вдигна поглед и видя черната роба на застаналия пред нея Райстлин. Магьосникът не каза нищо, само посочи към земята, където лежеше джуджето, убито от собствения й меч.
„Аз ги доведох тук, мислеше си Флинт. Вината е моя, защото съм най-възрастният. Трябва да ги изведа оттук.“ Той изкрещя бойното предизвикателство и се втурна към елфите с брадвата в ръка, но те му се изсмяха в отговор. Това направо го вбеси джуджето тръгна към тях, но с ужас откри, че не може да ходи. Коленете го боляха ужасно, изкривените му пръсти трепери, и не успяваха да задържат брадвата, не му достигаше въздух. И тогава разбра защо елфите не го нападаха — просто го чакаха да умре от старост. Зрението му се замъгли, пред него като че ли изникна познат силует — приличаше му на Тика, но не беше сигурен…
Златна Луна тичаше през изкривените и измъчени дървета. Изгубила пътя към Кулата, тя отчаяно търсеше приятелите си. Дочу звън на оръжия и гласът на Ривъруайнд, който я зовеше. В същия миг викът му секна и премина в агония. Тя се втурна отчаяно към него и скоро краката и ръцете й се разраниха. Накрая го намери. Ривъруайнд лежеше на земята, пронизан от безчет стрели — познати стрели! Тя коленичи до него.
— Изцели го, Мишакал — помоли се тя, както беше правила много пъти досега. Нищо! Лицето му продължаваше да е мъртвешки бяло, а очите му се взираха с празен поглед в зеленикавото небе.
— Защо не отговаряш? Излекувай го! — изкрещя Златна Луна. И тогава разбра и викът й прониза тишината. — Накажи мен! дз съм тази, която се усъмни и задаваше въпроси! Аз видях агонията на децата в Тарсис и унищожението на града! Как можа да го допуснеш? Искам да вярвам, но се съмнявам, когато виждам този ужас! Не наказвай него! — Тя се разплака и сведе глава над безжизненото тяло на съпруга си, затова не забеляза елфите, които затваряха обръча около нея.
Таселхоф бе толкова очарован от зрелищата наоколо, че дори не усети как се отдели от приятелите си. Неумрелите не го безпокояха, защото се хранеха със страх, а той такъв не изпитваше. Накрая, след като се лута доста време, стигна до Звездната кула и там безгрижието му свърши.
Притисната до вратата, Тика яростно се биеше с някакви създания, излезли от най-страшните й кошмари. Кендерът прецени, че ако отвори вратата, ще я спаси. Той се промъкна през мелето и започна да изучава ключалката, докато девойката задържаше на разстояние елфите.
— Побързай, Тас! — извика тя, останала без дъх. Ключалката беше елементарна — секретът й бе толкова прост, че Таселхоф се зачуди защо елфите изобщо са си дали труда да го слагат.
— Секунда и съм готов — извика бодро той, но в този момент нещо го удари по главата.
— Ей! Не може ли малко по-внимателно… — изкрещя ядосано кендерът, обърна се и застина. Тика лежеше в краката му, а червените й къдрици бавно се обагряха в кръв.
— Не, недей, моля те! — прошепна Тас и трескаво започна да мисли. Можеше да е само ранена, значи ако успее да я вкара в кулата, все някой щеше да й помогне. Погледът му се замъгли от сълзи и ръцете му се разтрепериха. „Трябва да побързам. Защо не се отваря това проклето нещо!? Толкова е просто!“ Той се вкопчи с всички сили в ключалката. Тя изщрака, но едновременно с това Тас почувства леко убождане по пръста. Погледна по-внимателно ключалката, видя блестящия златен шип и разбра — елементарна ключалка, елементарен капан, а той се хвана. Усети първите признаци на отровата и сведе поглед към Тика. Закъсня. Беше мъртва.
Райстлин и Карамон стигнаха до Кулата без проблеми. Воинът наблюдаваше с нарастващо изумление как брат му отблъсква страховитите същества, кога с магия, кога с волята си. А към него бе внимателен, нежен и великодушен. Към края на деня Карамон започна да почива все по-често. И колкото повече отслабваше, толкова по-силен ставаше Райстлин. Когато сянката на нощта се спусна и смени призрачната зелена светлина, близнаците стигнаха до Кулата. Погледът на Карамон изглеждаше като на луд заради треската и болките.
