странноприемницата, чак до собствената му стая. За да го вдигнем, трябваше, разбира се, да си приготвим някакво подобие на носилка, като лишихме от няколко греди количката. Болният, сега трескав и в полусъзнание, може би осъзнаваше само, че е претърпял тежки и по-всяка вероятност невъзвратими поражения. Пренесохме го така, увързан като салам, прекаран от отвор в отвор и от стълба на стълба, с цената на нечовешки усилия от страна на дванайсет чифта ръце: на четирима корписантари, Ато и моите.
Вече се зазоряваше, когато се разделихме с корписантарите, които потънаха в тайната стаичка. Страхувах се естествено, че Кристофано е чул шума, вдиган от нашия кортеж, най-вече, докато издърпвахме Дулчибени в стаичката и после нагоре по стълбите на странноприемницата до първия етаж. Обаче, когато преминахме пред неговата стая, чухме само равномерното му и спокойно хъркане.
Трябваше да си взема сбогом и с Угонио. Докато Ато стоеше настрана, корписантарят с разкривените си ръце силно ме бе стиснал за раменете: знаеше, че е малко вероятно да се срещнем отново. Никога повече не бих слязъл в неговия подземен свят, нито пък той някога щеше да се изкачи под небесния свод, ако не използваше прикритието на нощта, когато честните и бедните (какъвто бях аз) спяха, изтощени от трудностите на деня. Така се и разделихме, с натежали сърца; и всъщност никога повече нямаше да го видя.
Налагаше се да поспим и да се възползваме от малкото време, което оставаше на Ато и мен, за да възстановим силите си. Но прекалено възбуден от събитията, знаех прекрасно, че изобщо нямаше да мога да заспя. Реших да използвам времето, за да запиша последните събития в своя дневник.
Временната раздяла с Ато бе въпрос на един миг и на един поглед, който всеки от нас двамата прочете в очите на другия: още преди няколко часа чумните пиявици на Дулчибени бяха се впили в меката и уморена плът на Инокентий XI.
Всичко зависеше от хода на болестта — дали щеше да се развие бавно, или както в много случаи, светкавично.
Може би още новият ден щеше да ни донесе новината за неговата смърт. А с нея, кой знае, и вест за изхода на битката при Виена.
Събитията от 20 до 25 септември 1683
Бележките, записани онази нощ в моя дневник, бяха последните. Събитията, които последваха, всъщност не ми оставиха повече време (нито пък вдъхновиха желанието ми) да продължа да пиша. За щастие последните няколко дни от карантината в „Оръженосеца“ са останали ярки и живи в моята памет, макар и само по отношение на най-важните събития.
На следващия ден Дулчибени бе намерен на леглото си, плувнал унизително в собствената си урина, неспособен да се изправи и дори да движи краката си. Безполезни се оказаха всички опити да се възстанови изцяло, пък било само и към контрола на долните крайници. Вече не чувстваше изобщо краката си. Кристофано не остави никакви съмнения относно тежестта на състоянието му — той сподели, че е наблюдавал много подобни случаи. Между най-сходните бил този с едно бедно момче, което работело в една мраморна кариера — след като паднало от зле сковано скеле, то се приземило, удряйки жестоко гърба си в земята; на следващия ден се събудило в леглото си, в същото състояние като Дулчибени и впоследствие, за жалост, никога повече не си възвърнало контрола над краката, оставайки осакатено за цял живот.
И все пак надеждите не бяха напълно загубени, подчерта Кристофано, като се впусна в поредица от аргументи, които ми сториха колкото красноречиви, толкова и съмнителни. Болният, в плен на треската, изглежда не бе осъзнал своето тежко състояние.
