От пръстите му излетяха светкавици, които пронизаха елфите и те изчезнаха. Танис се строполи изтощен на земята. Магьосникът застана в центъра на една малка полянка сред сгърчените дървета, а в краищата й напираха неумрелите елфи, но сякаш се блъскаха в невидима стена.
— Съберете се около мен! — заповяда на спътниците си. — По-бързо! Не мога да ги удържам безкрайно!
Танис се поколеба, но се приближи. Лицето му беше съвсем бяло под червеникавата брада, раната на главата му кървеше.
Много бавно, един по един, останалите го последваха. Само Стърм остана извън кръга.
— Винаги съм знаел, че нещата ще свършат по този начин — заяви твърдо той. — По-скоро ще умра, отколкото да приема твоята закрила, Райстлин. Рицарят с обърна и потъна в непрогледната гора. Танис видя, че предводителят на елфската войска направи знак на една от групите да го последва. Понечи да тръгне след него, но Райстлин го спря.
— Остави го или всички сме изгубени. Чуйте, искам да ви кажа нещо, а времето ни е много ценно. Трябва да стигнем до Звездната кула. Но по пътя ще срещнем големи препятствия. Всяко същество, населявало някога болните кошмари на смъртните, ще се надигне, за да ни попречи. Но знайте — всичко това е само сън, кошмарният сън на Лорак, бащата на Алхана.
Видения от бъдещето ще ни помагат… или ще ни попречат.
Помнете, че макар телата ни да са будни, съзнанията ни спят. Смъртта съществува единствено в съзнанието, освен ако не повярвате в обратното.
— Защо тогава не се събудим? — попита гневно Танис.
— Защото вярата на Лорак в реалността на съня е твърде силна, а твоята — твърде слаба. Ще се завърнеш в реалността само когато повярваш с цялото си сърце и в теб не остане капка съмнение, че това е сън.
— Щом е така — продължи да упорства Танис — и щом си убеден, че това е само сън, защо самият ти не се събудиш?
Райстлин се усмихна.
— Може би не искам да го правя.
— Нищо не разбирам! — изкрещя отчаяно Танис.
— Трябва да разбереш, защото иначе ще умреш. А тогава вече няма да има значение какво си разбрал.
10.
Сънища наяве.
Видения от бъдещето.
Райстлин не обърна внимание на ужасените погледи на спътниците и пристъпи към брат си, притиснал кървящата си ръка.
— Аз ще се погрижа за него — обърна се той към Златна Луна и го хвана през кръста.
— Не — задъха се Карамон, — още си болен…
— Вече съм достатъчно силен — прошепна нежно Райстлин и от тази нежност по тялото на воина премина тръпка. — Подпри се на мен, братле. Изнемощял от болка и страх, Карамон за пръв път в живота си се подпря на Райстлин и двамата закрачиха през зловещата гора.
— Какво става, Райст? — попита Карамон. — Защо си с Черната роба? И гласът ти…
— Пази си силите, братле — посъветва го магьосникът.
Двамата потънаха в гората. Неумрелите елфи ги гледаха с омраза измежду дърветата и в очните им кухини проблясваше ненавистта на неживите към живите. Но никой не посмя да нападне черния магьосник. Раната на Карамон започна силно да кърви и той се чувстваше все по-слаб и по-слаб. Обзе го неясно усещане, че силата, която губеше, се преливаше в черната му сянка. Танис тръгна из гората да търси Стърм. Намери го да се бие с група призрачни елфи.
— Това е сън! — изкрещя на рицаря, който нападаше и разсичаше съществата. Всеки път, когато пробождаше някое от тях, то изчезваше за миг и се появяваше отново.
Полуелфът извади меча си и се втурна да му помогне.
— Да бе! — изрева от болка рицарят, защото една стрела прониза рамото му. Ризницата го предпази донякъде, но раната кървеше обилно. — Това на сън ли ти прилича? — той извади окървавената стрела.
Танис застана пред него да го пази, докато Стърм спре кръвоизлива.
