равнище, развитите страни имат отговорността и възможността да им помогнат да навлязат в сферата на по-високото икономическо развитие, което би било от полза за всички. В края на краищата всички народи от развиващите се страни имат право да се радват на постиженията на съвременната цивилизация — продоволствие, облекло, образование и развлечения, но ние, развитите страни не сме направили достатъчно, за да им помогнем. Това от наша страна е проява на късогледство, защото те са нашата бъдеща опора, нашите бъдещи съюзници, партньори в производството и клиенти. Спомням си историята за двамата търговци на обувки, които посетили една слаборазвита страна. Първият изпратил до фирмата следната телеграма: „Няма никакви изгледи за продажби. Тук никой не носи обувки“. Текстът на другата телеграма гласял: „Незабавно изпратете стока. Населението е босо. Нуждата от обувки е крещяща“. Ние твърде много приличаме на първия търговец. Още не сме направили необходимото, за да окажем помощ на „третия свят“. Помощта, оказвана от Япония, расте, но тя е все още недостатъчна според официалните признания на правителството. Погледнато в по-широки мащаби, нито свободният свят, нито комунистическият блок са направили необходимото.
През 1969 година бях поканен да свидетелствувам пред Подкомитета по външноикономическата политика на САЩ към Обединения икономически комитет на американския Конгрес. Списание „Бизнес Уик“ публикува на корицата си моята снимка с най-новия модел цветен телевизор „Сони“ в ръце. Предположих, че това представлява един вид нападка в резултат на търговските проблеми. Говорих за необходимостта от премахване на извънтарифните ограничения в световен мащаб, съпътствувано от помощи за слаборазвитите страни с цел приобщаването им към световния стопански живот не само чрез инвестиции за изграждане на пътища, язовири, стоманолеярни и национални авиолинии, но и чрез развитие на човешките ресурси и поощряване на тези народи да последват примера на японците по собствено желание.
След като прочетох предварително подготвения текст, смятах, че всичко е приключило, но няколко конгресмени поискаха да ми зададат въпроси. Японският печат писа, че съм бил „въртян на шиш“ от разгневените конгресмени. Смятам този израз за пресилен. Единият от въпросите беше за намина, по който беше създадена фирмата „Сони“. Аз отговорих. Последва забележка в типично адвокатски тон:
— Бих искал да узная дали е било възможно за нас, американците, да основем фирма в Япония по времето, когато Вие сте създавали там „Сони“.
— Не, не беше възможно — отвърнах аз.
— Но сега „Сони“ има собствена фирма в Америка. Защо тогава не позволявате на Америка да проникне в Япония?
Отговорът ми беше доста многословен, но смятам, че беше по същество:
— Непосредствено след войната Америка изглеждаше гигант в очите на безпарична Япония. Японците имаха страхов комплекс, че свободният достъп на Америка до Япония веднага ще им отнеме пазара. Каквато и да е причината, докато този страх съществува, японците ще се съпротивляват на либерализацията.
— Идеалът ни е свободната търговия — продължих аз — и Япония се е насочила към него. Но както американското правителство трябва да преценява обстановката преди да прави политически изявления, така и японското правителство, което поддържа в голяма степен планова икономика, понякога се оказва в затруднено положение. Аз лично смятам, че мерките, предприети от правителството за либерализация са твърде бавни, но съм сигурен, че в крайна сметка ще се постигне свобода.
Тогава не знаех, че за тази цел ще е необходимо толкова дълго време.
Често казвам, че процъфтяващата японска икономика ще бъде най-силното оръжие против комунизма в ръцете на свободния свят в Тихоокеанския или който и да е друг район на света. За съжаление бавните действия на Япония изглеждат неоправдани за САЩ, които са придобили особено чувство на „гузна съвест“ по отношение на Япония. Америка е страна на хуманизма и емоциите. Американците обичат да покровителствуват унижените и оскърбените. Според някои японски учени силата на американския печат, възмутен от отношението на Испания към малката по територия Куба, е възбудила националния дух и е довела до Испанско-американската война. Американското съчувствие към Чан Кайши като жертва на войната с Япония (подсилено от очарователната му съпруга с американско образование, която говореше английски език) се превърна в общонационално настроение, което в крайна сметка улесни войната между САЩ и Япония.
