— Трябва да са доста стари папи — прекъснах го. — Никога не съм чувал тези имена.
— Много отдавнашни, наистина. Но и съвременните папи са били предвидени с изключителна точност.
— Значи пророчеството винаги се е сбъдвало.
— Да кажем, че някои, даже мнозина, поддържат тази идея — намигна Робледа.
И замълча, сякаш очакваше някакъв въпрос. В списъка на предвидените от пророчеството папи той всъщност се бе спрял на папа Климент X, номер 85. Беше разбрал, че няма да устоя на изкушението да го попитам за следващия.
— А какъв е изразът за номер 86? — попитах възбудено.
— Ами, след като точно ме питаш… — въздъхна йезуитът — изразът е, как да кажем, крайно любопитен.
— И какъв е?
—
Постарах се да прикрия изненадата и объркването си. Докато всички описания за останалите папи бяха просто невинни игри на думи, това на нашия обичан понтифекс звучеше страшно заплашително.
— Но може би изразът за негово светейшество не се отнася до неговите морални качества! — възпротивих се обидено, за да си дам кураж.
— Това е напълно възможно — отвърна смирено Робледа. — Сега, като се замислих, в герба на папската фамилия са изобразени лъв с леопардова кожа и орел. Тоест именно два ненаситни звяра. Нищо чудно, даже със сигурност обяснението да е такова — завърши йезуитът с невъзмутимост, по-красноречива от всяка усмивка.
— Във всеки случай не бива да си губиш съня — заключи той, — тъй като според пророчеството ще има общо 111 папи, а сега сме едва на номер 86.
— Но кой ще бъде последният папа? — настоях.
— Поредицата започва с Целестин II и включва 111 понтифекса. Към края ще се появи
— Тоест ще се върне свети Петър, Рим ще бъде разрушен и ще настане Страшния съд.
— Браво, точно така.
— И кога ще се случи това?
— Казах ти вече: според пророчеството има още много време. Но сега е добре да ме оставиш — не бих искал да пренебрегваш останалите наематели, за да слушаш тези безсмислени приказки.
Разочарован от внезапния край на разговора и без да съм успял да изтръгна от устата на Робледа каквато и да е полезна улика, вече бях на прага, когато почувствах, че трябва да задоволя едно последно, и този път искрено, любопитство.
— Между другото кой е авторът на пророчеството за папите?
— О, един свят монах, живял в Ирландия — каза набързо Робледа, докато затваряше вратата. — Казваше се, струва ми се, Малахия.
Превъзбуден от неочакваните и покъртителни новости, изтичах незабавно до стаята на Ато Мелани, на другия край на етажа, за да го осведомя за всичко. Когато ми отвори вратата, заварих стаята му потънала в море от хартии, книги, стари щампи и пакети с писма, всички безредно нахвърляни по леглото и на земята.
— Работех — каза той, като ме посрещна.
— Той е! — казах задъхано.
И му разказах за разговора с Робледа, в който той първоначално бе споменал без очевидна причина катакомбите. После йезуитът, но само защото бе съвсем на място подтикнат от мен, се бе впуснал в дълги разсъждения върху знаменията, които предвещават идването на Ангелския папа, и после върху едно пророчество, отнасящо се до края на света, в което се говори за някакъв „ненаситен звяр“, който би трябвало да е Нашият Господар, папа Инокентий XI, и най-накрая бе признал, че предзнаменованието било направено от ирландския пророк Малахия…
— Спокойствие, спокойствие — прекъсна ме Ато. — Опасявам се, че започна малко да се оплиташ. Знам, че свети Малахия е бил ирландски монах, живял хиляда години след Христа, следователно напълно различен от пророк Малахия в Библията.
Уверих го, че прекрасно знам това, но че изобщо не съм се объркал, и му изложих по-подробно фактите.
— Интересно — отбеляза накрая Ато, — двама различни Малахиевци, и единият, и другият пророци, ни се изпречват на пътя в разстояние на няколко часа. Прекалено начесто, за да е съвпадение. Отец Робледа ти е обяснил, че е разсъждавал върху пророчеството на свети Малахия точно предната нощ, когато ние открих ме главата на пророк Малахия от Библията в подземията. Преструва се, че не си спомня със сигурност името на светеца, когото почитат много народи. И после намесва, ни в клин, ни в ръкав, катакомбите. Че един йезуит е откраднал ключовете, това изобщо не ме изненадва — правили са и доста по-лоши неща. Но ми се ще да знам за какъв дявол е тръгнал да се рови из тези подземия — ето кое е интересното.
— За да бъдем сигурни, че е Робледа, трябва да проверим Библията му — отбелязах — и да видим дали откъснатата страница е оттам.
— Правилно, а за да го сторим, имаме само една възможност. Кристофано току-що предупреди, че след малко ще се проведе проверката за карантината — ще трябва да се възползваш от излизането на Робледа от стаята му, за да се вмъкнеш и да потърсиш Библията му. Убеден съм, че вече знаеш къде да гледаш — в Стария завет, книгата на Малахия.
— След книгите на Царете, между дванадесетте малки пророка — отговорих възбудено.
— Много добре. Аз няма да мога да направя нищо, понеже Кристофано ще ме следи зорко. Трябва да е надушил нещо — по-рано ме попита дали случайно не съм излизал от стаята си през нощта.
Точно в този момент чух гласа на лекаря да ме вика по име. Бързо отидох при него в кухнята, където той ми съобщи, че от улицата вече се разнесъл призивът на стражите, които чакаха, за да направят втората проверка. Надеждата, която всички тайно хранехме, а именно, че очакването на изхода от битката при Виена ще намали бдителността на нашите надзиратели, се разби на пух и прах.
Кристофано беше тревожен. Ако Бедфорд не издържеше успешно изпита, почти със сигурност щяхме да бъдем отведени на друго място и подложени на доста по-сурови мерки. Тези от нас, които носеха със себе си каквото и да било имущество, щяха да се разделят с него, да го оставят да бъде пречистено от зловредните гнилостни зарази чрез излагане на оцетни изпарения. И както вече ни бе обяснил Кристофано, който се разделеше със собствеността си по време на чума, накрая трудно си връщаше дори една четвърт от нея.
