палубата. Лечителските умения на Златна Луна му бяха помогнали малко да се възстанови, но очевидно дори жреците не можеха да спрат разбунтувания му стомах. А пред смута в душата му, лечителката беше безсилна.
Той седна на палубата и се загледа в морето, за да се увери, че няма платна на хоризонта. Може би защото бяха добре отпочинали, спътниците му по-леко понасяха люлеенето на кораба през бурните морски води, само дето бяха мокри до кости от високите вълни, които се разбиваха в борда. Дори Райстлин, за учудване на Карамон, изглеждаше доста добре. Той беше легнал встрани от останалите върху платно, което един моряк извади, за да се запазят пътниците доколкото могат от пръските на вълните. Райстлин не страдаше от морска болест. Дори не кашляше много. Изглеждаше потънал в мислите си, а златистите му очи блестяха по-ярко от утринното слънце, което ту се показваше, ту се скриваше зад препускащите буреносни облаци.
Маквеста само сви рамене, когато Танис й спомена, че има вероятност да ги преследват, защото знаеше, че „Перешон“ е по-бърз от тежките кораби на Господарите. Успяха да се измъкнат незабелязано от пристанището и единствените, които ги видяха, бяха другите пиратски кораби, но в тяхното братство никой не задаваше въпроси.
След известно време морето се поуспокои и изглади под постоянния бриз. Цял ден буреносните облаци се снижаваха заплашително, но накрая свежия вятър ги разпръсна. Нощта беше ясна и звездна. Маквеста вдигна още няколко платна и корабът сякаш литна над водата. Когато спътниците се събудиха сутринта, пред очите им се разкри една от най-зловещите гледки в цял Крин.
Бяха на прага на Кървавото море на Ищар. Слънцето се издигаше като огромна златна топка на източния хоризонт, когато „Перешон“ нагази във водите, алени като робата на магьосника и като кръвта, която избиваше по устните му, когато кашляше.
— Името му подхожда — сподели Танис с Речен вятър, докато седяха на палубата, загледани в зловещите кървави води. Не виждаха надалеч заради бурята, която се носеше над морето и обгръщаше водата с оловносива завеса.
— Досега не вярвах. — Речен вятър поклати глава. — Чух разказа на Уилям за морски дракони, които поглъщали цели кораби, и за жени с опашки вместо крака. Но това… — Варваринът замълча и се загледа тревожно в алените води.
— Вярно ли е, че това е кръвта на загиналите в Ищар, когато разгневената планина унищожила храма на кралските жреци? — попита тихичко Златна Луна и застана до съпруга си.
— Ама че глупости! — изръмжа Маквеста, но очите й шареха във всички посоки, за да се убеди, че екипажът дава най-доброто от себе си. — Уилям обича да плаши сухоземните плъхове. Водата е червена заради почвата, която се размива от дъното. Запомнете, това над което плаваме не е пясък. Тук е била столицата на Ищар. Когато разгневената планина се срутила, разцепила сушата на две. Сега богатствата на града лежат дълбоко под водата.
Маквеста се запъти към парапета със замечтани очи сякаш искаше да проникне с поглед през развълнуваното море, за да види легендарните съкровища на потъналия град. Тя въздъхна с копнеж. Златна Луна я погледна с отвращение, но очите й се изпълниха с тъга и ужас при мисълта за ужасяващата катастрофа и погубения живот.
— Защо почвата се размива? — попита Речен вятър, гледайки кървавочервената вода. — Въпреки движението на вълните и приливите, пръстта би трябвало да лежи на дъното.
— Прав си, варварино. — Маквеста погледна високия, красив мъж от Равнините с възхищение. — Твоят народ се е занимавал със земеделие, или поне така съм чувала. Вие знаете много за почвите. Ако потопиш ръката си във водата, можеш да почувстваш прашинките земя. Вероятно в средата на Кървавото море има огромен водовъртеж, който се вихри с такава сила, че вдига почвата от дъното. Но дали е така, или това е още една от историите на Прасето — не знам. Никога не съм го виждала, нито някой от онези, с които съм плавала, а кръстосвам тези води от дете, още когато учех занаята при баща си. Никой от познатите ми не е бил толкова глупав, че да се опита да мине през стихията, която бушува над центъра на морето.