Тук ми хрумва стария лозунг на фирмата „Авис“ за даване на коли под наем — „Ние сме №2, затова се стараем повече“. Той е красноречив пример за американския хуманизъм. Но Америка не е №2. Второто място се заема от Япония и тя е много щастлива от положението си. С течение на времето Япония се изменяше. От жертва на Русия тя се превърна в натрапник в Китай и агресор спрямо САЩ. Последва катастрофалното поражение и след него — второ място в света. Американското отношение към Япония също трябваше да се изменя. Дори второто място се струва прекалено на някои от Капитолия, които често съм посещавал. Има политици, които изживяват драматични емоционални състояния, произнасят сензационни речи или правят изявления за печата, необходими за предизборните им кампании. Американската политика твърде много разчита на ефектни ходове. Фактите се замъгляват от реторика. Именно това ме тревожи във връзка с бъдещите насоки на нашите отношения.
През 1919 година американският Конгрес се поддаде на емоции и прие закон за забрана на алкохола. Днес оценяваме „сухия режим“ като глупава постъпка. Положително много милиони американци още тогава са разбирали, че той е неправилен. Сред тях вероятно е имало конгресмени и сенатори, но те се примириха. Законът беше нарушаван от милионите американци, които даже не бяха сънували, че ще направят още нещо незаконно, освен употребата на алкохол. „Сухият режим“ беше отменен през 1933 година.
Лично за мене поуката от тази история е, че общественото мнение може да въздействува върху американската политика. Ако Америка бъде залята от наистина отрицателно отношение към Япония, могат да се случат неприятности, за които ще съжаляват всички. Трудно е да спреш, когато си стигнал твърде далеч. Всъщност вярата на американците в собствената им правота често представлява усложняващ фактор. САЩ няма да прокарат антияпонски закон, подобен на „сухия режим“. Те няма да повторят грешките от 30-те години, но както Япония, така и САЩ трябва да осъзнават опасностите, които се крият в емоционалността и дребнавостта в отношенията ни, защото те биха могли да доведат до икономически и политически проблеми.
В продължение на дълги години наблюдавам американците и ми прави впечатление, че те винаги бързат. В Америка са много разпространени изрази от рода на: „Няма време!“, „Направи го сега!“, „Този, който се колебае, е загубен“ и т.н. Америка затъна във Виетнам поради емоционална треска. Американските политици заявиха, че САЩ са длъжни да постъпят по този начин във Виетнам в името на световния мир. Те изгубиха реализма на всестранната преценка. Ако американците обичат, те са всеотдайни. Ако мразят, често стигат до крайности. Много чуждестранни приятели на САЩ споделят тези впечатления от Америка.
Да вземем за пример Китай. Дълго време САЩ не искаха да признаят съществуването на Китай, въпреки почти милиардното му население. Америка се опита да изолира Китай, защото не харесваше политиката му. Признавайки правителството в Тайван, САЩ направи опит да накаже Пекин, преструвайки се, че не забелязва съществуването на континентален Китай. По онова време всеки, който си купеше китайска дрънкулка от Хонг Конг при пътуването си дотам през отпуската, можеше да си навлече неприятности, ако му хрумнеше да я донесе в САЩ. В дипломатическата област като че ли една трета от населението на земята не съществуваше. Тогава Япония също не признаваше комунистически Китай и не поддържаше дипломатически отношения с него. Но японците често посещаваха Китай. Те пътуваха, занимаваха се с бизнес, поддържаха контакти и носеха новини оттам. Изведнъж Америка промени отношението си. Президентът Никсън посети Китай. Без да предупреди никого, включително най-близките китайски съседи като например Япония, която подкрепя американската политика, Никсън внезапно реши да признае съществуването на един милиард души.
Ние, японците, сме наследници на аграрна традиция, култура и философия, повлияни от природата и смяната на сезоните. Може би поради това не сме прибързани. Имаме хилядолетна история и традиции. Затова не ни е приятно да бъдем третирани като новодошли от една толкова млада, макар и велика държава като Съединените американски щати. Една японска поговорка казва: „Всичко се променя за 70 дни“. Тя ни учи да не избързваме, да не отвръщаме остро, да не реагираме бурно. Не може да няма някакъв среден подход между двете крайности — прибързаност и мудност.
