— Слушай — Маквеста се опитваше да говори спокойно, тъй като си напомни, че той плащаше, — ако имаш проблеми, това не е моя грижа! Няма да рискувам кораба или екипажа си…
— Не аз имам проблеми — прекъсна я отново Танис, като я гледаше напрегнато, — а ти.
— Аз! — попита учудено Маквеста и отстъпи.
Танис силете ръце на масата и се вгледа в тях. От люлеенето на закотвения кораб и изтощението през последните няколко дни му прилошаваше. Гледайки зеленикавия оттенък на кожата му, тя помисли, че е виждала трупове, които изглеждаха по-добре.
— Какво искаш да кажеш? — попита сковано.
— Бях заловен от драконов Господар… преди три дни. — Танис говореше тихо, без да вдига очи от ръцете си. — Не, заловен не е точната дума. Той ме видя облечен по този начин и реши, че съм един от техните хора. Трябваше да го придружа до лагера му. Бях там последните няколко дни и открих защо Господарят и драконяните претърсват Флотсам. Знам какво или по-точно кого търсят.
— Е? — попита рязко Маквеста, чувствайки как страхът прониква в нея като зараза. — Не може да е „Перешон“…
— Твоят кормчия. — Танис най-после я погледна. — Берем.
— Берем?! — повтори Маквеста поразена. — За какво? Та той е ням и слабоумен! Добър кормчия е, но нищо повече. Какво може да е направил, че Господарят го търси?
— Не знам — каза уморено Танис, като се бореше с гаденето. — Не можах да открия. Не съм сигурен, че и те знаят. Но имат заповед да го намерят на всяка цена и да го заведат жив при — той затвори очи, за да не вижда люлеещите се лампи — Кралицата на Мрака.
Светлината на разпукващата се зора хвърляше коси червени отблясъци върху набраздената повърхност на морето. За секунда те озариха блестящата черна кожа на Мак, а златните обици, които стигаха почти до раменете й, заискриха. Тя нервно прокара пръсти през късата си черна коса. Гърлото й беше свито.
— Ще се отървем от него! — промърмори тя със свити устни и стана от масаста. — Ще го оставим на брега. Мога да си намеря друг кормчия…
— Слушай! — Танис стисна ръката й, за да я накара да млъкне. — Може би вече знаят, че е тук, но и да не знаят и го хванат, няма да има никакво значение. Щом разберат, че е бил на кораба — а те ще открият, повярвай ми, защото има начин дори немите да бъдат накарани да проговорят, — ще арестуват теб и екипажа, а най-вероятно е да се отърват от вас. — Той пусна ръката й, осъзнал, че няма силата да я задържи. — Правили са го и преди, знам. Господарят ми каза. Унищожавали са цели села. Измъчвали са хора, след което са ги избивали. Всеки, с който този човек е бил в контакт, е обречен. Боят се, че смъртоносната тайна, която крие, ще се разчуе, а те не могат да си позволят това.
Маквеста седна.
— Берем? — прошепна тя невярващо.
— Не са могли да направят нищо заради бурята — продължи Танис, — а Господарят беше призован в Соламния заради някаква битка. Но т-т-той ще се върне днес. И тогава… — Той не довърши. Главата му увисна между ръцете и силна тръпка разтресе тялото му.
Маквеста го изучаваше съсредоточено. Казваше ли истината или го е измислил, за да спаси себе си? Тя тихичко изруга, гледайки отпуснатото му тяло. Капитанът умееше да преценява хората, за да може да управлява екипажа си, събран от кол и въже. Усещаше, че не лъже. Поне не напълно. Подозираше, че има неща, които не й казва, но историята за Берем, колкото й странна да беше, звучеше искрено.
„Всичко се връзва“, помисли си тя разтревожено, като се ругаеше наум. Гордееше се с преценката, с усета си и все пак не се заинтересува от странностите на Берем. Защо? Устните й презрително се свиха. Трябваше да признае, че го харесва. Беше весел и безхитростен като дете. Затова не бе обърнала внимание на нежеланието му да слиза на брега, страха му от непознати, желанието му да работи за пирати, отказа му да взима дял от плячката. Маквеста постоя за миг, преценявайки движението на кораба. Погледна навън и видя как слънцето проблесна над белите върхове, а после изчезна, погълнато от надвисналите сиви облаци. Щеше да бъде опасно да изкара кораба в морето, но вятърът бе подходящ…
— По-добре в открито море — промърмори тя на себе си, — отколкото да съм притисната на брега като плъх в капан.
Взела това решение, тя бързо се изправи и тръгна към вратата. Изведнъж чу Танис да стене. Обърна се и го погледна със съжаление.
