подчини.
— Толкова се радвам да те видя. — Китиара коленичи пред него и започна да сваля ботушите му. — Съжалявам, че пропуснах срещата в Солас. Къде са останалите? Какво прави Стърм? Сигурно се бие заедно с рицарите. Не се учудвам, че сте се разделили.
Никога не съм разбирала това ваше странно приятелство…
Тя продължи да говори, но Танис не я слушаше, а само я гледаше. Беше забравил колко красива, колко чувствена и привлекателна е тази жена. Направи отчаян опит да се съсредоточи върху мисълта за опасността, която го грозеше, но си представяше единствено блажената нощ, която ще прекара с нея. В този момент тя го погледна в очите и страстта, която съзря, я порази и омагьоса.
Ботушът се изплъзна от ръцете й. Танис се наведе и пряко волята си я придърпа към себе си. Китиара обви врата му с ръка и притисна устни към неговите. Допирът отприщи всички желания и копнежи, които го бяха измъчвали през последните пет години.
Ароматът й — топъл и женствен — се примесваше с миризмата на кожа и стомана. Целувката й бе огнена, а болката — непоносима.
Танис знаеше само един начин да я премахне.
Съдържателят почука на вратата и като не получи отговор, остави виното пред вратата и поклати възхитено глава — това бе третият мъж за три дни.
— Разкажи ми за малките ми братчета — измърмори сънено Китиара, лежейки в прегръдката на Танис. — С теб ли са?
— Последния път, като ви видях, бягахте от Тарсис заедно с някаква елфска принцеса.
— Ти ли беше това! — Танис си припомни сините дракони.
— Естествено! — Кит се сгуши в него и го погали по лицето. — Брадата ти ми харесва. Така не си личат мекушавите ти елфски черти. Как се озова в армията?
„Вярно, как съм се озовал?“ — замисли трескаво Танис.
— Ами… заловиха ни… в Силванести. Един офицер ме убеди, че е… глупаво да се с-сражавам… срещу К-кралицата на Мрака.
— А братлетата ми?
— Ние… разделихме се.
— Жалко — въздъхна Китиара. — Много исках да ги видя. Карамон сигурно е станал истински великан. Ами Райстлин? Разбрах, че бил много добър магьосник. Още ли носи Червената роба?
— Предполагам… Не съм го виждал…
— Скоро ще го видиш — изрече убедено Китиара. — Той е като мен, винаги е копнял за могъщество…
— Ами ти? — побърза да я прекъсне Танис. — Какво правиш тук, толкова далеч от фронта? Боевете се водят на изток…
— Тук съм поради същата причина като теб. Търся Мъжа със Зеления скъпоценен камък, естествено.
— Ето къде съм го виждал! — Спомените нахлуха в съзнанието на Танис — морякът на борда на „Перешон“ беше мъжът от Пакс Таркас, който бягаше заедно с нещастния Ебен. Това бе мъжът, в чиито гърди беше инкрустиран зелен скъпоценен камък.
— Ти си го намерил! — Китиара се надигна и кафявите й очи заблестяха. — Къде? Кажи къде?
— Не съм сигурен, че е той. — Танис разбра, че е сгрешил. — Изобщо не приличаше на него. Аз… ние получихме съвсем грубо описание…
— Изглежда на около петдесет човешки години, но очите и ръцете му са младежки, а в гърдите му има зелен скъпоценен камък. Получихме донесения, че са го видели във Флотсам и Кралицата на Мрака ме изпрати тук. Той е ключът, Танис!
Намери го и тогава никоя сила в Крин няма да може да ни спре!
— Защо? Какво толкова има в този човек, което… ще… ъ-ъ… ни помогне да спечелим войната?
— Никой не знае. — Кит вдигна изящните си рамене и отново се отпусна в ръцете му. — Ей, ти пак трепериш. Сега ще те стопля. — Тя го целуна по врата и прокара ръце по тялото му. — Казаха ни, че ако намерим този човек, войната ще приключи много бързо.
Танис преглътна. Допирът й наистина го стопляше.
