— Щеше ми се Танис да е тук — прошепна Флинт на Лорана.
Тя стоеше до Стърм, висока и стройна, облечена в доспехи които лорд Гюнтар бе поръчал специално за нея в Палантас — сребърен шлем, нагръдник, украсен със сложни мотиви от злато, и черна кожена туника, която се спускаше чак до ботушите.
Можеше да се върне в Санкрист. Всъщност бе и заповядано да се върне, защото Гюнтар получи тайно сведение, в което лорд Алфред описваше подробно отчаяното им положение, но тя предпочете да остане, поне за известно време. Хората в Палантас я приеха дружелюбно, защото все пак беше принцеса, и останаха очаровани от красотата й. Освен това много се заинтригуваха от драконовите копия, дори поискаха едно, за да го изложат в музея си. Но когато Лорана им разказваше за драконовите армии, те само вдигаха рамене и се усмихваха.
Малко по-късно узна от един вестоносец какво е положението в Кулата на Върховните Клерикали и тя разбра, че на всяка цена трябва да получат копията. Но освен нея нямаше кой друг да им ги занесе и да ги обучи да боравят с тях, затова пренебрегна заповедта на лорд Гюнтар да се върне в Санкрист.
Пътуването от Палантас до Кулата беше кошмарно. Лорана тръгна с два фургона хранителни припаси и безценните драконови копия. Първият фургон затъна в снега само на няколко километра от града. Разпределиха съдържанието му между няколкото рицари, които го конвоираха, Лорана и нейната група и втория фургон, но по-късно и той затъна. Копаха, дърпаха, бутаха го, но без резултат. Рицарите, Лорана, Флинт и Тас натовариха храната и оръжията на конете и извървяха останалата част пеш. Когато влязоха в Кулата и разказаха за премеждията си, всички разбраха, че повече провизии няма да има. Пътят до Палантас беше непроходим.
Дори и при най-скромно разпределени дажби рицарите и пешаците разполагаха с храна само за няколко дни, а драконовите армии бяха готови да чакат и до края на зимата.
Разтовариха копията и по заповед на Дерек ги струпаха на двора. Рицарите ги огледаха с любопитство и повече не им обърнаха внимание. Оръжията им се струваха допотопни и нефункционални. Когато тя плахо предложи да им покаже как да боравят с тях.
Дерек само изсумтя в отговор.
Лорд Алфред се вторачи през прозореца в лагерните огньове на хоризонта. Лорана се обърна към Стърм с надежда, но той потвърди онова, от което се опасяваше най-много.
— Мисля, че Господарите изобщо няма да си дадат труда да ни пращат дракони. Ако не намерим начин да подновим доставките си, Кулата ще падне, защото мъртвите не могат да я защитават.
Сребърните драконови копия останаха на двора, непотребни и забравени, погребани под снега.
11.
Кендерско любопитство. Кендерско любопитство.
Рицарите тръгват в атака.
В нощта след посвещаването на Стърм двамата с Флинт обикаляха бойниците и джуджето разказваше преживелиците им.
— Кладенец от чисто сребро блестеше като скъпоценен камък в сърцето на Драконовата планина. От това сребро Терос изкова копията.
— Най-много съжалявам, че не можах да видя гробницата на Хума — отвърна тихо Стърм. Той се загледа в огньовете на хоризонта и се подпря на древната каменна стена. Върху изпитото му лице попадна светлина от някакъв прозорец.
— Какъв е този начин, лорд Дерек? — попити Стърм с преднамерена любезност. — Ти и Гюнтар смятате, че сте ме победили — пренебрегна въпроса му той, а гласът му трепереше от ненавист. — Но не сте! Един героичен акт — и рицарството ще падне в краката ми. Това ще е вашият край!
— Бях останал с впечатлението, че войната се води с драконовите армии.
— Я не ми се прави на много достоен! Наслаждавай се на рицарството си, Брайтблейд. Платил си достатъчно за него. Какво й обеща в замяна на лъжите й? Брак? Да я направиш почтена?
— Мярата не ми позволява да ви извикам на дуел, но не намирам за уместно да слушам как обиждате тази, която е колкото добра, толкова и смела! — Рицарят се обърна с намерението да си тръгне.
— Не смей да ми обръщаш гръб! — Дерек се хвърли към него и го сграбчи за рамото.
