или смърт.
Десният фланг се водел от Шарл Лотарингски, маркграф Херман и младия Лудвиг Вилхелм, граф Леели и граф Капрара, княз Любомирски със своята всяваща страх тежковъоръжена полска конница, после Мерси и Тафе, бъдещи герои на Унгария. Заедно с десетки други принцове, за бойното си кръщение се готвели все още неизвестният принц Ойген Савойски, който, както и Шарл Лотарингски, бе напуснал Париж, за да избяга от краля-слънце и впоследствие щеше да се покрие със слава, възвръщайки изтока на Европа на християнската кауза. Подготвял своите войски и принцът-електор на Саксония, подпомаган от фелдмаршал фон Голц, и принцът-електор на Бавария с петимата Вителсбах. В центъра на християнския боен ред, до баварците, стоели войските от Франкония и Швабия, до тях били строени войските на принцовете и регентите на Тюрингия, на славните родове Велфен и Холщайн; после носителите на други прочути имена като маркграфът на Байройт, фелдмаршалите и генералите Родолфо Барата, Дюневалд, Щирум, барон фон Дегенфелд, Кароли Палфи и много други героични защитници на каузата Христова. Накрая дясното крило се предвождало от храбрите поляци на крал Ян Собиески и неговите генерали.
Веднага, щом зърнали такова внушително струпване на приятелски сили, злощастните обсадени във Виена веднага дали израз на своята безмерна радост с десетки топовни салюти.
В лагера на Кара Мустафа също забелязали войските, но когато турците решават да реагират, вече било твърде късно: нападателите се спускали надолу по Каленберг. Тогава Великият везир и неговите хора изскочили през глава от шатрите и окопите, като на свой ред се строили в боен ред. В центъра се разположил Кара Мустафа с огромната орда на спахиите, отстрани стоял нечестивият невернически проповедник Вани Ефенди с тяхното свещено бойно знаме, отпред агата със своя строй от кръвожадни еничари. От дясната страна, до Дунава, кръвожадните воеводи на Молдавия и Влашко, везирът Кара Мехмет от Диарбекир и Ибрахим Паша от Буда; на лявото крило — татарският хан и голям брой паши.
Сражението се водило по зелените и полегати възвишения, извън стените на Виена, засадени с лозя. Първият паметен сблъсък се разигра в теснините на Нусберг между лявото християнско крило и еничарите. След продължително разбъркване в челната линия императорските войски и саксонците успяват да пробият и по пладне турците са прогонени от Гринцинг и Хайлигенщадт. Междувременно войниците на Шарл Лотарингски стигат в Дьоблинг и се доближават до турския лагер, докато австрийската конница на граф Капрара и рицарите на Любомирски разбиват молдовците, макар и с цената на тежки загуби, като ги прогонват назад по поречието на Дунава. В същото време крал Ян Собиески пуска напред полската конница. Пътя й разчистват немските и полските пехотинци, които тръгват на лов за еничари от къща в къща, от лозе в лозе, от плевник в плевник и ги преследват безмилостно от Нойштифт до Пьотцлайнсдорф и Дорнбах.
Изтръпват християнските сърца, когато Кара Мустафа се опитва да използва ходовете на врага и за известно време успява да се вреже в пролуките, които се отварят поради мощното им нападение. Но всичко е въпрос на минути; Шарл Лотарингски праща на щурм своите австрийци, като ги повежда по дясната страна: в Дорнбах отрязват пътя за бягство на турците, които се опитвали да се скрият към Дьоблинг. В това време полските конници се спускат неудържимо към Херналс, помитайки всяка съпротива.
В средата, на първа линия, под славно развяващото се сарматско бойно знаме, кралят на Полша язди със соколовото крило на върха на копието, бляскав и несломим, рамо до рамо с принц Яков, едва шестнайсетгодишен и вече герой, ограден от своите конници в рицарски туники великолепно нагиздени с многоцветни мантии, с пера, със скъпоценни камъни. На вика „Иисус и Мария!“ копията на хусарите и тежковъоръжената конница на крал Ян помитат спахиите и решително се насочват към шатрата на Кара Мустафа.
Последният, от своята командна позиция, наблюдавайки сблъсъка между своята и полската конница, инстинктивно насочва поглед към зеленото знаме, в чиято сянка стои — именно този свещен знак е целта на християните. Тогава той се поддава на страха и решава да бие отбой, увличайки със себе си в позорно бягство първо пашите и после всичките войски. Огъва се и центърът на турския строй; останалата част от войската е обхваната от паника, поражението се превръща в бедствие.
