границата.
— Пристигнахме, защото моите шпиони ми казаха, че те са тук — или ще се появят в най-скоро време. Гласът на Господаря бе тих, но пронизваше повече от ледения вятър.
— Те… те… — измърмори нервно драконът и запристъпва неспокойно по скалната издатина. — Оставихме войната на север, губим ценно време и цяло богатство в стомана. И за какво? Заради някаква шайка скитници.
— Знаеш, че за мен парите не означават нищо. Ако пожелая, мога да купя целия Тарсис. — Той потупа шията на дракона със заледената си ръкавица. — Войната на север върви добре. Господарят Ариакус нямаше нищо против моето отпътуване. Бакарис е много добър млад командир и познава войските ми почти толкова добре, колкото и аз самият. А тези, които сега преследваме, не са просто шайка скитници. Именно те убиха Верминаард.
— Пфу! Той сам изкопа гроба си. Беше обсебен и не виждаше истинската цел. — Драконът хвърли поглед към господаря си. — Това важи и за други, не само за него.
— Обсебен ли? Да, прав си, но някой трябваше да обърне внимание на това обсебване. Той беше посветен и знаеше колко опасно може да бъде за нас знанието за древните богове, след като се разпространи сред хората. Според докладите на моите шпиони, хората вече имат водач, човек на име Елистан, който е посветен на Паладин. Поклонниците на Мишакал върнаха на земята истинското изцеление. Не, Верминаард беше прав. Опасността наистина е голяма. Ние трябва да я разпознаем и да я предотвратим, а не да се правим, че не съществува. Драконът изсумтя презрително.
— Този жрец, Елистан, не водач на хората, а на осем презрени човешки същества, които са били роби на Верминаард в Пакс Таркас. Сега са се сврели в Саутгейт при планинските джуджета. — Драконът приседна на скалата и най-после почувства лека слънчева топлина по люспестата си кожа. — Освен това шпионите ни докладват, че в момента те пътуват към Тарсис. До довечера този Елистан ще бъде наш и нещата ще приключат. Край с посветения на Паладин!
— Елистан не ми трябва. Не търся него. — Господарят сви безучастно рамене.
— Така ли? — Скай вдигна учудено глава. — А кой тогава?
— Други трима ме вълнуват особено. Ще ти дам подробното им описание, защото залавянето им е част от утрешното унищожение на Тарсис. Ето тези, които търся… — Господарят се приближи до дракона.
Танис крачеше през заснежените поля и ботушите му разчупваха със скърцане замръзналата ледена кора. Слънцето грееше високо в гърба му, но не топлеше. Той се загърна плътно с наметалото си и погледна назад, за да се увери, че никой не е изостанал. Всички го следваха, като по-силните и издръжливи проправяха пътя на по-слабите. След Танис вървеше Стърм, стабилен и уверен, както винаги, макар и все още разстроен от раздялата с Чука на Карас — за него той притежаваше почти мистична стойност. Изглеждаше по-изтощен от обикновено, но не изоставаше от полуелфа, въпреки че пътуваше в пълно бойно снаряжение и тежестта на бронята го караше да затъва на всяка крачка.
Следваше го Карамон, натоварен освен със своя и с багажа на брат си, както и с множество оръжия. Самият му вид предизвикваше умора у Танис, но огромният воин крачеше с лекота и дори разширяваше пъртината за онези, които го следваха.
Четвърти в колоната беше Гилтанас — елфски принц и син на Говорителя на Слънцата, управника на елфите от Куалинес-ти. Двамата с Танис бяха израснали като братя и можеха да бъдат много близки, но Танис бе само наполовина елф, плод на брутално изнасилване от човек. Преди да напусне елфите, той бе обикнал сестрата на Гилтанас, Лорана, и затова сега си мислеше, че Гилтанас предпочита да го види мъртъв. Ривъруайнд и Златна Луна крачеха заедно след елфския принц. Плътните им кожени наметките предпазваха от студа, който не беше нещо ново за тях и определено не докосваше огнените им сърца. Бяха женени по-малко от месец и огромната любов и уважение, които изпитваха един към друг, олицетворяваше самопожертвователната обич, която бе придобила нови измерения чрез познанието за древните богове.
