въздух.
— Аз пък трябва да охранявам пещерата — каза Танис, помълча и добави: — Боиш се, че баща ти се е опитал да използва драконовото кълбо, нали? Но той не може да не знае историята му. Доколкото си спомням, беше магьосник.
— Той знаеше какво представлява кълбото — отвърна Алхана с треперещ глас, но бързо го овладя. — Вашият магьосник беше прав за Изгубените битки и разрушаването на Кулите, но сбърка, когато каза, че другите три кълба са изчезнали. Баща ми донесе едно от тях, за да го пази в Силванести.
— Какви са тези Изгубени битки? — попита Танис и се облегна на скалата до Алхана.
— В Куалинести вече не пазите ли преданията? — изгледа го язвително тя. — Що за варвари сте станали, откакто се смесихте с хората!
— Да речем, че вината е само моя — не съм отдавал необходимото внимание на Разказвача на предания.
Алхана го погледна, защото й се стори, че долавя сарказъм в думите му, но видя, че говори сериозно. Освен това не искаше да остава сама, затова реши да му отговори.
— По време на Епохата на могъществото Ищар ставала все по-силна. Нейните посветени и върховните жреци, които се страхували от магьосниците и тяхната сила, решили, че на света вече не е нужна магия, защото не могат да я контролират. По онова време хората почитали магьосниците но не им вярвали особено, дори на онези с белите роби. Затова било въпрос на време свещениците да настроят народа срещу тях Когато нещата се влошили, жреците хвърлили цялата вина върху магьосниците.
Кулите на Висшата магия, в които магьосници държали последния и окончателен изпит, били местата където се съхранявало могъществото им и те станали естествена мишена на гнева на простолюдието. Тълпите ги нападнали и както на за приятелят ти, тогава за втори път в цялата си история робите се обединили, за да се защитят.
— Но как е възможно да претърпят поражение? — попита невярващо Танис.
— Не забелязваш ли какво се случва с твоя приятел? Каквато и сила да притежава, той се нуждае от почивка. Дори най-могъщите магьосници прекарват часове наред над книгите със заклинания, за да ги запаметят, а след това трябва да поспят. Освен това тогава, както и сега, те са били съвсем малко. Малцина са онези, които се подлагат на изпитите в Кулите на Висшата магия, след като знаят, че провалът означава смърт.
— Провалът означава смърт? — повтори тихо Танис.
— Да. Твоят приятел е много смел, щом е предприел Изпита толкова млад. Много смел… или много амбициозен. Той не ти ли е разправял?
— Никога не говори за това. Но нищо, продължавай.
— Когато станало ясно, че битката е изгубена, самите магьосници разрушили две от Кулите. Останали само три — на Ищар, на Палантас и на Уейрет. Взривовете опустошили земята на километри наоколо и Висшите жреци се уплашили. Те разрешили на магьосниците в Кулите на Ищар и Палантас да се оттеглят, само и само да не разрушават кулите, защото заедно с тях щели да загинат и двата града. И така, магьосниците отишли в единствената Кула, която никога не била заплашвана — тази на Уейрет в планините Каролис. Там излекували раните си и запазили частица не унищожена магия. Книгите, които не успели да вземат със себе си — те били много, но повечето от тях имали защитни заклинания — предали на голямата библиотека в Палантас, където, според преданията на моя народ, се съхраняват и до днес.
Сребърната луна беше изгряла и лъчите й осветяваха приказната красота на своята дъщеря. Красота, от която секваше дъхът, но вледеняваше сърцето.
— Какво знаеш за третата луна? — попита Танис, загледан в нощното небе. — Черната луна…
— Съвсем малко. Магьосниците черпят сила от луните: Белите роби от Солинари, Червените — от Лунитари. Според преданията има и луна, която дава сила на Черните роби, но само те знаят името й и как да я открият на небето.