Обсадените виенчани най-сетне събират смелост и дръзват да направят излаз от Шотландската порта, докато турците бягат, изоставяйки на врага огромния си лагер, пълен с неизброими съкровища, но не преди да изколят стотици пленници и да отведат със себе си в робство шест хиляди мъже, единайсет хиляди жени, четиринайсет хиляди девойки и петдесет хиляди деца.
Победата е толкова пълна и триумфална, че никому не идва наум да погне бягащите неверници. Поради страха от завръщането на турците, християнските войници даже остават нащрек и строени за бой, през цялата нощ.
Първият влязъл в личната шатра на Кара Мустафа е крал Ян Собиески, който прибира като плячка конската опашка и бойния кон на победения, а и голяма част от съкровищата и чудесата на Изтока, с които се е ограждал развратният и безверен сатрап.
На следния ден преброяват мъртвите: турците са дали десет хиляди жертви, триста пленени оръдия, петнайсет хиляди шатри и планини от оръжия. Християните оплакват две хиляди войници, между които за жалост генерал дьо Суш и княз Потоцки. Но няма време за скръб: цяла Виена иска да поздрави победителите, които влизат триумфално в стените на столицата, оцеляла от неверническото нашествие. Крал Ян Собиески пише смирено на папата, като приписва победата само и единствено на чудо:
Както казвах, за тези паметни събития щях да узная в подробности чак впоследствие. Но около „Оръженосеца“ вече се надигаше радостта: на 24 септември на всички римски църкви е закачено известието със заповедта от същата тази вечер да се изпълнява „Аве Мария“ с всички църковни камбани в знак на благодарност към Бога за поражението на турците; прозорците грееха от светлини и с невероятно всенародно веселие започнаха да блестят фойерверки, светлинни колела, и фишеци в голямо изобилие. Така от нашите прозорци можеше да се чуе не само свободното тържествуване на народа, но и шумните пукотевици от празничните фойерверки, които се палеха по покривите на посолствата, на замъка Сант’Анджело, на площад „Навона“ и на „Кампо деи Фиори“.
След като отворихме кепенците и се наредихме край решетките, видяхме да горят на улицата чучела на везири и паши след неудържимата народна радост. Зърнахме цели семейства, малки момченца, млади и стари да тичат напред-назад като обезумели с факли в ръце, осветявайки нежните септемврийски нощи и съпровождайки със смеховете си сребърния отзвук на камбаните.
Дори тези, които живееха в околностите на странноприемницата и в предишните дни, поради страх от заразата, внимаваха да не се доближават до нашите прозорци, сега ни въвличаха в своето веселие с викове и радостни подмятания. Сякаш чувстваха, че и нашата свобода е близо, като че разплатата на християнските войски с неверниците при Виена беше само прелюдия към доста по-незначителното освобождение на „Оръженосеца“ от заплахата на чумата.
Ето защо и сред нас, макар и все още заключени, се ширеше бурна радост: самият аз занесох новината на всеки един от наемателите. Всички празнувахме в залите на приземния етаж с братски прегръдки и наздравици, изпълнени с неудържимо и огромно ликуване. И аз, най-много от всички, бях на седмото небе: планът на Дулчибени да нанесе удар на християнска Европа беше дошъл прекалено късно, въпреки че оставаше притеснението за здравето на папата.
Освен подобни искрени прояви на радост, сред новините, които се носеха от уста на уста сред народа и които от улицата стигаха и до нас, отбелязах обаче две обстоятелства, които ми се сториха доста неочаквани и достойни за размисъл.
Първото: от единия от часовите (които продължаваха да държат под око странноприемницата, по липса на други разпореждания), узнахме, че християнската победа се основавала не на последно място на една необяснима поредица от грешки от страна на турците.
Всъщност войските на Кара Мустафа, които с добре позната тактика на прокарване на подземни галерии и окопи бяха отслабили силите на защитниците на Виена, по преценката на самите победители, са можели съвсем спокойно да организират масирано и победоносно нападение, много преди да пристигнат подкрепленията на крал Ян Собиески. Но вместо да се хвърли напред в решителен пробив, Кара Мустафа