Разбира се злощастният инцидент, на който бе станал жертва Дулчибени, предизвика същинска канонада от въпроси от страна на Кристофано, който определено не беше толкова глупав да не разбере, че старият човек бе имал възможността да влиза и излиза от странноприемницата, (както и онзи, който го бе върнал обратно)
Също така синините, раните и драскотините, с които Ато и аз се бяхме сдобили при падането от каретата на Тиракорда, изискваха разяснения. Докато Кристофано ни оказваше своите грижи — лекувайки раните с мехлем собствено производство и „небесна вода“, и мажейки отоците с „философско масло“ и настойка от кралска алтея — бяхме принудени да признаем, че Дулчибени действително беше излязъл от странноприемницата в търсене на път за бягство от карантината, и от тайната стаичка се бе спуснал в мрежата от подземни проходи под странноприемницата. Но ние двамата от доста време сме го държали под око, и като бяхме предусетили неговите намерения, го бяхме последвали и върнали обратно. По време на завръщането, продължихме ние, той бе загубил равновесие и бе паднал в малкия отвесен кладенец, който извеждаше обратно в странноприемницата и така бе получил тежкото нараняване, принудило го да остане на легло.
Що се отнася до Дулчибени, той не беше в състояние да опровергае каквото и да било: през деня, след падането, беше вдигнал висока температура, която го бе лишила почти изцяло от мисъл и слово. Само от време на време той идваше на себе си и стенеше продължително, като се оплакваше от жестоки и непрестанни болки в гърба.
Може би и заради тази мъчителна гледка, Кристофано се оказа снизходителен; естествено нашият разказ бе несвързан и недостоверен и нямаше да издържи на сериозен разпит, особено ако той бе проведен от хора от градската стража. Вероятно вземайки предвид смайващото подобрение на Бедфорд и предсказуемия край на карантината, лекарят прецени рисковете и изгодите, и добронамерено се престори, че е задоволен от нашата версия, без да съобщава на часовия (който, както винаги, беше на пост пред странноприемницата) това, което се беше случило. До края на нашето затворничество, каза той, щял да положи за Дулчибени всички необходими грижи. За това благоприятно решение обаче най-вероятно бе получил вдъхновение от празничното настроение, което тъкмо тогава започваше да се възцарява из целия град и за което веднага ще разкажа.
През този ден бяха започнали да се носят слухове за изхода от битката при Виена. Първите гласове се бяха чули на 20-ти, но чак през нощта на вторник, 21-ви (за това, разбира се, щях да узная в подробности по-късно), на кардинал Пио бе връчено съобщение, пристигащо от Венеция, което носеше новината за оттеглянето на турската войска от Виена. Два дни по-късно, пак през нощта, от империята бяха пристигнали още писма, които съобщаваха за победата на християните. В града бяха започнали да се чуват първите несмели изрази на радост. Постепенно подробностите станаха по-точни: Виенската крепост, поставена от толкова време под обсада, най-накрая бе получила помощ.
На 23-ти в Рим пристигна официалното съобщение за победата, донесено от пратеника на кардинал Буонвизи: единадесет дни по-рано, на 12-ти септември, християнските войски бяха сразили пълчищата на Христовите врагове.
Подробностите щяха да пристигнат с газетите от следващите седмици, но в моя спомен разказите за славната битка се смесват ведно с часовете на вълнение и ликуване, в които се узна за победата.
Когато изгрели звездите, в нощта между 11 и 12 септември, османската войска, строена в боен ред, била чута да отправя своите молитви със силни викове; редиците се виждали ясно поради запалените клади и огньове, които се съревновавали по яркост с двойните светлини на пищните шатри в лагера на неверниците.
Нашите също се бяха молили, и то усърдно: християнските сили бяха несравнимо по-малобройни от тези на неверниците. При Първите отблясъци на зората на 12-ти септември монахът-капуцин Марко Д’Авиано, който умеел да вдъхва смелост и да вдъхновява християнските войски, отслужил литургия с християнските военачалници в един малък манастир на възвишението, наречено Каленберг, което се издига над Виена, на десния бряг на Дунав. Веднага след това нашите войски се строили, еднакво готови да посрещнат победа