— Трябва да си почина, Райст.
— Добре, братле — отзова се нежно Райстлин, помогна му да се облегне на перленобялата стена на Кулата и го изгледа със студените си златни очи.
— Сбогом, Карамон!
Брат му го изгледа невярващо. В сенките се мяркаха неумрелите елфи, които ги следваха на почтително разстояние, но сега, след като им стана ясно, че страховитият магьосник си тръгва, започнаха да настъпват.
— Райст — изрече с усилие Карамон, — не можеш да ме оставиш тук! Как ще се бия с тях прекалено съм слаб! Нужен си ми!
— Знам, но аз вече не се нуждая от теб. Сдобих се със силата ти. Най-накрая съм онова, което жестоката природа ми отне — пълноценна личност.
Карамон го погледна недоумяващо, но Райстлин невъзмутимо се отдалечи.
— Райст!
Агонизиращият вик го спря, обърна се и погледна брат си. Златните очи бяха единственото, което се виждаше изпод черната качулка.
— Как е да си слаб и уплашен, братле? — попита тихо и отиде до вратата, пред която лежаха мъртвите тела на Тика и Тас. Магьосникът ги прескочи и изчезна в тъмнината.
Стърм, Танис и Китиара стигнаха до кулата и видяха воина, който лежеше на тревата до стената. Елфите го бяха заобиколили и размахваха с крясъци студените си мечове.
— Карамон! — Сърцето на полуелфа се сгърчи от болка.
— А къде е брат му? — Стърм погледна гневно Китиара. — Оставил го е да умре, нали?
Двамата набързо разгониха елфите, докато Танис коленичи до смъртно ранения воин.
Карамон отвори очи и едва го разпозна през кървавата пелена, която замъгляваше погледа му. След това проговори с огромно усилие:
— Пази Райст, Танис… защото аз… си отивам. Наглеждай го…
— Да го наглеждам ли!? — повтори невярващо полуелфът. — Та той те остави да умреш!
Карамон притвори очи.
— Не, Танис, грешиш. Аз го изпратих… надалеч. — Главата му клюмна безжизнено.
Стърм и Кит застанаха пред тялото на мъртвия воин.
— Нали ви казах! — обади се грубо Стърм.
— Бедният Карамон — прошепна Китиара и се наведе над него. — Винаги съм чувствала, че всичко ще свърши точно така. — Тя помълча и продължи тихо: — Значи малкият Райстлин вече е могъщ.
— Да, след като не се поколеба да пожертва дори брат си!
Китиара сви рамене и погледна Карамон, който лежеше в локва кръв.
— Бедното хлапе!
Стърм покри тялото на воина с наметката си и тримата се отправиха към входа на Кулата.
— Танис… — посочи Стърм.
— О, не! Само не Тас и Тика. Телцето на кендера се намираше в преддверието, сгърчено от действието на отровата. До него лежеше Тика. Червените й къдрици се бяха сплъстили от кръвта. Танис коленичи до тях. От конвулсиите една от торбите на Тас се беше отворила и съдържанието й се бе разпиляло на земята. Той забеляза някакъв златен предмет, пресегна се, взе го и сълзи замъглиха погледа му. Беше елфският му пръстен от бръшлянови листенца.
— Вече не можеш да му помогнеш. — Стърм сложи ръка на рамото му. — Хайде да тръгваме и да приключим с цялата тази история. И се заклевам — ще оживея само за да убия Райст!
„Смъртта е само в съзнанието, това е сън. Ей сега ще се събудя“ — повтаряше си Танис. Но когато отвори очи, тялото на кендера продължаваше да лежи на пода.
Той стисна пръстена и последва Стърм и Кит във влажното, мухлясало мраморно преддверие, което някога навярно е било красиво, но сега дори картините по стените изобразяваха ужасяващи сцени на смъртта. Тримата продължиха навътре и забелязаха зеленикаво сияние, идващо от помещението в края на коридора.
Чувстваха злото, което излъчваше тази светлина, усещаха горещината му по лицата си, но все пак трябваше да се срещнат с него.
— Центърът на злото — промълви Танис. Сърцето му се изпълни с ярост, мъка и изгарящо желание за мъст. Понечи да изтича натам, но зеленият въздух го притисна. Всяка стъпка му костваше огромно