— Само помисли — прошепна Китиара в ухото му, а дъхът й бе влажен и горещ. — Ако го намерим — ти и аз, — Крин ще бъде в краката ни! Кралицата ще ни възнагради така, както не си и сънувал! Ще бъдем завинаги заедно, Танис. Хайде да го потърсим! Още сега!
Думите изкънтяха в съзнанието му. Двамата заедно, завинаги.
Край на войната. Власт над цял Крин. Не, помисли си и гърлото му се сви. Това е лудост! Абсурд! Хората, приятелите… Но не беше ли сторил предостатъчно за тях? Какво им Дължеше? Нищо! Те го бяха наранили и отхвърлили! Бяха го презрели и прокудили. Защо да мисли за тях, а не за себе си? Та това е жената, за която беше мечтал толкова време! Сега можеше да бъде негова! Китиара… толкова красива, толкова желана…
— Не! — отвърна рязко Танис, след което повтори малко по-меко: — Той.
— Вдигна ръка и я притегли към себе си. — Утре ще отидем. Ако е бил той, няма къде да се скрие. Сигурно съм… Китиара се усмихна и отново се отпусна в прегръдките му. Той се наведе към нея и я целуна страстно. Някъде далеч се чуваше грохотът на Кървавото море на Ищар.
10.
Кулата на Върховните Клерикали.
Рицарство.
Сутринта бурята бе преминала. Слънцето изгря — бледожълт диск, който не топлеше. Рицарите, които стояха на пост на бойниците на Кулата на Върховните Клерикали, се отправиха с благодарност към леглата си, обсъждайки какво бяха преживели, защото в Соламния не бяха виждали такава буря от дните на Катаклизма насам. Онези, които ги смениха, бяха не по-малко уморени. Тази нощ никой не беше спал.
Сега пред погледите им се простираше заснежената равнина, а единствените цветни петна бяха догарящите дървета, които светкавиците бяха поразили. Но рицарите не гледаха тези зловещи факли, а стотиците хиляди огньове на хоризонта, които изпълваха въздуха със смрад.
Лагерите на драконовите армии.
Само едно нещо пречеше на Драконовия Господар да завладее Соламния. „Нещото“ (както често го наричаше Господарят) бе Кулата на Върховните Клерикали. Тя бе построена в далечното минало от Винас Соламнус, основател на рицарството, и преграждаше единствения проход през вечно заснежената и забулена в облаци планина Вингаард. Кулата защитаваше Палантас, столицата на Соламния, както и пристанището Паладинови порти.
Ако драконовите армии я превземеха, падаше и Палантас — богат и красив град, обърнал гръб на света, за да се любува на собственото си отражение, — след което щяха да изтребят непокорните рицари от лицето на земята.
Драконовият Господар, подчинените й я наричаха Черната дама, този ден беше на изток с някаква тайна мисия, но остави лоялни и способни заместници, които биха дали мило и драго, за да заслужат одобрението й.
От всички Драконови Господари тя бе най-приближена на Кралицата и затова нейните наемници — драконяни, таласъми, човекоядци и хора — седяха край лагерните огньове и се взираха жадно в Кулата, копнеейки да я превземат и да заслужат похвалата на Черната Дама.
Кулата се охраняваше от голям гарнизон соламнийски рицари, които бяха пристигнали от Палантас само преди няколко седмици. Според легендата тя никога не е попадала във вражи ръце, докато са я охранявали хора на вярата, тъй като била обител на Върховния Клерикал — сан, който бе на второ място след този на Великия учител и бе най-почитаната институция сред рицарството.
През Епохата на Сънищата в Кулата живеели посветени на Паладин. Младите рицари идвали тук, за да получат религиозно обучение и политическа подготовка. От тези посветени и до ден днешен бяха останали много следи. Драконяните не нападаха не заради страха от древната магия, а защото на командването му бе ясно, че превземането на Кулата ще излезе скъпо.
— Времето е наш съюзник — заяви Черната дама, преди да отпътува. — Шпионите ми докладваха, че
