се връщам на Земята. Ако вие не се предадете…
На това място се намеси Браун:
— Старинните закони продължават да действуват. За пиратство се полага смъртно наказание.
— Пиратство няма от векове. Ако се стигне до съд, присъдата може да бъде и друга.
— Затвор ли? Или изменение на рефлексите? — опита се да уточни ехидно Тоулмън. — По-добре смърт!
— Скоростта пада! — възкликна Далкуист и още по-здраво се хвана за колоната.
Като погледна Браун, Тоулмън вече не се съмняваше, че дебелака е разбрал и преценил тактиката му. Там, където техниката е безсилна, всесилна е психологията. В края на краищата мозъкът на Куентин е човешки.
Преди всичко трябва да се приспи бдителността на противника!
— Куенти!
Но Куентин не отговори. Браун се намръщи и обърна да види, как вървят работите на Ферн. Астрофизика съсредоточено изучаваше схемата на съединения и водеше бележки в тефтерчето, закрепено на левия лакът на скафандъра, а по мургавото му лице течеше обилна пот.
Скоро Тоулмън усети, че му става лошо. Поклати глава, когато осъзна, че корабът почти е спрял и също се хвана яко за най-близката колона. Ферн изруга — трудно пазеше равновесие. Но не устоя на краката си — настъпи безтегловност. Петимата в скафандрите се държаха, кой за каквото можеше.
— Да допуснем, че сме в задънена улица — злобно изрече Ферн, — но от това на трансплантантът едва ли ще му олекне. Аз не мога да работя в безтегловност, но и той едва ли ще попадне на Земята без скорост.
— Аз изпратих сигнал за бедствие — съобщи високоговорителят.
Ферн се разсмя на глас.
— Така и предполагахме с Канингхъм, а и ти се издаде при разговора с Тоулмън. Щом на борда има антиметеоритен радар, то не се нуждаете от апаратура за връзка и я нямате. — Той погледна блока, от който преди миг се отдели. — Впрочем, може да съм близо до правилното решение, нали? Не е ли…
— Ти дори не си се приближил до него — прекъсна го Куентин.
— Все едно… — Ферн се оттласна от колоната, като удължи свободната част на въжето. Постави примка на лявото си стъпало, увисна във въздуха и продължи да изучава схемата.
Ръцете на Браун не се задържаха по плъзгавата повърхност на колоната и той се издигна нагоре като надут балон. Тоулмън с тласък се насочи към площадката с перилата. Ръката му се хвана за металната рамка, той се разлюля насам-натам като гимнастик на висилка, скочи на площадката и погледна надолу (макар понятията „горе“ и „долу“ да бяха изчезнали) към салона за управление.
— Според мен — изрече Куентин, — за вас е най-добре да се предадете.
Браун бавно плуваше към Ферн.
— В никакъв случай — заяви той.
И в същия миг със силата на парен чук върху космолета се стовари четирикратно ускорение. Това не беше скок напред. Посоката беше друга и изглежда предварително избрана. Ферн се отърва с навяхване на лявата китка. Въжето го спаси от падане върху голите проводници.
Тоулмън се изтърси по площадката и същевременно видя останалите да се удрят по твърдите плочи. Единствено Браун не падна на пода. Точно в началото на ускоряването се намираше над отвора, от който подаваха гориво. И едрото му тяло изчезва в него.
Раздаде се остър и разкъсващ душата вик.
Далкуист, Ферн и Котън с усилие се изправиха на крака. Приближиха се внимателно до отвора и погледнаха надолу.
— Той не е… — започна Тоулмън.
Котън се извърна. Далкуист не помръдна от мястото си.
„Като омагьосан изглежда“ — помисли Тоулмън, но после забеляза, как рамената на мъжа се тресат. Ферн погледна нагоре към площадката.
— Премина с гръм — обясни той. — Там има метална мрежа с размери на кутийките един меш.
— Проби ли я?
— Не — отвърна невъзмутимо Ферн. — Здрава е, а той просто премина през нея.
Четирикратното ускорение и надането от двадесет и пет метра височина сумирани заедно дават нещо ужасно. Тоулмън затвори очи и извика:
— Куенти!
— Предавате ли се?
— За нищо на света! — избоботи Ферн. — Не сме чак в такава силна зависимост един от друг. Ще минем и без Браун.
Тоулмън седна на площадката, провеси крака надолу, но продължи да се държи за перилата. Загледа се в звездния глобус, който се намираше на дванадесет метра в ляво от него. Червеното петънце, сочещо мястото на космолета, не мърдаше.
— Според мен, Куенти, ти вече не си човек.
— Защото не се хващам за бластера ли? Имам друго оръжие. И не изпитвам никакви илюзии, Уен. Боря се за живота си.
— Ние още може да се споразумеем.
— Нали ти предсказах, че ти преди мен ще забравиш за дружбата ни — отвърна Куентин. — Ти не си могъл да не съзнаваш, че нападението ви ще завърши с моята гибел. Но ти е било безразлично.
— Не очаквах, че ти…
— Ясно — каза високоговорителят. — Интересно, със същата готовност ли би осъществявал вашия план, ако не бях изгубил човешкия си облик? А за дружбата… нека не изхвърляме психологическите методи, Уен. За свой враг ти смяташ моето метално тяло, нещо като бариера между теб и истинския Бърт Куентин. Може би в подсъзнанието си го ненавиждаш и затова се опитваш да го унищожиш. Независимо, че заедно с него ще убиеш и душата ми. Не зная — може би се оправдаваш с рационални разсъждения, сякаш с това ще ме