— Ела, полуелфе. — Маквеста го прегърна и му помогна да се изправи. — Ще се чувстваш по-добре на палубата, на чист въздух. А и трябва да кажеш на приятелите си, че това няма да бъде приятно морско пътешествие. Знаеш ли какво рискувате?
Танис кимна. Като се подпираше на Маквеста, той тръгна по люлеещия се под.
— Сигурна съм, че не ми казваш всичко — каза тя тихичко, докато отваряше вратата с ритник и му помагаше да се изкатери по стълбите към главната палуба. — Обзалагам се, че Берем не е единственият, когото Господарите търсят. Имам и чувството че това не е първата буря, която ти и екипажът ти сте яхвали. Надявам се само късметът да не ви напусне!
„Перешон“ се носеше в открито море. Свил повечето си платна, корабът едва напредваше, борейки се за всеки сантиметър. За щастие югозападният вятър им помагаше и ги водеше право към Кървавото море на Ищар. Тъй като пътуваха за Каламан, на северозапад от Флотсам, това малко ги отклоняваше от пътя, но Маквеста нямаше нищо против. Искаше да избегне сушата, доколкото може. Дори съществуваше възможност, сподели тя с Танис; да плават на североизток и да отидат в Митрас, родината на минотаврите. Въпреки че някои от тях се биеха в армиите на Господарите, те не се бяха клели в подчинение на Кралицата на Мрака. Според Кораф, народът му искал властта над източен Ансалон в замяна на услугите си. А контролът върху изтока току-що бе поверен в ръцете на нов Господар на дракони, таласъм на име Тоде. Минотаврите не обичаха хората и елфите, а сега към тях се причислиха и Господарите. Мак и екипажът й и преди се бяха крили в Митрас. Там щяха да бъдат в безопасност, поне за известно време.
Танис не се зарадва на това забавяне, но съдбата му вече не бе в собствените му ръце. Замислен, той погледна през рамо мъжа, което беше причината за вихрушката от кръв и пламъци. Берем въртеше руля с твърда, сигурна ръка, а по безизразното му лице не личаха никакви грижи или тревоги.
Взрян в предницата на ризата му, Танис помисли, че долавя блед зелен проблясък. Каква ли тъмна тайна се криеше в гърдите му? Защо стотици драконяни си губеха времето да го търсят, когато войната още не бе спечелена от никого? Защо Китиара така отчаяно искаше да го намери, че бе наредила на войските си в Соламния да претърсят Флотсам само заради слуха, че са го видели там?
„Той е ключът! — спомни си Танис думите на й. — Ако го заловим, Крин ще се преклони пред мощта на Кралицата на Мрака. Тогава няма да има сила на света, която да ни победи.“
Въпреки че потръпваше и усещаше стомаха си свит, Танис наблюдаваше внимателно мъжа. Берем изглеждаше толкова… толкова над всичко, сякаш проблемите на света изобщо не го засягаха. Беше ли малоумен, както твърдеше Маквеста, чудеше се той. Помнеше Берем, когато го видя за първи път в онези кратки секунди насред ужаса в Пакс Таркас. Спомняше си лицето му, когато позволи на предателя Ебен да го отведе в отчаяния си опит да избяга. То не изразяваше страх, глупост или безсърдечност. Беше… какво? Примирено? Точно така! Сякаш знаеше каква съдба го очаква, но въпреки това продължаваше напред. След като Берем и Ебен стигнаха портите, стотици тонове скали паднаха от блокиращия механизъм и ги погребаха под канари, които само дракон би могъл да повдигне.
Или само Берем, защото няколко седмици по-късно на сватбата на Златна Луна и Речен вятър, Танис и Стърмотново го видяха — жив! Оттогава не го бяха срещали, докато Танис не го откри преди три, не, четири дни, спокойно да кърпи платна на този кораб.
Кормчията поддържаше курса със спокойно лице. Танис се наведе през борда и повърна.
Маквеста не каза на екипажа нищо за Берем. Обясни внезапното им заминаване със слуха, че един Господар се интересува прекалено много от кораба им и е по-разумно да излязат в открито море. Никой не зададе въпроси. Те не обичаха Господарите, а и бяха изхарчили всичките си пари във Флотсам.
Танис също не разкри на приятелите си причината да бързат толкова. Спътниците му бяха чували историята за Мъжа със Зеления камък и въпреки че бяха достатъчно възпитани, за да го кажат (с изключение на Карамон), си мислеха, че Танис и Стърм са вдигали малко повече наздравици на сватбата. Не попитаха защо рискуват живота си в бурното море. Доверяваха му се напълно.
Разкъсван между пристъпите на гадене и гризящото чувство за вина, Танис стоеше приведен на
