мълчанията.
Сгодният случай дойде съвсем скоро. Той ме беше извикал, с молба за допълнителна закуска, в късния следобед. Занесох му кошничка със салам и няколко филийки хляб, които той погълна лакомо. Когато натъпка устата си с вкусната храна, се разделих с него, насочвайки се към вратата.
— Между другото — казах небрежно — изглежда, че във Виена всички трябва да засвидетелстват голяма признателност на кралицата Мария Тереза заради спасението от чумата.
Девизе пребледня.
— Мммм — опита се той да каже нещо, разтревожен, с уста, пълна с храна, и се върна в търсене на глътка вода.
— Ох, да не ви влезе в кривото гърло? Ето, пийте — рекох, като му подадох една малка кана, която бях взел със себе си, но предвидливо не му бях връчил.
Докато пиеше, той се облещи с въпросително изражение.
— Искате да знаете кой ми го каза? Ами, нали знаете, че заради оня злощастен инцидент синьор Помпео Дулчибени доста често се измъчва от треска и по време на една криза започна да говори и говори много. Аз случайно бях там.
Беше ужасна лъжа, която Девизе изпи така жадно, както водата, която току-що бе излочил.
— И какво… какво друго каза? — заекна той, след като си избърса устата и брадичката с опакото на ръката и се опита да остане спокоен.
— О, толкова неща, че май не разбрах добре всичко. Знаете, при треска… Ако не ме лъже паметта, често назоваваше някой си Фуше, или някакво подобно име, после някакъв си Лозон, струва ми се — намекнах, като нарочно измених имената. — Говореше за някаква крепост, после за чумата, за някаква тайна на чумата или нещо подобно, а после за противоотрова, за кралица Мария Тереза, за турците, даже за някакъв заговор. Така де, бълнуваше, знаете как става. Кристофано доста се беше притеснил, но бедният Дулчибени излезе от делириума, а сега пък трябва да се притеснява повече за краката и гърба си, че…
— Кристофано? И той ли чу?
— Да, ама нали знаете, когато лекарят работи, и чува, и не чува. Говорих за това с абат Мелани и той…
— Какво си направил? — изръмжа Девизе.
— Казах на абат Мелани, че Дулчибени беше зле и имаше температура и бълнуваше.
— И разказа ли му… всичко? — попита той ужасено.
— Че кой да помни, синьор Девизе? — отвърнах учтиво, но с известно удивление. — Знам само, че синьор Помпео Дулчибени беше повече на онзи, отколкото на този свят, и абат Мелани сподели с мен това притеснение. А сега, ако ме извините… — казах, като се промъкнах през вратата и се сбогувах.
След като се убедих в това, което знаеше Девизе, си бях позволил и едно малко отмъщение. Паниката, която бе обхванала китариста, говореше ясно: той не само знаеше онова, което знаехме аз и Ато, но — както можеше да се очаква — бе пряк участник в събитията. Именно затова се почувствах доволен, като го оставих със зловещото подозрение: бълнуванията на Дулчибени (каквито всъщност никога не бе имало) бяха стигнали посредством мен не само до ушите на Кристофано, но и до абат Мелани. И ако Ато пожелаеше, сега можеше да обяви Девизе за предател на краля на Франция.
Болно ми беше на душата от надменното поведение, което винаги ми се бе налагало да понасям от страна на китариста. Благодарение на някоя и друга добре скалъпена лъжа, тази нощ най-накрая щяха да спя със спокойния сън на господата, а той — със злощастните кошмари на отхвърлените.
Признавам: имаше само една личност, една-единствена, с която ми се искаше да споделя това последно постижение на разума си. Но тези времена вече бяха минали. Не можех да отрека пред самия себе си, че след сблъсъка с Дулчибени на стените на Колизея, между мен и Ато всичко се бе променило.
Разбира се, той бе разкрил престъпния и богохулен план на Дулчибени. Но в момента на истината го бях видял да се олюлява, и то не в буквалния смисъл на думата, както противникът му. Беше се качил на Колизея като обвинител, а беше слязъл като обвиняем.
