Печатът

някак необяснимо не си бе помръднал пръста, губейки ценни дни. Турците дори не си бяха направили труда да завземат възвишенията на Каленберг, което би им дало решително тактическо предимство. И не само това: бяха също така пропуснали да пресрещнат пристигащите християнски подкрепления, преди те да прекосят Дунава, така че да се доближат невъзвратимо до обсадените.

Защо бе станало така — това никой не знаеше. Като че ли турците са чакали нещо… Нещо, което ги е накарало да се почувстват сигурни в победата. Но какво?

Имаше и друго странно обстоятелство: чумното огнище, което от месеци заплашваше града, внезапно бе угаснало без видима причина.

Тази поредица от чудеса се бе сторила на победителите като знак на волята Божия, същата доброжелателна воля, която бе поддържала до последния миг отчаяните сили на обсадените и освободителните войски на Ян Собиески.

Тържествата в Рим стигнаха върховата си точка на 25-ти; за това обстоятелство обаче ще говоря по- нататък, тъй като тук трябва да се разкажат важните факти, с които успях да се запозная в тези последни дни на затворничество.

Странният начин, по който ненадейно бе угаснала чумата във Виена, ми даде не малко храна за размисъл. След като беше държала в ужас обсадените повече от самия османски враг, чумата се бе изпарила толкова бързо, колко и необяснимо. Това обстоятелство бе решаващо: ако болестта се бе развилняла сред населението на Виена, турците със сигурност щяха да победят, и то без никаква трудност.

Неизбежно бе тази новост да не бъде съпоставена с фактите, които Ато и аз толкова мъчително бяхме разкрили и свързали в логична картина и които мислено се опитах да обобщя. Луи XIV се надяваше на победа на турците при Виена, за да си подели след това Европа с неверниците. За да реализира своите блянове за всеобщо господство, кралят-слънце е възнамерявал да приложи така наречената secretum pestis, или иначе казано secretum morbi, която в края на краищата бе успял да изтръгне от Фуке.

Но в същото време съпругата на Всехристиянския крал, Мария Тереза, се е опитвала да начертае напълно противоположен план. Гордо привързана към съдбините на Хабсбургската династия, която управляваше Свещената Римска империя и от която произхождаше тя самата, кралицата на Франция търсела тайно начин да възпрепятства намеренията на съпруга си. Всъщност, според изградената от Ато хипотеза, Фуке бе връчил на Мария Тереза, с посредничеството на Лозюн и Мадмоазел (които мразели владетеля не по-малко от самата Мария Тереза), единствената противоотрова, способна да надвие тайното чумно оръжие: secretum vitae, сиреч рондото, с което Девизе ни бе доставял наслада през тези дни и което даже сякаш бе излекувало Бедфорд.

Не беше случайност, че противоотровата на чумата се намираше в ръцете на Девизе: всъщност рондото, макар и по всяка вероятност композирано в суровата си форма от Кирхер, е било усъвършенствано и записано на хартия от китариста Франческо Корбета, майстор в шифроването на тайни послания с музикални знаци.

Макар и така опростена, картината не беше удовлетворителна за разума и не съответстваше изцяло на наученото от мен. Но ако подходът на Ато Мелани бе правилен (да предполагаш там, където не знаеш), всичко си идваше на мястото. Ето защо се налагаше да продължа да търся със силата на мисълта онова, което бе необходимо, за да се обясни абсурдното.

Така че се запитах: ако Луи XIV е искал да нанесе решителен удар на Хабсбургите, които го ограждаха от всички страни, тъй като владееха Австрия и Испания, и най-вече на омразния император Леополд, къде би пратил чумната зараза? Отговорът беше повече от ясен — във Виена.

Не беше ли именно това решителната битка за съдбините на християнството? Нима не знаех, още откакто бях подслушал разговора между Бреноци и Стилоне Приазо, че Всехристиянският крал играеше тайно като съюзник на турците, за да притисне империята в дяволска хватка между Изтока и Запада?

Но това не беше всичко. Не беше ли истина, че от месеци във Виена съществуваше чумно огнище, което бе хвърлило в отчаяние всички героични бранители, притиснати от обсадата? И не беше ли също толкова вярно, че огнището бе угаснало, сиреч е било овладяно по загадъчен начин от нечия незнайна ръка, решавайки по този начин съдбините на Виена и на целия Запад?

