— Ей, почакайте! — Спря ги юнакът. — Търся един змей, който яде девици. Не знаете ли случайно къде живее?
— Върви през Непроходимата гора все направо и ще стигнеш.
— Благодаря.
Непроходимата гора беше прорязана от множество добре утъпкани пътеки. Калиш си избра една по- широка и с бързи крачки пое по нея. При тръгването си беше забравил да се запаси с нещо за ядене и сега се зарадва на възможността попътно да се подкрепи с боровинки и сладки плодове. Не очакваше, че битката със Змея ще се окаже толкова продължителна. В приказките, които смътно си спомняше от детството си, героят се справяше с няколко замахвания на меча, а тук…
Изведнъж откри, че не си мисли за девиците и злощастието, което ги очаква, щом попаднат в лапите на Змея. Не си мислеше си и за Фоли, нито пък за неплатения телефон. Това го разтревожи не на шега. Концентрира се.
Картините, които завитаха из ума му, не му позволиха навреме да забележи малкото момиченце с червена шапчица и спортен екип в същия цвят, което се беше притаило зад огромен буков ствол и внимателно го съпровождаше с очи.
— Ей, готин! Да си скивал Сивия вълк наоколовръз?
— Не се страхувай момиченце, докато съм с тебе никой вълк не може да ти стори зло. — Понечи да я успокои Калиш.
— Ти си бил голям квадрат, бе образ! За к’во ми е да се плаша от него, като той трябва да се плаши от мен. На тая полянка обикновенно събира разни миризливи болклуци за баба си. Само че аз вече я изкльопах и сега е негов ред.
Калиш си припомни една случайно чута поговорка. В този свят беше добре човек да се замисля повече над случайно чутите неща. Взе си бележка. Бързо се уча — помисли си доволен.
— Добро момиченце. Виждам, че ще се справиш и сама. Довиждане.
— Чао, морук!
Юнакът вече нямаше нужда да изтиква изненадата в някое ъгълче на съзнанието. Просто продължи по- нататък. На излизане от гората срещна Вълка. Той мирно пасеше седемте козлета и им свиреше с кавал жалостива мелодия. Юнакът побърза да го предупреди.
— Кумчо, спасявай се! Червената шапчица е наблизо. Съжалявам, че точно аз трябва да ти го кажа, но тя е изяла баба ти и сега те дебне на полянката, където обикновенно си събирал цветя.
— Горката старица! — Захлипа Вълкът.
— Моите съболезнования.
— Благодаря ти, юначе. Много си добросърдечен.
Калиш беше трогнат от стоицизма, с който вълкът посрещна лошата вест.
— Разбирам мъката ти, но те съветвам веднага да помислиш за собствената си кожа.
— О, аз съм в относителна безопасност. Кучетата обявиха безсрочна ефективна стачка и се наех да пазя стадото вместо тях. Червената шапчица никога няма да допусне, че съм тук. Все пак ще се отдалеча, доколкото ми е възможно.
Разделиха се сърдечно като стари приятели. Калиш не преставаше да се тревожи за безрадостната участ, тегнеща над девиците, за Фоли и за телефона. Но сега в сърцето му се намери място и за други нуждаещи се от неговата помощ.
Скоро пътеката го изведе на някакъв главен път. Юнакът спря и се задълбочи в картата. Още не беше разбрал точно къде се намира, когато в далечината се зададе нещо. Калиш заряза опитите си да се ориентира самостоятелно и размаха ръка пред странното возило. От близо се виждаше, че това е зидана руска печка, върху която се излежава русоляв младеж с лунички по невинната физиономия. Той се провикна:
— Хей, освободи пътя, болен карам!
— Само ми кажи къде да намеря Змея.
— Качвай се, ще говорим по пътя.
Калиш хвърли малкото си багаж върху печката и се изкатери отгоре.
— Иванушка Глупакът — представи се младежът.
— Калиш, младши юнак.
— Внимавай да не смачкаш пациента.
— Кой пациент?
— Ей го там, паяка.
Добрият юнак нави самоходната черга и внимателно я сложи под главата на болния.
— Какво му е?
— Не питай. Всъщност той е Ученият Паяк, но ако питаш мене е голям наивник, защото е сбъркал мухата на картината с истинска. Самата картина представляваше натюрморт с муха преди този идиот да я оближе и да получи натравяне от боята. Сега го водя в поликлиниката, там ламята Станка ще го оправи.
— Да си дойдем на думата. Аз пък търся един Змей.
Иванушка се замисли.
— Познавам само един змей и той не е змей, а ламя — тази същата Станка. Като стигнем, веднага ще ти я покажа.
Калиш получи лошо предчувствие — нещо като стомашни колики, но за всеки случай каза:
— Карай тогава по-бързо.
— По-бързо, по-бързо, ама рицарят-регулировчик само чака да превиша скоростта и да ми вземе книжката.
— На моя отговорност.
Още преди Калиш да свърши, пред тях се показа рицарят-регулировчик и размаха палка. Спряха.
— Рицар-регулировчик Ван дер Валс. Моля документите за проверка.
Без да губи време за обяснение, юнакът му подаде служебното си удостоверение. Като го прочете, Валс се изпъна, козирува и им пожела приятно пътуване.
В поликлиниката ги посрещна дежурната ламя Станка, облечена в колосана снежнобяла престилка с малки кокетни шапчици на двете глави. Тя тикаше количката, на която натовариха Ученият Паяк за да го отнесат в манипулационната. Щяха да му правят промивка на стомаха.
— Нали ти казах, че Станка ще го оправи — рече Иванушка Глупакът. Калиш го слушаше разсеяно, стомахът го наболяваше. Не му беше нито до девиците, нито до Фоли, нито дори до скапания телефон.
На излизане срещна един скелет. Кръв капеше от разбития му нос, лицето му беше изкривено от болка. Даже човек без медицинско образование можеше да види, че лявата му ръка е счупена на няколко места.
— Кой те подреди така? Змеят ли?
— Не — простена скелетът. — Заекът устрои побой на концерта на „Бременските музиканти“.
Калиш забеляза, че по събеседника му са окачени железни вериги, гривни и всякакви други устройства с неизвестно предназначение. Вероятно кречетала.
— Това да не е хеви-метъл група?
— Краш1.
— Къде се случи това?
— На две крачки от тук — на стадиона.
Убийството на змейове е благородно дело — напомни си Калиш и сам се ужаси от мисълта си. После се поправи — нали щеше да го стори за доброто на девиците, на Фоли и дори за да си плати сметката за телефона. Само че защо преди това да не свърши още една добрина? Стомахът в миг престана да го боли.
Мелето продължаваше, но като истински професионалисти „Бременските музиканти“ продължаваха да се дерат на сцената. Заекът естествено беше в центъра на безредиците — трошеше пейки, глави на почитатели и всичко друго, което му се изпречи. От играта на могъщите заешки мускули на Калиш му се стори, че голата лисица, татуирана върху тях, мърда като жива. Като помисли малко, юнакът свали пушката самострелка от рамото си. Тя сякаш само това бе чакала — веднага гръмна и Заекът се свлече омиротворен от гумените куршуми.
