коритото на река приема останките от корабите, върху които силата на бурята е удържала своята неизбежна победа.
Само с помощта на останалите корписантари бяхме в състояние да вдигнем неподвижното тяло на Дулчибени. Беше жив и след няколко минути дойде в съзнание.
— Краката… не ги чувствам — бяха първите му думи.
Под водачеството на Баронио корписантарите издириха в околностите една количка, изоставена най- вероятно от някой продавач на плодове. Беше стара и разнебитена, но благодарение на съвместните усилия на корписантарите успяхме да пренесем неподвижното тяло на Дулчибени. Разбира се, Ато и аз можехме да изоставим ранения между развалините на Колизея, но се съгласихме, че това щеше да е проява на безсмислена и опасна жестокост; рано или късно той щеше да бъде намерен, а при това щеше да липсва на проверката в странноприемницата, което неизбежно би предизвикало разследване от страна на Кристофано, а после и на властите.
Почувствах се по-спокоен от общото ни решение да спасим Дулчибени: мрачната и трагична история на неговата дъщеря не ме беше оставила безчувствен.
Обратният път към „Оръженосеца“ ни се стори безкраен. Движехме се в гробовно мълчание. Минахме по всички най-тъмни улички, за да не бъдем изненадани отново от стражите. Корписантарите, мълчаливи и затворени в себе си, бяха покрусени от мъка, задето не бяха успели да попречат на Тиракорда да изчезне с пиявиците и измъчваха душите си колкото с горчивината от поражението, толкова и със страха, че още утре папата можеше да бъде смъртоносно заразен. От друга страна, отчаяното състояние, в което са намираше Дулчибени отказа всички от идеята да го издадат: дивашкото нападение, което преди малко корписантарите бяха извършили над стражите, налагаше предпазливост и мълчание. За всички бе по-добре от тази нощ у защитниците на реда да останат само спомени — и никаква следа.
За да не образуваме прекалено голяма и лесна за разпознаване група, някои от корписантарите ни изоставиха, но не пропуснаха да се струпват с бързо изгрухтяване. Така останахме седмина: Угонио, Чаконио, Полонио, Груфонио, Ато, Дулчибени (положен върху количката) и аз.
Вървяхме близо един до друг, като бутахме количката на смени; намирахме се в околностите на църквата „Дел Джезу“, в близост до Пантеона, където щяхме да се спуснем в подземията, за да се върнем „При оръженосеца“. Забелязах, че Чаконио бе забавил крачка и изоставаше. Огледах го: ходеше с трудност, влачейки краката си. Привлякох вниманието на челната редица и изчакахме Чаконио да се присъедини към нас.
— Одробопразва го бързиникавата крачкоходност. Занадъхан е — изясни Угонио.
Струваше ми се, че Чаконио не беше само изтощен. Когато стигна до нас, се подпря на количката, после се отпусна на земята, облегна гръб на една стена и остана неподвижен. Дишането му бе едва доловимо и учестено.
— Чаконио, какво ти има? — попитах го притеснен.
— Гфъррррлъбх — отговори, като посочи лявата страна на корема си.
— Уморен ли си или ти е лошо?
— Гфъррррлъбх — отвърна Чаконио, като повтори жеста, сякаш нямаше повече какво да добави.
Инстинктивно (въпреки че всеки физически контакт с корписантарите изобщо не беше за препоръчване) докоснах дрехата на Чаконио на посоченото място. Изглеждаше влажна.
Разместих плата и усетих неприятна, но добре позната миризма. Всички останали се бяха приближили, а абат Мелани бе дошъл още по-наблизо. Пипна дрехата на Чаконио и поднесе ръката си до носа.
— Кръв. Пресвети небеса, да разтворим дрехата му — каза той и развърза с трескава бързина въжето, което държеше затворен мърлявия плащ на Чаконио. Видяхме, че има рана точно по средата на корема, от която неспирно се лееше кръв и вече се бе просмукала нашироко в плата. Раната беше много тежка, кръвотечението обилно и се чудех как Чаконио досега бе намерил сили да ходи.
— Боже мой, трябва му помощ, не може да върви с нас — казах, объркан от откритието.
