— Но…
— Отивай! — побутна го Стърм.
Таселхоф затътри неохотно крака към мястото, където лежеше Гилтанас, седна на пясъка и се нацупи. Елистан го потупа приятелски по рамото и отиде при другите.
— Третата раса са каганести, или, казано на общия, „диви елфи“ — продължи Лорана. — Те се биха на наша страна по време на Братоубийствените войни. В замяна на това Кит-Ка-нан им позволи да живеят в планините на Ергот — още преди Катаклизмът да отдели областта от Куалинести. Не се учудвам, че не знаете за тях. Те са много потайни и не обичат да общуват с останалия свят. Навремето ги наричали „граничните“ елфи, защото не харесват градовете. По-късно се смесили с друидите и приели техния начин на живот. Възстановили бита на древните ни предци. Някои моите сънародници ги смятат за варвари — точно както вие възприемате хората от Равнините.
Преди няколко месеца, когато си, шести били прогонени от земите си, те дошли тук, както и моят народ, куалинести. Така се събрали на едно място за пръв път от неколкостотин години насам…
— Нещо не виждам връзката… — прекъсна я Дерек.
— Ще се наложи — Лорана си пое дълбоко дъх, — защото животът ви зависи от това, дали ще проумеете обстановката на този мрачен остров.
Елистан се приближи до нея и постави ръка на рамото й.
— Отначало всичко било добре. Елфите построили тук новите си домове — силванести в западната част на острова а куалинести в източната. Дели ги една река на име Тон-Тсалариан, което на езика на каганести означава „река на мъртвите“. По-късно започнали неприятностите, защото старата вражда и неразбирателство избуяли отново.
— Лорана притвори за миг очи.
— Нищо чудно скоро да нарекат Реката на мъртвите „река на смъртта“.
— Спокойно, Лорана — Флинт докосна ръката й. — При нас е същото. Нали видя как се отнасяха планинските джуджета в Торбардин с мен, джуджето от хълмовете?
— Още не се е стигнало до убийства, но старейшините са толкова шокирани от тази възможност — елфи да убиват елфи, — че са издали заповед никой да не прекосява реката. Провинилите се ги арестуват. Стигнало се е дори до взаимни обвинения в таен съюз с Драконовите Господари!
— Значи затова се нахвърлиха така върху нас — продума Елистан.
— А какво правят тези каг… каг… — Стърм не можа да си спомни непознатата елфска дума.
— Каганести — въздъхна Лорана. — Те са най-онеправдани. Никога не са имали отношение към материалните богатства и според нашите стандарти са много бедни. Преживяват с онова, което им дава земята. Събират плодове и корени, ловуват. Не отглеждат посеви и не употребяват метални предмети. Много от младите дори отишли при силванести и куалинести, за да се научат да изработват златни, сребърни и стоманени предмети.
Лорана прехапа устни и чертите на деликатното й лице се изопнаха.
— Срам ме е, но трябва да ви призная, че моите хора са се възползвали от невежеството им и се опитали да ги превърнат в роби. Това е причината за все по-враждебното отношение на старейшините на каганести.
— Лорана! — извика Таселхоф. Тя се обърна.
— Вижте! Ето една от тях!
Беше слаба, със странно лице и макар и облечена в мъжки дрехи, имаше дълга коса. Бе коленичила до Гилтанас и опипваше челото му. При допира й той се размърда и изстена от болка.
Тя бръкна в торбата си, извади някакви изсушени треви и се зае да ги разбърква в малка глинена купичка.
— Какво прави? — попита Елистан.
— Очевидно е „лечителят“, за когото споменаха — поясни Лорана. — Каганести са известни с друидските си умения.
Елистан си помисли, че названието „див елф“ е съвсем уместно.
Досега не бе срещал в Крин толкова диво на външен вид същество. Носеше кожени бричове, втъкнати в кожени ботуши.
Ризата, очевидно захвърлена от някой елфски благородник висеше гротескно върху слабото й тяло. Сплъстената й коса беше толкова мръсна, че цветът й изобщо не личеше. Но имаше изящни и добре оформени ръце. Деликатното й лице изразяваше състрадание и загриженост към ранения.
