към стената.
Глава 2
Преследването.
На сутринта вятърът утихна. Звукът от водата, която се стичаше монотонно от стрехите, засилваше главоболието на Танис и той почти мечтаеше за пронизващия вихър. Небето беше сиво и оловната му тежест го потискаше.
— Морето ще е бурно — каза мъдро Карамон.
Воинът се смяташе за експерт по мореплаването след като беше изслушал всички морски истории, разказвани от Уилям, ханджията на „Прасето и свирката“ в Порт Балифор. Никой не му възрази, тъй като нищо не знаеха морето.
— Може би не трябва да рискуваме — започна Тика.
— Тръгваме още днес — отсече мрачно Танис. — Ще напуснем Флотсам, дори ако трябва да плуваме.
Останалите се спогледаха, после отново насочиха погледите си към него. Прав, загледан през прозореца, той не забеляза вдигнатите им вежди и свиването на раменете, но че ги усети.
Бяха се събрали в стаята на близнаците. Оставаше още час до разсъмване, но Танис ги беше събудил веднага щом чу, че свирепият рев на вятъра утихна.
Той си пое дълбоко дъх и се обърна към тях:
— Съжалявам. Знам, че звуча като тиранин, но ни дебнат опасности, които не мога да ви обясня сега. Няма време. Мога да ви кажа само едно — никога в живота си не сме били в по-ужасна беда, отколкото в момента. Трябва да заминем, и то веднага! — Той долови истерична нотка да се прокрадва в гласа му и млъкна.
Настъпи тишина. Накрая Карамон каза неловко:
— Разбира се, Танис.
— Багажът ни е готов — добави Златна Луна. — Можем да тръгнем, когато кажеш.
— Тогава да вървим.
— Трябва да си взема нещата — заекна Тика.
— Добре, но побързай — нареди й полуелфът.
— А-аз ще й помогна — предложи Карамон с тих глас. Облечен като Танис в открадната броня на офицер от драконовата армия, той тръгна бързо след Тика с надеждата да открадне няколко минути насаме с нея. Златна луна и Речен вятър също отидоха да си вземат багажа. Райстлин остана неподвижен. Всичко, което щеше да вземе беше при него — торбичките с безценните съставки, необходими за заклинанията му, Жезълът на Магиус и Драконовото кълбо от полиран мрамор, прибрано в невзрачната му торба.
Танис чувстваше как странните му очи го пронизват и златистият им блясък сякаш проникваше в мрака на душата му. Но магьосникът не казваше нищо. „Защо“, питаше се ядосано Танис. Той би се зарадвал на възможността да свали товара от плещите си и да разкрие истината, макар да знаеше какви ще бъдат резултатите. Но като се изключи непрестанната му кашлица, Райстлин мълчеше.
След няколко минути останалите се върнаха в стаята.
— Готови сме, Танис — каза Златна Луна с приглушен глас.
За миг полуелфът не можа да проговори.
„Ще им кажа“ реши той. Пое дълбоко дъх и се обърна, но като видя лицата им, доверието, което имаха в него, се разколеба. Не можеше да ги разочарова, не можеше да разклати вярата им. Тя беше единственото, на което можеха да се уповават. И той с въздишка преглътна думите, които щеше да изговори.
— Да потегляме — каза прегракнало и тръгна към вратата.
Маквеста Кар-Тон се пробуди от дълбокия си сън от удари по вратата на каютата. Свикнала да прекъсват почивката й по всяко време, тя скочи и посегна към ботушите си.
— Какво има?
Преди да чуе отговора, вече преценяваше състоянието на кораба и ситуацията. Един поглед през амбразурата й показа, че вятърът е стихнал, но от полюшването на „Перешон“ усети, че морето все още се вълнува.
— Пътниците са тук — извика първият й помощник.
„Сухоземни плъхове“, помисли горчиво Маквеста, въздъхна и събу ботуша, който почти беше нахлузила.
— Върнете ги — нареди тя и отново си легна. — Няма да отплаваме днес.
