В гласа й се долавя страх. Наистина е уплашена. Глупаво момиче. Почва да ме дразни. Почти съм издълбал камъка. Мога да го извадя.
— Слушай, Ясия! — Целият треперя от възбуда. Едва говоря. — Нямаме с какво да преживяваме след пожара и тежката зима. Тези скъпоценности ще се продадат добре на пазара в Гаргат и ще можем да се махнем от това ужасно място. Ще отидем в някой град, например в Палантас! Винаги си искала да видиш какви чудеса има там.
— Не, Берем, забранявам ти! Това е светотатство! Гласът й е строг. Никога не съм я виждал такава. За миг се разколебавам. Отдръпвам се от прекършената колона, украсена със скъпоценни камъни. Аз също започвам да усещам, че това място крие нещо злокобно. Но камъните са толкова красиви! Когато ги погледна, блясъкът им ме заслепява. Тук няма никакъв бог. Никой от боговете не го е грижа. На никой от тях не му трябват камъни, вградени в някаква стара, срутена колона.
Посягам да извадя камъка с ножа си. Той сияе като слънчев лъч, преминал през зелените листа на дърветата…
— Берем! Спри!
Ръката й сграбчва моята, ноктите й се впиват в плътта ми. Боли… Ядосвам се и, както става понякога, пред очите ми се спуска завеса. Усещам, че се задушавам. Главата ми така пулсира, че очите ми сякаш всеки момент ще изскочат.
— Остави ме на мира! — чувам гласа си.
Блъскам я…
Тя полита…
Всичко става много бавно. Сякаш пада цяла вечност… Искам да я хвана… Но не мога да помръдна.
Тя се удря в пречупената колона.
Кръв… кръв…
— Яс — шепна и я прегръщам.
Но тя не отговаря. Кръвта облива камъните и те вече не блестят. И в тях, както в очите й, светлината е угаснала…
И тогава земята се разцепва. Колоните се издигат от изпепелената почва и пробождат небето! Настава мрак и чувствам ужасна, изгаряща болка в гърдите си…
— Берем!
Маквеста стоеше на бака и гледаше кормчията си.
— Берем, казах ти, че идва буря. Искам корабът ми да бъде на сигурно място, а ти какво правиш? Стоиш и зяпаш морето! Да не би да тренираш за паметник?! Размърдай се, дръвнико! Не плащам на паметници!
Мъжът се стресна. Лицето му пребледня и той се сви. Изглеждаше толкова жалък, че капитанът на „Перешон“ почувства вина, задето си е изкарала яда върху безпомощно дете.
„Та той е точно това“, каза си тя уморено. Макар да беше 50 или 60-годишен и един от най-добрите кормчии, които е имала, умствено той бе дете.
— Съжалявам, Берем — въздъхна Мак. — Не исках да ти крещя. Просто бурята… ме изнервя. Хайде, стига, не ме гледай така. Ех, ако можеше да говориш, щях да знам какво става в главата ти, ако в нея изобщо има нещо! Е, както и да е. Свърши си работата и слез долу. Най-добре ще е да си лежиш в койката, докато ураганът премине.
Берем й се усмихна с естествената, открита усмивка на дете.
Маквеста поклати глава и се отдалечи, погълната от мисълта как да подготви любимия си кораб за предстоящата буря. С ъгълчето на окото си видя Берем да се тътри надолу, но забрави за него, когато първият й помощник се появи и съобщи, че една трета от моряците й са толкова пияни, че за нищо не стават…
Берем лежеше в помещението за екипажа. Хамакът му яростно се залюля, когато първите пориви на бурята атакуваха кораба, докато акостираше в пристанището Флотсам в Кървавото море на Ищар. Като положи ръцете си, които изглеждаха твърде млади за тялото на петдесетгодишен човек под главата си, той се загледа в лампата, която се люлееше от гредите.
— Виж, Берем, тук има пътека… Колко странно. Толкова пъти сме ловували в тази гора, а не сме я виждали.
— Не е странно. Направили са я животните.
— Надявам се да видим някоя сърна. Цял ден не уловихме нищо. Мразя да се прибирам с празни ръце.
Без да чака отговора ми, тя тръгва по пътеката. Свивам рамене и я следвам. Приятно е да си навън днес — първият топъл ден след суровия студ на зимата. Слънцето сгрява врата и раменете ми. Придвижването през опожарените гори е лесно. Няма лози, които да те препъват. Няма бодливи храсти, които късат дрехите ти. Сякаш ги е ударила светкавицата, която помним от миналата есен.
Книга 1
Глава 1
Полет от мрака към мрака.
Офицерът от драконовата армия бавно слезе по стълбите от втория етаж на хана „Солен бриз“. Минаваше полунощ и повечето посетители отдавна си бяха легнали. Единственият звук идваше от вълните, които се плискаха върху скалите на Кървавия.
Той спря за момент на стълбите и хвърли надолу бърз, но обстоен поглед. Пивницата беше празна с изключение на един драконянин, който, проснат на една маса, хъркаше пиянски. Крилете му потрепваха при всяко вдишване, а дървената маса скърцаше и се олюляваше под тежестта му.
Офицерът се усмихна горчиво и продължи надолу. Беше облечен в стоманена броня, изработена по подобие на онези, които носеха Драконовите господари. Шлемът скриваше лицето му и единственото, което се виждаше беше червеникавокафява брада, която показваше, че е човек.
В края на стълбището той спря внезапно, объркан, че вижда ханджията още буден. След като му кимна леко, офицерът понечи да излезе, но кръчмарят го спря с въпрос.
— Очакваш ли Господарката тази вечер?
Мъжът спря и се обърна. Извади чифт ръкавици и без да поглежда към ханджията, започна да си ги слага. Времето беше ужасно студено. В крайморския град Флотсам вилнееше зимна буря каквато не бе имало от триста години по бреговете на Кървавия залив.
— По това време? — изръмжа офицерът. — Едва ли. Дори драконите не летят в такива бури.
— Да, в такава нощ ни човек, ни звяр пътува — съгласи се ханджията. После го изгледа проницателно. — Какво тогава те кара да излезеш в това време?
Офицерът го изгледа студено.
— Не е твоя работа къде отивам или какво правя.
— Извини ме! — Ханджията вдигна ръце, сякаш да се предпази от удар. — Просто, ако Господарката се върне, може да й потрябваш. Ще се радвам да й съобщя къде може да те намери.
— Няма да се наложи — промърмори офицерът. — Оставих й съобщение… в което обяснявам всичко. А и ще се върна преди да се съмне. Аз… просто отивам да подишам чист въздух.
— Не се и съмнявам — изкикоти се кръчмарят. — Нали не си излизал от стаята й цели три дни! Или трябва да кажа три нощи?! Не се ядосвай — бързо добави той, като видя, че офицерът се изчерви от ярост под шлема, — възхищавам се на мъжете, които успяват да я задоволяват толкова дълго време! Накъде тръгна тя?
— Трябваше да разреши някакъв проблем на изток, близо до Соламния — отговори офицерът начумерено. — На твое място не бих разпитвал повече за работите й.
— Не, не — отвърна припряно ханджията. — Разбира се. Е, желая ти приятна вечер… как ти беше името? Тя ни запозна, но го забравих.
— Танис — отвърна офицерът с приглушен глас. — Танис, полуелфът. Приятна вечер и на теб.
Той кимна студено, уви се плътно в наметката и излезе в бурята. Хапещият вятър нахлу в стаята, угаси свещите и завъртя във въздуха листата. Офицерът не успя да затвори веднага тежката врата и ханджията,
