— Добро задушено би станало от него — обади се някой от тълпата.
— Но няма да съм аз този, който ще го приготви — отвърна Калиш и заедно с непознатия си събеседник напусна стадиона. — Да знаете случайно къде мога да намеря Змея, който яде девици? Трябва ми точно той, а до сега попадам само на недоносчета, пияници или медицински сестри.
— Знам, Седмоглавия — той ви трябва. Мога да ви заведа, и без това ще търся в същата посока.
— Ако не е тайна, вие пък какво търсите?
— Разни работи…
Унесени в разговор за незначителни неща, двамата не забелязаха как са стигнали до един кръстопът. На банкета беше забита табела: „Тук можете да платите с чек“, а на нея се беше подпрял строен мъж на неопределена възраст, облечен в зелено-кафяв маскировъчен халат. В ръцете си държеше зареден арбалет, небрежно насочен към корема на Калиш.
— Аха, Робин Худ и неговата царска мафия, но аз не търся тях. — Каза новият спътник на добрия юнак и изчезна, изпари се като дим.
— Крал Лир, Луи XVI, обискирайте го! — Нареди непознатият.
Две царствени особи, увенчани със златни корони се приближиха със застрашително вдигнати скиптри.
— Ние желаем твоята кесия, сир!
Без да се колебае, Калиш извади меча си. Чу се звън на метал. Боят бе кратък, а краят — безславен. Из-зад храсти, из-под канавки наизскачаха още десеттина царе, императори и фараони. Юнакът неспирно раздаваше удари, но враговете бяха много и скоро лично Вождът и Учителят на всички народи го привърза към табелата.
През цялото време Робин Худ наблюдаваше безучастно отсрани. Един от многото Луи му подаде кесията на Калиш.
— Заповядайте, господин мирови съдия, сир!
— Благодаря, Ваше Величество.
— За нас е чест да ви служим, сир.
— Я да видим какво подрънква тука. Само два сребърника! Истински беден, но честен юнак. Ще ни кажеш ли какво добро дело си се запътил да извършиш?
Ричард III извади мръсния парцал, с който бяха запушили устата на Калиш. Той нямаше какво да крие:
— Отивам да убия Змея!
Всички сдържано се засмяха, а Робин Худ му направи забележка:
— Доброто възпитание изисква да се обръщаш към мен със „сир“.
— Никога няма да се обърна със „сир“ към един пладнешки разбойник! Ако ще да носи името Робин Худ! — Заяви Калиш, който вече беше успял в основни линии да се ориентира в ситуацията.
— Пладнешки разбойник! Та кой не е разбойник днес: Администрацията ли, която събира толкова високи данъци, че напълно спря постъпленията в нашите хазни; Фондацията ли, която се преструва че набира волни пожертвувания (между нас казано никой до сега не е видял Хищника — компютър) или някой друг? Ние сме заобиколени от некадърници и дегенерати, от лъжци и мошенници! — На това място Бонифаций III попи сълзите си с копринена кърпичка. — Нека да погледнем към вашите любими змейове: недоносче, което краде ябълки от чуждите градини, пияница, който не става за нищо друго, освен за огняр в баня, сиамски близначки, които търгуват със спирт на черния пазар. А за четвъртия змей е по-добре да не говорим. Отсъждам — в името на закона вие сте виновен!
— Не сте в съдебната зала, сир. — Меко напомни Вилхелм Завоевателят.
Разбойниците се приготвиха да тръгват. Цезар си хареса пушката самострелка, а дон Карлос — електронните доспехи. Карл Велики обстоятелно огледа бързоходните ботуши, но като видя, че гаранционният им срок е изтекъл, се отказа от тях. Лиу XIV и Тутанкамон се скараха за чергата. Французинът благородно отстъпи, защото колегата му, който беше свикнал с горещината на пустинята, имаше по-голяма нужда от нея за да се завива през дългите студени нощи. Накрая Робин Худ разпореди:
— Все пак ти се би достойно, затова ти оставяме меча. Ще се нуждаеш от него. Освен това той е лично оръжие, а с чужд меч никой от нас не би дръзнал да се бие.
Шайката скоро потъна в дебрите на гората. Калиш остана сам, но тежненията за девиците, Фоли, телефона и особенно за някои други работи не му даваха възможност да се наслждава на тишината и лекото шумолене на листата. Пък и трябваше да поразсъждава над думите на благородника — бандит, а такива мисли не са от леките.
Изведнъж усети ръцете си по-свободни. Беше предишният му спътник, който отвързваше въжето.
— Къде изчезна? — Възнегодува Калиш. — Защо ме остави сам срещу тия?
— Ходих да го търся. — Обясни невъзмутимо Търсачът. Нищо не може да го отклони, реши юнакът.
— Е, и намери ли го?
— Щом съм тук, значи не.
— Да вървим тогава. — Въздъхна Калиш и разтри изтръпналите си ръце.
— Острият връх право на запад е самата Лиса планина. В подножието й, сред каменните хълмове се намира Змейова дупка.
— Колко време ще пътуваме до там?
— Привечер ще стигнем. По-близо е, отколкото изглежда.
Вървяха в мълчание, всеки потънал в собствените си проблеми. Спряха само веднъж — под една крива круша, където имаше извор и Търсачът предложи да разделят скромната му вечеря. Юнакът почти не яде, но затова пък току обръщаше глава към Лиса планина.
Слънцето вече клонеше към залез, когато дългоочакваният момент настъпи. С изваден меч Калиш се изправи пред пещерата на Змея. Най-после дойде мигът на неговото юначество, на неговата смелост, сила и разбира се, твърда ръка. Наистина звезден миг! Гръмогласно извика:
— Ако си мъж, излез да се преборим! Аз съм добрият юнак Калиш и съм дошъл да те накажа за поруганата чест на всички девици!
От дупката се показа една глава, огледа го със слаб интерес и малко уморено попита:
— Имаш ли нотариално заверено разрешително за дуел?
На юнака взе да му кипва. И този път ли?
— Имам всички необходими документи! Излизай най-после и да започваме!
— Изпрати ми секундантите си за да уговорим двубоя.
Калиш си каза нещо на ум, прибра меча в ножницата и се обърна към спътника си:
— Ти ще ми бъдеш секундант.
— Но аз съм Търсачът, трябва да търся. В това е смисълът на моя живот.
— Ще търсиш по-късно. Сега тръгвай с мен да уговаряме дуела.
Змеят ги посрещна много вежливо и ги покани на масата, където бяха сервирани девет чашки чай. Отначало разговорът не потръгна и две от главите се опитаха да забавляват гостите с вицове.
„При Господа долетяло едно уплашено ангелче.
— Господи, хората откриха още един трансуранов елемент. Какво ще правим сега?
Господ се замислил и казал:
— Добавете още един нелинеен член към уравненията на Максуел.“
— Ха — ха! Нали е много смешно?
Тук Калиш не можа да се сдържи, хвана се за меча.
— Не съм утъпкал толкова пътища за да слушам вицове, които даже не са смешни. Идвам да се бия с теб и да освободя девиците!
— Какви девици, бе човек! — Седемте глави направиха очи, големи като понички. Като ме гледаш така, изглеждам ли ти на змей, който яде девици?
— Изобщо не ме интересува как изглеждаш! Веднага пускай девиците на свобода!
Змеят избра главата, която притежаваше най-успокоителен тембър на гласа и заговори с нея:
— Няма никакви девици в тая държава поне от петдесет лета! Аз за какво съм станал вегетарианец, мислиш? Имам чувствителен стомах и когато започнаха да ми пробутват леки жени вместо девици, направо