След тях вървяха Елистан и Лорана. За Танис беше странно, че винаги когато поглеждаше към Ривъруайнд и Златна Луна, след това погледът му се преместваше към Елистан и Лорана. Винаги бяха заедно, погълнати от някакъв сериозен разговор. Посветеният на Паладин, внушителен в бялата си роба, която се открояваше дори на фона на снега, макар и белобрад, с оредяваща коса, все още изглеждаше превъзходно и можеше да очарова едно младо момиче. Малцина бяха онези, както мъже, така и жени, които, като погледнеха леденосините му очи, не изпитваха преклонение пред него.
Лорана, която крачеше до него, беше избягала от дома си в Куалинести, за да последва Танис — нейната голяма любов. Макар че беше още много млада, обстоятелствата я принудиха да съзрее бързо и сега очите й виждаха болката и страданието, които я заобикаляха. Знаеше, че мнозина от групата, включително и Танис, я смятат за излишен товар и с всички сили се стараеше да се докаже. Когато Елистан тръгна да търси подслон на осемстотинте бегълци от Пакс Таркас, Лорана му се притече на помощ и облекчи неимоверно задачата му. Беше станала незаменима, факт, който Танис все още не можеше да преглътне. Той стисна зъби и премести погледа си към Тика.
Девойката, която по неволя се беше присъединила към тях, вървеше заедно с Райстлин само защото Карамон я беше помолил да наглежда брат му и да му помага, докато той проправя път на останалите. Но нито тя, нито Райстлин изглеждаха доволни от компанията на другия. Магьосникът пристъпваше бавно, свел глава срещу вятъра. Често спираше и кашляше почти до припадък. Тика му предлагаше помощта си, но той я отблъскваше с ръмжене. От Флинт, който вървеше след тях, се виждаше само върхът на шлема му, завършващ с „грифонска грива“. Танис му припомни, че грифоните нямат гриви и това трябва да е конска грива, но джуджето, което не можеше да понася коне и кихаше в тяхно присъствие, беше отказало да повярва и дума. Полуелфът се усмихна и поклати глава, като се сети как Флинт искаше да върви начело и чак когато Карамон за трети път го измъкна от поредната пряспа, се беше се съгласил да върви в „ариергарда“.
До джуджето припкаше Таселхоф Бърфут и му разказваше някаква история как навремето намерил един вълнист мамут — каквото и да беше това животно, — който двама пишман-магьосници държали в плен. Танис въздъхна, защото Тас му лазеше по нервите. Вече му бе направил строга забележка, когато удари Стърм по главата със снежна топка, но знаеше, че приключенията и новите изживявания бяха смисълът на живота на кендера. Той се наслаждаваше на всяка минута от това изтощително пътешествие.
Да, всички бяха тук. И все още го следваха.
Танис се обърна рязко и се загледа на юг. „Защо следват точно мен! — запита се тъжно. — Та аз не съм наясно накъде отива дори собственият ми живот. Не съм като Стърм, който иска да освободи земята от драконите, както е сторил неговият идол — Хума. Не съм като Елистан, чиято мисия е да върне на хората познанието за древните богове. Не съм дори като Райстлин, чиято цел е да се сдобие с огромна мощ.“ Стърм го побутна и посочи напред. На хоризонта се бе появила редица от ниски хълмове. Ако картата на кендера беше вярна, град Тарсис трябваше да се намира точно след тях с белокрилите кораби и снежнобелите кули. Тарсис Великолепният.
3.
Тарсис Великолепният.
Бяха стигнали до подножието на голите пустинни хълмове и според картата от тях се виждаше град Тарсис.
— Опасно е да се изкачим горе през деня — каза Стърм и закри устата си с шала. — Всичко живо ще ни забележи.
— Прав си. Ще лагеруваме в подножието. Но аз все пак ще отида, за да погледна града.
— Това изобщо не ми харесва — измърмори мрачно Стърм. — Нещо не е наред. Искаш ли да дойда с теб? Танис погледна умореното му лице и поклати глава.
— По-добре организирай пренощуването.
Облечен в бяло наметало, той се приготви да изкачи заснежените, осеяни с оголени скали възвишения. Тъкмо щеше да тръгва, когато нечия ледена ръка го докосна. Обърна се и срещна погледа на магьосника.
— Аз ще дойда с теб — прошепна Райстлин. Танис го изгледа учудено, после отправи поглед към