— Е, какво ще правим при това положение? — попита Стърм.
— Силванести се съгласиха да ни ескортират до реката. — Лорана се изчерви. Явно споменът за преговорите, които беше провела, й бе доста неприятен. — Отначало настояваха да ни отведат при техните старейшини, но аз заявих, че няма да отидем никъде, преди да съм поднесла почитания на баща си и да съм чула мнението му. Това като че ли им затвори устата. — Тя се усмихна кисело. — При нас дъщерята е обвързана с бащиния дом до навършване на пълнолетие. Ако ме задържат против волята ми, това може да се изтълкува като отвличане и да стане причина за нападение, а те още не са готови за подобно нещо.
— Пускат ни да си отидем, въпреки че притежаваме драконовото кълбо? — удиви се Дерек.
— Не ни пускат — ще ни ескортират!
— На север има една соламнийска крепост — каза Дерек. — Оттам можем да вземем кораб, който да ни откара до Санкрист…
— В мига, в който се опиташ да избягаш, няма да стигнеш жив и до онези дървета там — обади се Флинт и се разкиха с всичка сила.
— Така е. — Потвърди Лорана. — Трябва да отидем при куалинести и да убедим баща ми да ни съдейства да отнесем кълбото в Санкрист. — На челото й се появиха бръчки и Стърм разбра, че това също ще им създаде проблеми. — Достатъчно говорихме. Пуснаха ме само за да ви обясня какво трябва да правим. Доста са нетърпеливи, а трябва да се погрижа и за Гилтанас. Разбрахме ли се?
Лорана изгледа двамата рицари и зачака да потвърдят ролята й на водач. Стърм се усмихна, защото много му приличаше на Танис — със стиснатата си челюст и решителния поглед. Но на Дерек изобщо не му стана приятно. Беше ядосан и безпомощен, но нямаше избор. Накрая измърмори нещо като съгласие и отиде да вземе сандъка, Флинт и Стърм го последваха. Джуджето продължаваше да киха без прекъсване.
Лорана отиде при брат си. Кожените й ботуши не издаваха почти никакъв звук по мокрия пясък, но слабоватата фигура веднага се надигна. Тя отстъпи боязливо назад, като наплашено животно. Тас, който досега беше бъбрил с нея на някаква странна смесица от общ и елфски, я хвана нежно за ръката.
— Не си отивай — намеси се весело кендерът. — Това е сестрата на принца. Лорана, виж, Гилтанас започна да се съвзема. Сигурно е от това, с което му намаза челото. Бях готов да се закълна, че ще лежи в безсъзнание поне още няколко дни. — Тас се изправи. — Лорана, това е моята приятелка… как каза, че ти било името?
Вместо отговор тя заби поглед в земята и се разтрепери. Дланите й загребаха шепа пясък и го изсипаха. След това измърмори нещо, което и двамата не чуха.
— Как се казваш, дете? — попита нежно Лорана.
— Силварт — изрече едва чуто.
— На вашият език това не означава ли „среброкоса“? — попита Лорана и коленичи до Гилтанас, за да му помогне да се изправи. Той вдигна замаяно ръка към раната.
— Не пипай! — Силварт побърза да хване ръката му. — Това ще ти помогне. — Говореше на общия, с акцент, но ясно и свързано.
Гилтанас изстена, затвори очи и отпусна ръка. Тя го изглежда с тревога, посегна да погали лицето му, но се сети, че сестра му я гледа и побърза да се отдръпне.
— Чакай малко, Силварт — каза Лорана.
Лицето й застина и излъчваше такъв страх, че Лорана побърза да я успокои.
— Не се страхувай. Искам само да ти благодаря, че се погрижи за брат ми. Таселхоф е прав. Аз също видях колко сериозна е раната, но ти го излекува. Моля те, остани с него, ако можеш.
Силварт се втренчи в земята.
— Ще остана, господарке, щом такава е волята ти.
— Това не е заповед, а молба. Казвам се Лорана. Тя отново вдигна глава.