Макар и дълбоко потънал в подобни разсъждения, самият аз бях затрупан да приема налагащите се заключения: чумата във Виена е била предизвикана от агенти на Луи XIV или от техни незнайни изпълнители, приложили на дело тайната на болестта. За това турците не се бяха помръднали в продължение на дни, независимо че Виена им е била вързана в кърпа: очаквали са проявите на епидемията, изпратена от тайния им съюзник — владетеля на Франция.

Но позорният заговор се бе сблъскал с противоположни, но също толкова мощни сили: пратениците на Мария Тереза бяха дошли навреме във Виена, за да надвият опасността, задействайки secretum vitae и спирайки по този начин огнището на заразата. Как — това нямаше да разбера никога. Със сигурност обаче безсмисленото колебание на турската войска бе струвало главата на Кара Мустафа.

Подобно обобщение, дотолкова изпълнено с невероятни събития, можеше да прозвучи прекалено фантастично, почти като плод на болен разум; но точно това, подсказваше необоримата логика. Нима цялата невероятна плетеница на отношенията между Кирхер и Фуке, Мария Тереза и Луи XIV, Лозюн и Мадмоазел, Корбета и Девизе не граничеше с лудостта? А при все това бях прекарал цели нощи с Ато Мелани да пререждам парче по парче, в някакво подобие на ясновидско безумие, тази привидно безсмислена интрига.

Мислите ми бяха населени от тъмните агенти на краля-слънце, заели се да заразят нещастната Виена, вече на ръба на силите си; от другата страна виждах защитниците, тайните служители на Мария Тереза. Всички те се допитваха до тайни формули, скрити в петолинията на Кирхер и Корбета, размахваха колби, аламбици и други неясни инструменти (като тези на острова на Дулчибени) и произнасяха неразбираеми херметически слова в някое изоставено подземие. После едните щяха да отровят, а другите да пречистят — води, градини, улици. В невидимата битка между secretum morbi и secretum vitae накрая бе победил принципът на живота: същият, който бе пленил сърцето и разума ми, докато слушах рондото на китарата на Девизе.

От последния, разбира се, нямаше да изкопча нито сричка. Но ролята му бе почти напълно ясна и си я представях още по-ясно: Девизе, който получава от ръцете на кралицата оригиналното копие на рондото Les Baricades misterieuses; има нареждане да отиде в Италия, в Неапол, и да се свърже с един възрастен пътник с двойна самоличност… В Неапол Девизе намира Фуке вече в компанията на Дулчибени. Вероятно показва на стария Главен интендант рондото, което преди години самият той е предал за кралицата в сигурните ръце на Лозюн. Но Фуке е полусляп: сигурно е опипал листовете с измършавелите си ръце, със сълзите на вълнение, изпарили последните съмнения на стареца: кралицата е успяла, secretum vitae е в добри ръце, Европа няма да стане жертва на налудничавия стремеж към власт на един-единствен властелин. Мария Тереза, преди да напусне тази земя, чрез ръката на Девизе му дарява тази последна утеха.

Девизе и Дулчибени, по общо съгласие, решават да доведат човека, когото закрилят, в Рим, близо до папата, където опасните емисари на краля-слънце срещат по-големи затруднения. Въпреки че в действителност Дулчибени има съвсем различни намерения… И в Рим, докато „При оръженосеца“, когато свири за нас Les Baricades misterieuses, Девизе знае, че Мария Тереза е изпратила от Париж във Виена тайната квинтесенция на тези ноти, secretum vitae, за да прегради пътя на чумната зараза, която инак би дарила победата на турците.

За всичко това от Девизе нямаше да чуя нито една думичка. Неговата искрена преданост към Мария Тереза надали щеше да се е изпарила със смъртта на владетелката. Освен това опасността да бъде разпознат като заговорник против интересите на краля-слънце би имала за него страшни последствия. Но, прилагайки още веднъж правилото, на което ме научи Ато Мелани, реших да сваля от раменете на Девизе опасната задача. Вместо него щях да говоря аз, скромен прислужник, комуто никой не отдава значение. Само няколко добре премерени думи: нямаше да преценявам казаното в словата, а неизреченото в