— Как ще стигнем до Митрас тогава? — изръмжа Танис. — Той е от другата страна на Кървавото море, ако картите ти са верни.
— Ако ни преследват, ще плаваме на изток, ако не, ще тръгнем на запад, а после ще се отправим на север към Нордмаар. Не се тревожи, полуелфе. — Мак махна великодушно с ръка. — Поне ще можеш да разказваш, че си видял Кървавото море, едно от чудесата на Крин.
Маквеста се обърна, но в този миг чу вик от наблюдателницата.
— Платно на запад!
Кораф и капитанът веднага вдигнаха далекогледите и ги насочиха към западния хоризонт. Приятелите размениха тревожни погледи и се събраха. Дори Райстлин напусна мястото си и прекоси палубата, като се взираше на запад със златните си очи.
— Кораб ли е? — тихо попита Маквеста Кораф.
— Не — изсумтя минотавърът на развален общ език. — Може би е облак. Но се движи бързо, много по- бързо от другите облаци.
Сега всички различиха тъмните петна на хоризонта, които нарастваха пред очите им.
Внезапно Танис почувства остра болка, сякаш го бе пронизал меч. Усещането беше толкова реално, че той рязко си пое дъх и сграбчи Карамон, за да не падне. Останалите загрижено го изгледаха, а снажният воин обви ръката си около него и го подхвана.
Танис знаеше какво лети към тях.
И знаеше кой го предвожда.
Глава 3
Мракът се сгъстява.
— Ято дракони — каза Райстлин и застана до брат си. — Пет, струва ми се.
— Дракони? — задъха се Маквеста. Тя стисна перилото с треперещи ръце и се обърна. — Вдигнете всички платна!
Моряците стояха вцепенени с очи, приковани в приближаващия се ужас. Маквеста отново изкрещя заповедта, с единствената мисъл да спаси кораба си. Силата и спокойствието в гласа й разбиха първата вълна от страх, обхванал екипажа. Няколко души хукнаха да вдигат платната, последвани от други. Кораф удряше с камшика безмилостно всеки, който, според него, не се движеше достатъчно бързо. След няколко минути огромните платна бяха опънати. Въжетата скърцаха зловещо.
— Дръж ръба на бурята! — извика Мак на Берем. Мъжът бавно кимна, но от безизразното му лице не се разбираше дали я е чул, или не. Очевидно я бе чул, защото „Перешон“ се понесе близо до вечния водовъртеж, плъзгайки се по вълните.
— Безсмислено е — отбеляза хладно Райстлин. — Не можеш да изпревариш драконите. Виж колко бързо ни настигат. Преследват те, полуелфе — обърна се към Танис. — Или са те проследили, когато си напуснал лагера… или — изсъска той — си ги довел нарочно.
— Не! Кълна се… — Танис внезапно млъкна.
Пияният драконянин… Полуелфът затвори очи и се наруга наум. Разбира се, че Кит е наредила да го наблюдават. Тя не му вярваше повече, отколкото на другите мъже, които споделяха леглото й. Какъв самомнителен глупак е бил! Да вярва, че за нея е по-специален, че го обича! Тя не обичаше никого. Беше неспособна на това…
— Проследили са ме! — кача Танис през зъби. — Трябва да ми повярвате. Аз… съм глупак. Не мислех, че някой ще ме следи в такава буря. Но не съм ви предал, кълна се!
— Вярваме ти, Танис. — Златна Луна отиде при него, като хвърли гневен поглед на Речен вятър.
Съпругът й не каза нищо, само сви презрително устни. Танис избегна погледа му, като се обърна към драконите. Сега ясно ги различаваше. Виждаха се маховете на огромните им криле, дългите опашки, които се виеха след тях, жестоките ноктести крака под едрите сини тела.
— Единият има ездач — съобщи мрачно Маквеста, наблюдавайки през далекогледа. — Носи маска с рога.
— Господар на дракони — обяви ненужно Карамон, защото всички знаеха какво се крие зад това описание. Той погледна мрачно Танис. — По-добре ни кажи какво става. Ако този Господар е мислел, че си
