— А сега отивай при Кристофано — раздели се с мен Ато. — Той със сигурност ще има нужда от теб. Не го разпитвай за малкия театър, който той ми помогна да изиграем — срамува се, понеже се опасява, че изневерява на принципите на своята професия. Греши, но по-добре да го оставим да си мисли, каквото иска.
След като отидох при него, Кристофано сподели с мен ободрителни новини: беше разговарял с хората на полицейския началник и ги бе убедил, че състоянието на цялата група е добро. После бе дал личната си гаранция, че каквото и друго да се случи, ако е от значение, незабавно ще бъде съобщено на един пратеник, който всяка сутрин щеше да идва до странноприемницата, за да получава сведения за положението от самия Кристофано. Това ни освобождаваше от задължението да се представяме на проверка, както бяхме правили (с такива усилия) досега.
— При други условия нямаше да бъдат възможни такива облекчения — каза лекарят.
— Какво имате предвид?
— Знам как постъпиха властите в Рим по време на чумата от 1656-та. Веднага, щом се разбра, че в Неапол е имало случаи на подозрителни заболявания, бяха затворени всички пътища между двата града и бе забранен всякакъв превоз на хора или стоки от останалите гранични земи. В четирите посоки на папската държава бяха изпратени съответен брой комисари, за да надзирават приложението на мерките за здравеопазване, подсили се охраната на крайбрежието, за да се ограничи или попречи на акостирането на кораби, докато в Рим някои от градските врати своевременно бяха залостени, а на онези, които останаха отворени, бяха сложени непристъпни решетки, за да се ограничи преминаването на хора само до най- спешните случаи.
— И всичко това не бе достатъчно, за да спре заразата?
Било вече прекалено късно, обясни печално лекарят. Един неаполитанец, продавач на риба, някой си Антонио Чоти, бил пристигнал от Неапол в Рим още предния месец март, за да избяга от обвинение в убийство. Намерил убежище в една странноприемница в Трастевере, в квартала Монтефиоре, където внезапно се разболял. Жената на ханджията (Кристофано бе узнал тези подробности в разговори с някои възрастни свидетели на събитията) веднага наредила продавачът на риба да бъде пренесен в болницата „Свети Йоан“, където младежът умрял няколко часа след приемането му. При аутопсията не бил открит никакъв повод за притеснение. Няколко дни по-късно обаче умряла жената на ханджията, а после майката и сестрата на жената. И в този случай лекарите не открили следи от чумна зараза, но все пак се взело решение, предвид прекалено очевидното съвпадение, ханджията и слугите му да бъдат изпратени в лазарета. Трастевере бил отделен с постове и ограждения от останалата част на града. Специалната Конгрегация по Здравеопазването била свикана, за да се заеме с този спешен случай. Били създадени комисии във всеки квартал, съставени от свещеници, благородници, лекари и нотариуси, които преброили всички жители на града, отбелязвайки занаята, нуждите, здравословното състояние на всеки, именно за да дадат на Конгрегацията по Здравеопазването възможността да има ясен поглед върху положението. Наредено било да се посещават домовете и да се оказва помощ в определени дни.
— Но сега всички в града изглежда мислят единствено за битката при Виена — отбеляза Кристофано, — и нашите трима стражи ми казаха, че наскоро папата бил забелязан, проснат на земята пред разпятието, да плаче от ужас и страх за съдбините на цялото християнство; а щом папата плаче, така смятат римляните, то всички трябва да треперим.
Лекарят добави още, че отговорността, която бе поел на плещите си, беше изключително тежка и падаше също и върху моите рамене. Отсега нататък трябваше да следим с още по-голямо внимание всяка промяна в здравето на наемателите. А от друга страна, всеки пропуск, допуснат от двама ни (той със сигурност щял да съобщи за моите евентуални прояви на безотговорност) щял да ни навлече тежки санкции. Особено прилежно трябвало да следим никой, и на никаква цена, да не може да напуска страноприемницата до края на карантината. Така или иначе, за да осигурят необходимия контрол двама часови, бяха постоянно на пост и внимаваха някой да не се опитва да извади гвоздеите от гредите и да не се спусне от прозорците.