— Райстлин каза…
— Райстлин! Ха! Погледна робата му!
— Но ти си тук! В Силванести! — възпротиви се обърканият Танис. Имаше странното усещане, че спори със самия себе си. — А Алхана каза, че си при Северната стена!
— Сигурно са ме изпратили, за да ти помогна — сви рамене рицарят.
„Добре. Това е само сън — каза си Танис. — Ей сега ще се събудя.“
Но нищо не се промени. Стърм сигурно беше прав, а Райстлин ги бе излъгал. Точно както ги излъга преди да влязат в гората.
Но защо? Какво целеше?. Изведнъж разбра — драконовото кълбо!
— Трябва да стигнем до кулата преди Райстлин! — изкрещя на Стърм. — Знам какво иска!
От този миг нататък Танис имаше чувството, че трябва да се сражават за всеки сантиметър от пътя. От време на време успяваха да отблъснат войските от неживи, но веднага ги връхлитаха нови и нови пълчища. Изгубиха всякаква представа за време. В един миг слънчевите лъчи пробиваха призрачната мъгла, в следващия сенките на нощта се спускаха като драконови криле.
И тогава, тъкмо преди да се спусне непрогледният мрак, видяха ослепително бялата мраморна Кула. Тя се издигаше към небесата като мъртвешки пръст от гроб. Те се затичаха към нея. Въпреки че бяха смъртно уморени, нямаха никакво намерение да останат в зловещата гора след падането на нощта.
Елфите забелязаха, че плячката им се изплъзва, нададоха див писък и се втурнаха след тях.
Стърм тичаше пръв и избиваше неумрелите, които се опитваха да им препречат пътя. Танис вече беше съвсем близо до кулата, когато усети, че около крака му се увива някакъв корен, спъна се и падна. Опита да се освободи, но коренът го държеше здраво. В този момент към него се приближи един елф с гротескно изкривено лице и вдигна копието си да го прониже. Изведнъж очите му се разшириха, безчувствените пръсти изпуснаха оръжието и един меч прониза полупрозрачното му тяло.
Елфът изпищя и изчезна.
Танис погледна нагоре да види спасителя си — някакъв странен воин, който му беше много познат Но когато свали шлема си и чифт нежни кафяви очи го погледнаха полуелфът направо онемя!
— Китиара! — промълви невярващо. — Ти! Тук! Как? Защо?
— Дочух, че се нуждаеш от помощ — усмихна се чаровно Кит. — Явно е истина. — Тя протегна ръка и Танис я сграбчи, все още невярващ. — Кой е този там? Стърм? Чудесно! Както в добрите стари времена! Е, отиваме ли в Кулата? — попита Китиара и се разсмя на изумената му физиономия.
Ривъруайнд се сражаваше сам с легиони неумрели. Вече усещаше, че няма да издържи дълго. Тогава чу познати гласове.
Вдигна очи и видя мъжете от племето си! Нададе радостен вик, но той замря на устните му, когато забеляза насочените към него лъкове.
— Недейте! Не ме ли познахте? Аз…
Вместо отговор, мъжете го обстреляха със стрели, които се забиваха в тялото му.
— Ти донесе синия кристал! И заради теб селото ни бе унищожено!
— Не съм искал това да се случи — прошепна варваринът и се свлече на земята. — Не знаех. Простете ми.
Тика се сражаваше с елфите и си пробиваше път към Кулата, но с ужас забеляза, че те се превърнаха в драконяни! Гущерските им очи светеха в червено, а продълговатите им езици облизваха мечовете. Обзе я паника и започна да отстъпва, но се блъсна в Стърм. Рицарят изръмжа ядосано и й изкрещя да се маха от пътя му. Тя се отдръпна и налетя на Флинт, който също я отблъсна.
Заслепена от сълзите и ужасена от драконяните, които изскачаха от мъртвите си тела, Тика изпадна в паника и започна да нанася удари по всичко, което й се струваше, че мърда. Осъзна се едва тогава, когато