Райстлин знае името й, помисли си Танис, или поне онзи глас го знае…
— Как стана така, че драконовото кълбо се озова в баща ти? — По това време той е бил магьосник- чирак. Отишъл в Кулата на Висшата магия в Ищар, за да се подложи на Изпитанията и ги издържал. Там видял драконовото кълбо. — Тя замълча и се загледа в звездите. — Казвам ти нещо, което баща ми е споделил само с мен, но ти имаш право да го научиш, за да разбереш какво да очакваш. По време на Изпитанията драконовото кълбо… — Алхана се поколеба, сякаш за да намери най-точните думи — влязло в съзнанието и му проговорило: „Вземи ме с теб. Ако ме оставиш в Ищар, аз ще загина и светът ще бъде унищожен.“ Ти навярно би казал, че баща ми го е откраднал, но той смятал, че го спасява. Магьосниците напуснали Кулата на Ищар, а след това и Кулата на Палантас, като заключили изящните златни порти със сребърен ключ. — Алхана потрепери. — Историята й е страшна. Регентът на Палантас, който бил послушник на Висшите жреци, пристигнал в Кулата, за да запечата портите й — поне така казал.
Но всички видели алчния блясък в очите му, защото се говорело, че в нея се съхраняват чудеса — и добри, и лоши. Той тъкмо протегнал хищна ръка към ключа, когато на един от горните етажи се появил черен магьосник. „Портите ще останат затворени, а залите — празни до деня, в който тук се завърне господарят на миналото и настоящето със своята сила“ — изкрещял той и скочил върху портите. Миг преди шиповете да го пронижат, той проклел Кулата. Кръвта му се стекла по земята, сребърно-златните порти потреперили, разтърсили се и почернели — изящната червено-бяла кула се превърнала в сив камък, а черните й минарета се разпаднали на прах. Регентът и хората му панически побягнали. И до днес никой не е дръзвал да влезе в Кулата на Палантас, дори да се доближи до портите й. Веднага след проклятието баща ми донесе драконовото кълбо в Силванести.
— Но той е знаел нещо за кълбото, щом го е взел — настоя Танис. — Поне как да го използва…
— Дори и така да е не ми е казвал… Това е, което знам. Сега искам да си почина. Лека нощ.
— Лека нощ, лейди Алхана. Спи спокойно. И не се тревожи. Баща ти е мъдър човек и е преживял много. Сигурен съм, че всичко е наред.
Алхана понечи да го отмине, но долови съчувствие в гласа му и спря.
— Той премина Изпитанието, но не е могъщ магьосник, какъвто е твоят приятел — прошепна тя толкова тихо, че Танис едва я чу. — И ако е сметнал, че драконовото кълбо е единствената ни надежда, то… — Гласът й изневери. Танис почувства, че в този момент няма бариера между тях, обхвана раменете й и я придърпа към себе си.
— Джуджетата имат една пословица: „Тревогата назаем в мъка с лихвите се плаща.“ Не се тревожи. Ние сме с теб.
Алхана не отговори, отпуснала се за миг в успокояващата му прегръдка, но после се отскубна и изтича към входа на пещерата.
Там спря и го погледна.
— Не се тревожи за приятелите си. Те напуснаха града и са в безопасност. Кендерът бе на косъм от смъртта, но оцеля и сега всички пътуват към Ледената стена, за да търсят драконово кълбо.
— Откъде знаеш? — изгуби ума и дума Танис.
— Казах ти каквото трябваше.
— Алхана! Чакай! Откъде знаеш? Бледите й страни се обагриха в розово и тя промълви:
— Аз… дадох на рицаря Звездата. Естествено той не знае какво може да прави тя, нито как да я използва… Не знам защо му я дадох, може би…
— Какво? — попита невярващо Танис.
— Беше толкова внимателен, смел. Рискува живота си, за да ми помогне, и то без дори да знае коя съм. Помогна ми, защото имах проблем. И се разплака, когато драконите убиха онези хора. Дотогава не бях виждала мъж да плаче. Дори когато драконите ни прогониха от домовете ни, ние не плакахме. Навярно сме забравили.
В този момент тя реши, че много се е разприказвала, дръпна рязко одеялото и влезе в пещерата. Танис въздъхна тежко Звезда! Толкова рядък и безценен подарък! Когато двама влюбени елфи бяха принудени ла се разделят, тя свързваше съзнанията им. С нейна помощ можеха да споделят емоциите си и черпеха взаимно сила в трудни моменти. Но досега не беше чувал човек да е получавал Звезда. Как ли щеше да му подейства? Ами Алхана? Тя никога нямаше да, се влюби в човек, нито да отвърне на обичта му. Явно това е било спонтанен порив, почувствала се е самотна или пък е била изплашена. Не, всичко щеше да свърши