Настана продължително мълчание. Прекалено лесно бе да се разбере какви мисли се въртяха в главите на всички. Желязното топче, което беше улучило Чаконио, бе дошло от пистолета на Дулчибени, който, макар и без да иска, смъртно бе ранил злощастния корписантар.
— Гфъррррлъбх — рече тогава Чаконио, посочвайки с ръка улицата, по която вървяхме и давайки ни знак да продължим. Угонио падна на колене и се доближи до него. Последва бърза и неразбираема словесна обмяна между двамата, по време на която Угонио неколкократно повиши глас сякаш искаше да убеди другаря в правотата на собственото си мнение. Чаконио пък повтаряше все същото мърморене, всеки път все по-жално и тихо.
И тогава Ато разбра какво щеше да се случи.
— Боже мой, не, не можем да го оставим тук. Повикай приятелите си — каза той на Угонио — да дойдат да го вземат, трябва да направим нещо, нека извикаме някой, някой хирург…
— Гфъррррлъбх — пророни Чаконио с лек и примирен шепот, който падна между нас, по-окончателен от което и да е човешко заключение.
Угонио от своя страна положи нежно ръка върху рамото на другаря си, а после се изправи, сякаш в знак, че разговорът беше свършил. Полонио и Груфонио също се приближиха до ранения и си размениха с него в непрекъснат шепот потайни и объркани размишления. Накрая паднаха на колене и едногласно започнаха да се молят.
— О, не — изплаках — не трябва, не може да бъде.
И Ато, който винаги бе показвал толкова малко симпатия към корписантарите и необичайните им качества, не можа да удържи вълнението си. Видях го как се оттегли настрана и скри лицето си; зърнах раменете му, разтърсени от конвулсии. В този мълчалив и освободителен плач абатът най-сетне изливаше своята мъка — за Чаконио, за Фуке, за Виена, за самия себе си, може би предател, но също така и предаден, и сам. И докато си мислех за последните загадъчни думи на Дулчибени относно смъртта на Фуке, усещах как тъмни сенки се сгъстяват между Ато и мен.
Накрая всички паднахме на колене в молитва, докато дишането на Чаконио ставаше все по-учестено и сподавено; след миг Груфонио се отдалечи, за да осведоми (така поне предположих) останалите корписантари, които няколко минути по-късно дойдоха, за да отнесат бедното тяло и да му направят достойно погребение.
И тогава, пред очите ми, изтекоха последните мъчителни секунди от живота на Чаконио. Докато неговите събратя се трупаха наоколо, Угонио държеше братски главата на умиращия; с един жест той подкани всички на замълчат и да прекъснат молитвите. Спокойствието на нощта се спусна върху сцената и можахме да чуем последните думи на корписантаря:
— Гфъррррлъбх.
Погледнах въпросително Чаконио, който, успя да преведе през сподавеното си хълцане:
— Като сълзичкинки в дъждовалението. После клетникът спря да диша.
Нямаше нужда от други обяснения. В тези думи Чаконио бе обобщил окончателно своето мимолетно земно приключение: ние сме като сълзи в дъжда, които, едва прокапали, вече се загубват в могъщото течение на преходните неща.
След като останките на Чаконио бяха отнесени от неговите приятели, поехме на път със сърца, угнетени от разяждаща мъка. Вървяхме с наведени глави, сякаш тласкани от някаква външна сила. Поради голямата болка, по време на остатъка от пътя, дори нямах куража да погледна клетия Угонио, понеже се страхувах, че няма да успея да спра сълзите си. В ума ми се върнаха всичките премеждия, в които се бяхме впуснали с двамата корписантари: проучванията на подземията, преследването на Стилоне Приазо, проникванията в дома на Тиракорда… Представих си тогава колко други приключения трябваше да е споделил той с Чаконио и, като съпоставих неговото душевно състояние с моето, разбрах колко отчаяно щеше да оплаква своя събрат.
Мъката му беше толкова голяма, че останалата част от похода остана на втори план в моите спомени: повторното влизане в подземията, уморителният преход из галериите и пренасянето на Дулчибени в