Бях сразен и наранен от неговата нерешителност в защитата от обвиненията и намеците на Дулчибени относно смъртта на Фуке. В миналото го бях виждал да се колебае, но винаги и само поради страх от тайни и надвиснали опасности. А пред Дулчибени се държа така, сякаш причината за неувереността му не беше вече страхът от неизвестното, а от онова, което той прекрасно знаеше и което трябваше да крие. И така, обвиненията на Дулчибени (за отровата, изсипана във водата за миене, нареждането да убие, получено от краля на Франция) макар и лишени от каквото и да е доказателство, звучаха дори по-категорично от съдебно решение.
И после — онова странно, подозрително съвпадение: както беше припомнил Дулчибени, последните думи на Фуке бяха: „Ах, значи все пак е вярно“; стихът от една песен на маестро Луиджи Роси, която един ден бях чул Ато да пее, обзет от върховна тъга. „Ах, значи все пак е вярно… че ти мислите си промени“: така свършваше куплетът, като недвусмислено обвинение.
Същите тези думи го бях чул да прошепва дори когато, надвивани от приливите на Клоака Максима, на свой ред можехме да напуснем този свят. Защо и тогава, пред прага на смъртта, на устните му бе този стих?
С очите на фантазията си представих, че съм отнел чрез предателство живота на стар приятел и се опитах да почувствам силата на вината, която със сигурност щеше да ме разяжда. Ако бях чул последните му думи, нямаше ли те да звучат завинаги в ушите ми, докато не достигнат и до устните?
Освен това, докато Дулчибени го обвиняваше и повтаряше този скръбен стих, бях доловил как гласът на Мелани секна под тежестта на вината, каквато и да беше тя.
За мен той не беше вече същият Ато Мелани. Не беше настоятелен наставник, нито верен водач. Отново се бе превърнал в кастрата Ато Мелани, какъвто го бях опознал дни по-рано от разговорите на Девизе, Кристофано и Стилоне Приазо: абат на Бобек по милостта на френския крал, голям интригант, още по-голям лъжец, невероятно голям предател, изключителен шпионин. И може би убиец.
Тогава си спомних, че абатът така и не ми беше дал убедително обяснение на въпроса защо бе произнесъл насън думите
Накрая ми стана мъчно за него: бе изигран, както беше казал Дулчибени, от собствения си крал. Всъщност вече бях разбрал, че Ато бе пропуснал да сподели с мен част от разказа за своето тършуване в кабинета на Колбер: писмата, които издаваха присъствието на Фуке в Рим, Ато бе показал по-късно на Луи XIV.
Главата ми не можеше да го побере: как, как така бе имал смелостта да предаде стария си благодетел? Може би Ато е искал да засвидетелства веднъж завинаги своята вярност към Негово Всехристиянско Величество. Това е било върховен жест: предал е на краля върху златен поднос тъкмо човека, чието приятелство преди двайсет години му беше струвало изгнание от Франция. Но това е било фатална грешка: кралят се бе отплатил на предания кастрат с ново предателство. Изпратил го бе в Рим именно за да убие Фуке, без да му признае истинските подбуди за тази зловеща заповед, нито бездната от смърт и омраза, която е таял вътре в себе си. Кой знае с каква абсурдна история кралят е заслепил Ато, с какви срамни лъжи е окалял още веднъж поруганата чест на стария Главен интендант.
В последните дни, които прекарах в „Оръженосеца“, от главата ми не излизаше опозореният образ на абат Мелани, който продаваше на владетеля живота на своя нещастен стар приятел и после не успяваше да се измъкне от нечовешките заповеди на жестокия деспот.
С каква смелост беше разигравал после пред мен ролята на опечаления приятел? Сигурно бе впрегнал цялото си майсторство на кастрат-актьор, помислих си с гняв. Или може би тези сълзи са били истински, но са били плод единствено на угризенията.
Не зная дали Ато бе плакал, когато, принуден от заповедите на своя крал, се е готвел да замине за Рим, за да сложи край на живота на Фуке; или пък е извършил всичко като добре дресирана хрътка.
Последните думи на уморения, стар и полусляп Главен интендант, докато е умирал от неговата ръка, сигурно са го объркали: от тези едва промълвени фрази, говорещи за мистериозни барикади и скрити тайни,