Отвън, изглежда, започна някакъв спор, защото дочу първия помощник да повишава гневно глас и някой друг да му отвръща. Маквеста уморено се изправи. Помощник-капитанът, Бас Он-Кораф, беше минотавър — раса, която не се отличаваше с благ характер. Беше изключително силен и известен с това, че убива без причина — една от причините да тръгне по море. На кораб като „Перешон“ никой не задаваше въпроси за миналото ти.
Мак рязко отвори вратата на каютата си и излезе на палубата.
— Какво става тук? — попита тя с най-суровия си глас а очите й се местеха от животинското лице на първия помощник към брадатия мъж, който явно беше офицер от драконовата армия. Но тя разпозна леко дръпнатите му кафяви очи и го изгледа студено. — Казах, че няма да отплаваме днес, полуелфе, и…
— Маквеста — прекъсна я бързо Танис, — трябва да говоря с теб. — Той се опита да мине покрай минотавъра и да стигне до нея, но Кораф го сграбчи и го блъсна на земята. Огромният мъж зад него изръмжа и пристъпи напред. Очите на минотавъра проблеснаха и с бързо движение той извади кортика от широкия, ярък пояс на кръста си. Екипажът веднага се насъбра около него с надеждата, че ще стане бой.
— Карамон! — прошепна предупредително Танис и вдигна ръка с възпиращ жест.
— Кораф! — грубо извика Маквеста с яростна гримаса, за да напомни на първия си помощник, че това са клиенти, които си плащат и не бива да се отнася грубо с тях, поне докато сушата не се скрие от погледа им.
Минотавърът се навъси, но кортикът изчезна така бързо, както се беше появил. Той се обърна и надменно се отдалечи. Екипажът замърмори разочаровано, но след това се развесели. Очертаваше се интересно пътуване.
Маквеста помогна на Танис да се изправи на крака, изучавайки го със същия проницателен поглед, с който оглеждаше всеки, който искаше да стане член на екипажа. Веднага забеляза, че се е променил много, откакто го беше видяла за първи път. Изглеждаше така сякаш бе минал през ада и се бе върнал обратно. „Вероятно е в беда, — реши тя мрачно. — Е, не съм аз тази, която ще го отърве от нея. Няма да рискувам кораба си!“ Но все пак той и приятелите му й бяха платили за половината път, а парите й трябваха. В днешно време беше трудно за един пират да се състезава с Господарите.
— Ела в каютата ми — нареди грубо тя и тръгна пред него надолу.
— Остани с другите, Карамон — каза полуелфът. Снажният мъж кимна. Той хвърли мрачен поглед към Минотавъра и отиде при приятелите си, които се бяха скупчили мълчаливо край малобройните си вещи.
Танис последва Мак до каютата й. Вътре беше тясно дори за двама души. „Перешон“ бе малък кораб, бърз и маневрен, идеален за търговията на Маквеста. Тя трябваше да влиза и излиза бързо от пристанищата, за да разтоварва или товари, независимо дали стоката е предназначена за нея, или не. Понякога увеличаваше приходите си като настигаше някой добре натоварен търговски кораб, излизащ от Палантас или Тарсия, и го завладяваше, преди някой да разбере какво става. След като екипажът го плячкосаше, „Перешон“ бързо изчезваше в морето.
Беше ненадминат и в изпреварването на тежките кораби на драконовите Господари, макар че по принцип ги избягваше. Но напоследък твърде често техни кораби „ескортираха“ търговските плавателни съдове. Маквеста беше изгубила доста пари при последните си две пътувания и затова се реши да качи пътници — нещо, което при нормални обстоятелства никога не би допуснала.
Полуелфът свали шлема си и седна или по-скоро падна до масата, не свикнал с полюшването на кораба. Маквеста остана права, като балансираше с лекота.
— Какво искате? — попита тя, прозявайки се. — Казах ви, че не можем да отплаваме. Морето е…
— Трябва да заминем! — прекъсна я рязко Танис.