Стърм се извърна яростно, поставил ръка на меча си. Дерек също посегна към оръжието си и за миг изглеждаше, че дори Мярата няма да помогне, но Флинт бързо дръпна приятеля си.
— Кажи каквото имаш да казваш, Дерек! — Гласът му трепереше.
— С теб е свършено, Брайтблейд. Утре ще изведа рицарите на бойното поле. Няма какво повече да се размотаваме в тоя скапан каменен затвор. Ще видиш, че моето име ще се превърне в легенда!
Флинт погледна тревожно Стърм — кръвта се беше оттекла от лицето му.
— Дерек, ти си луд! Отвън има хиляди наемници! Ще ви накълцат на парчета!
— Ще ти се, нали! Бъди готов, тръгваме на зазоряване, Брайтблейд.
Кулата на Върховните Клерикали се издигаше като страж срещу западния склон на прохода Уесгейт, единствения проход през планинската верига Хабакук, която разделяше източна Соламния от Палантас. Всички останали пътища към града бяха дълги стотици километри и минаваха или през планини, или през пустиня, или по море. А корабите, които навлизаха в Портите на Паладин, бяха лесна мишена за огнемятащите катапулти на гномовете.
Кулата бе построена през Епохата на Могъществото, Флинт бе добре запознат с архитектурата от този период — тогава повечето сгради са били проектирани и строени от джуджета, но не и тази. Той продължаваше да се чуди кой я е строил, защото според личното му мнение този човек трябва да е бил или пиян, или луд.
Основата представляваше осмоъгълна каменна стена, като всеки от осемте ъгъла бе увенчан с островърха кула. Между тях, по цялата дължина на стената, бяха иззидани бойници. Вътрешната осмоъгълна стена бе основа за поредица от кулички и контрафорси, които се преливаха изящно към централната кула.
Архитектурният проект бе съвсем стандартен, но онова, което озадачаваше джуджето, бе липсата на вътрешни отбранителни точки. На външната стена имаше три огромни стоманени порти вместо само една, което е по-разумно, защото отбраната им изискваше огромно количество жива сила. Всяка от трите порти извеждаше към тесни дворчета, в чийто край имаше подвижни вертикални решетки, от които се влизаше направо в огромна зала. А тези три зали се срещаха направо в сърцето на централната Кула!
— Все едно да поканиш врага си на чай! — беше изсумтяло джуджето. — Това е най-тъпо построената крепост, която съм виждал през живота си.
За рицарите Кулата бе свещено място, в което имаше право да влиза само Върховният Клерикал, но тъй като такъв липсваше, те щяха да защитават стените до последна капка кръв, но нямаше да се осмелят да пристъпят в залите й.
Първоначално тя е била замислена да охранява прохода, а не да го препречва. Но след това построили допълнителна сграда, която не позволяваше свободно преминаване. Точно в тази пристойка живееха рицарите и пешаците и никой не помисляте да влезе в Кулата.
Никой, освен Таселхоф.
Подтикван от неумолимото си любопитство и разяждащия глад, кендерът пое по горната част на вътрешната стена. Постовите го изгледаха враждебно, стиснали с една ръка мечовете си, а с другата кесиите си. Тас слезе по стълбите и се озова в централния двор, където беше тъмно. Нямаше нито факли, нито часови. Към стоманените решетки водеха широки стъпала Той бързо ги изкачи и надникна през една от решетките. Нищо. Във вътрешността на кулата бе тъмно като в самата Бездна.
Тас се опита да повдигне решетката — акт, продиктуван по-скоро от безсилие, отколкото от здрав разум, защото само Карамон или десетима рицари можеха да я вдигнат, — но за огромно негово удивление тя започна да се вдига с най-ужасяващото скърцане, което беше чувал някога! Той я задържа, поглеждайки страхливо към бойниците в очакване целият гарнизон да се впусне насам и да го залови, но рицарите явно чуваха само къркоренето на празните си стомаси. Тас погледна отново решетката. Между острите шипове в долната част и каменната основа имаше разстояние колкото да се провре един кендер. Без изобщо да мисли за последствията, той легна на земята и се промуши през отвора.
Озова се в някаква огромна зала, широка почти петнайсет метра, но не виждаше нищо. На стената