— Ще ви служа във всичко — казах на Кристофано, за да му хвърля прах в очите, докато вече с нетърпение очаквах падането на нощта.
Прекъсването на проверките, макар и добре дошло, беше провалило плана, който скроихме заедно с Ато Мелани, да надникнем в Библията на отец Робледа. Осведомих дискретно абата, като му пъхнах една бележка под вратата и след това се върнах в кухнята, тъй като се страхувах, че Кристофано (който минаваше от стая в стая, за да преглежда пациентите) можеше да ме изненада в разговор с абата.
Кристофано обаче ме извика в стаята на Помпео Дулчибени, на първия етаж. Благородникът от Фермо страдаше от пристъп на ишиас. Заварих го скован на леглото, легнал на една страна, да се моли на лекаря да го изправи на крака възможно най-бързо.
Кристофано умислено опипваше краката на Дулчибени. Вдигаше единия и същевременно ми нареждаше да сгъна другия — при всяко такова движение, лекарят спираше в очакване на реакцията на болния. Всеки път, когато той извикваше, Кристофано тържествено кимваше с глава.
— Разбрах. Ще ни трябва един кралски компрес с испанска муха. Момче, докато го приготвям, намажи цялото му ляво бедро с този балсам — каза той и ми подаде едно шишенце.
После осведоми Дулчибени, че ще трябва да носи осем дни кралския компрес.
— Осем дни! Искате да кажете, че ще остана неподвижен толкова дълго време?
— Разбира се, че не: болката ще намалее много по-рано — отвърна лекарят. — Ясно е, че няма да можете да тичате. Но какво от това? Докато трае карантината, и без това нямате какво да правите, освен да си въртите палците.
Дулчибени само измърмори нещо. Явно бе в твърде лошо настроение.
— Успокойте се — добави Кристофано, — има хора, които хем са по-млади от вас, хем вече са измъчени от болежки: отец Робледа не го показва, но от няколко дни го мъчи ревматизмът. Сигурно има прекалено крехко здраве, защото странноприемницата изобщо не ми изглежда влажна, а и тези дни времето е хубаво и сухо.
При тези думи подскочих. Моите подозрения към Робледа се изостриха. Междувременно забелязах с отвращение, че лекарят беше измъкнал от чантата си едно бурканче, пълно с умрели мухи. Извади две от тях, със зелено-златист цвят.
— Кантариди — каза, размахвайки насекомите под носа му, — наречени още испански мухи, мъртви и изсушени. Чудесен лек за мехури. А също и афродизиак.
Като каза това, започна да ги кълца внимателно върху една навлажнена марля.
— Значи, йезуитът има ревматизъм — възкликна Дулчибени. — Много хубаво — така ще спре да си вре носа навсякъде.
— Какво искате да кажете? — попита Кристофано, зает с испанските мухи.
— Не знаете ли, че Христовото братство е гнездо на шпиони?
Сърцето ми се качи в гърлото. Трябваше ми да узная още. Но Кристофано изглежда не беше привлечен от темата, и твърдението на Дулчибени щеше да отмине незабелязано.
— Нали не говорите сериозно? — намесих се тогава настоятелно.
— И още как! — подхвана Дулчибени.
По неговите думи, йезуитите не само били майстори в изкуството на шпионажа, но даже претендирали, че то е привилегия на ордена им и че всеки, който го прилага без изричното им разрешение, трябвало да бъде сурово наказан. Преди да се появят йезуитите, другите религиозни ордени също бяха имали своя дял в интригите около Светия престол. Но откакто следовниците на свети Игнаций се бяха заели с шпионския занаят, те надминали всички. Станало така, защото папите открай време винаги са имали остра нужда да проникват и в най-потайните дела на владетелите. С пълното съзнание, че никой никога не бе имал толкова успехи в шпионското поприще, колкото йезуитите, те ги направили герои — изпратили ги в най-важните градове, облагодетелствали ги с привилегии и були и ги издигнали над всички останали ордени.
— Извинете — възпротиви се Кристофано, — но как така йезуитите се справят толкова добре? Те не
